Article_top

Повече сцена за рокфестивал, отколкото политическо изявление, гигантската скулптура от петролни варели на Кристо в езерото Сърпантайн в Хайд парк кара критиците да се чудят какво ли си мислят за нея рибите.

Това пише в рецензията си за новата творба на Кристо "Мастаба" водещият арт критик на "Гардиън" Ейдриън СЪРЛ*.

И продължава:

Стои в езерото, голяма. Конструирана от 7506 стандартни петролни варела, лондонската „Мастаба“ пречи на гледката. Нещо повече: тя е гледката. Не може да я пропуснеш. Носещ се в лондонското езеро Сърпантайн и вързан за плиткото дъно на езерото, първият голям проект на Кристо в Лондон е извънземно присъствие със страните си, издигащи се на 60 градуса от спокойните води. Стените падат под наклон. Геометрично присъствие, пречка, гигантска играчка, технически подвиг, това е скулптура. Това е нещо.

Птиците изглеждат непритеснени от произведението на 83-годишния артист. Рибите, често привлечени от подводни конструкции, несъмнено просто плуват и се крият отдолу. Скулптурата заема 1 процент от повърхността на изкуственото езеро и се издига 20 метра над водата. Стените на варелите са боядисани в червено, с бяла черта по периферията им, придавайки на страничната гледка вид на непреклонна анимирана тухлена зидария. Кръглите краища на варелите са в различни цветове синьо, червено и тъмномораво. Подредбата им прилича на случайна пикселизация, въпреки че редът е щателно копиран от скиците на артиста.

Цветовете са малко инертни, но допринасят за разрушението на пасторални гледки от Хайд парк, небето отгоре, отражението във водата. В спокоен ден без вятър отражението на скулптурата във водата със сигурност ще изглежда още по-странна. Мислех по-малко за изкуство – това, което Нанси Холт, Робърт Смитсън и Майкъл Хайзер са създавали в американския запад – и повече за сцена на рок фестивал.

Не толкова вечна, старомодна, на лондонската „Мастаба“ ѝ липсва усещането за чудо. Не притежава нищо от жизнерадостта и лекотата на Даниел Бюрен, нито веселието на публичните скулптури на Клаус Олденбърг, нито пък нямата сериозност на Ричард Сера. Няма деликатност, няма великолепие.

В дългата си кариера Кристо е имал впечатляващи проекти, сред които визуално зашеметяващите и сложни инженерно опаковането на австралийски скали и на Райхстага в Берлин – политически сложни в своите процеси на убеждаване и преговори. Блокирал е парижка улица с варели, предлагал е варелови скулптури за Суецкия канал и „Мастаба“ за Саудитска Арабия – творба, която се твърди, че ще бъде най-голямата скулптура в света. Като обект, може би, и ако такива суперлативи не бяха малко безсмислени.

Предложенията често чакат с десетки години за време и място, за възможност. Но политическите измерения на работата на Кристо ми изглеждат слаби. Това са петролни варели, но световните петролни икономики почти не са засегнати. „Мастаба“ е името на особен вид пейка пред домовете в древна Месопотамия, която Кристо е уголемил. Предполага се, че трябва да мислим за вид принадлежност към обществото?

Кристо финансира сам творбите си. На една ръка разстояние, в галерия „Сърпантайн“, стая след стая са посветени на консерви и варели, скици, фотографии, модели на проекти, създадени и нереализирани. Натрупани в колони варели, някои завършени с хоризонтално поставен варел, малки и големи аранжименти на варели, голи ръждясали варели, мръсни варели и боядисани варели, варели, обвити в плат, с лакирана и западнала повърхност. Кристо започва да използва варели през 1958 г., преди това използвал консерви. През по-голямата част от кариерата си той е работил със съпругата си Жан-Клод до смъртта ѝ през 2009 г.

Няма много развитие в скулптурите, повечето от които са създадени през 1960-а. Преобладаващото усещането е за някакъв тотем, буквален и повтарящ се. Ще избегна очевидните шеги с варелите.

В езерото „Мастаба“ на Кристо улавя светлината и хвърля своята сянка, гигантска играчка за вана, плаваща в хладки води.


Ейдриън Сърл е водещият арт критик на „Гардиън“, чийто автор е от 1996 г. Бил е художник, от 2007 до 2012-а е гост-лектор в Кралския колеж по изкуствата. Преподавал е в учебни заведения по изкуства: Колежа „Сентръл Сейнт Мартин“, Колежа  по изкуства в Челси, Колежа „Голдсмит“ и Училище по изкуство „De Atelier“ в Амстердам.

Бел. ред. – оригиналното заглавие на статията в „Гардиън е „Гигантска геометрична играчка за вана“.

Преводът е на "Площад Славейков"

 

 

Повече сцена за рокфестивал, отколкото политическо изявление, гигантската скулптура от петролни варели на Кристо в езерото Сърпантайн в Хайд парк кара критиците да се чудят какво ли си мислят за нея рибите.

Това пише в рецензията си за новата творба на Кристо "Мастаба" водещият арт критик на "Гардиън" Ейдриън СЪРЛ*.

И продължава:

Стои в езерото, голяма. Конструирана от 7506 стандартни петролни варела, лондонската „Мастаба“ пречи на гледката. Нещо повече: тя е гледката. Не може да я пропуснеш. Носещ се в лондонското езеро Сърпантайн и вързан за плиткото дъно на езерото, първият голям проект на Кристо в Лондон е извънземно присъствие със страните си, издигащи се на 60 градуса от спокойните води. Стените падат под наклон. Геометрично присъствие, пречка, гигантска играчка, технически подвиг, това е скулптура. Това е нещо.

Птиците изглеждат непритеснени от произведението на 83-годишния артист. Рибите, често привлечени от подводни конструкции, несъмнено просто плуват и се крият отдолу. Скулптурата заема 1 процент от повърхността на изкуственото езеро и се издига 20 метра над водата. Стените на варелите са боядисани в червено, с бяла черта по периферията им, придавайки на страничната гледка вид на непреклонна анимирана тухлена зидария. Кръглите краища на варелите са в различни цветове синьо, червено и тъмномораво. Подредбата им прилича на случайна пикселизация, въпреки че редът е щателно копиран от скиците на артиста.

Цветовете са малко инертни, но допринасят за разрушението на пасторални гледки от Хайд парк, небето отгоре, отражението във водата. В спокоен ден без вятър отражението на скулптурата във водата със сигурност ще изглежда още по-странна. Мислех по-малко за изкуство – това, което Нанси Холт, Робърт Смитсън и Майкъл Хайзер са създавали в американския запад – и повече за сцена на рок фестивал.

Не толкова вечна, старомодна, на лондонската „Мастаба“ ѝ липсва усещането за чудо. Не притежава нищо от жизнерадостта и лекотата на Даниел Бюрен, нито веселието на публичните скулптури на Клаус Олденбърг, нито пък нямата сериозност на Ричард Сера. Няма деликатност, няма великолепие.

В дългата си кариера Кристо е имал впечатляващи проекти, сред които визуално зашеметяващите и сложни инженерно опаковането на австралийски скали и на Райхстага в Берлин – политически сложни в своите процеси на убеждаване и преговори. Блокирал е парижка улица с варели, предлагал е варелови скулптури за Суецкия канал и „Мастаба“ за Саудитска Арабия – творба, която се твърди, че ще бъде най-голямата скулптура в света. Като обект, може би, и ако такива суперлативи не бяха малко безсмислени.

Предложенията често чакат с десетки години за време и място, за възможност. Но политическите измерения на работата на Кристо ми изглеждат слаби. Това са петролни варели, но световните петролни икономики почти не са засегнати. „Мастаба“ е името на особен вид пейка пред домовете в древна Месопотамия, която Кристо е уголемил. Предполага се, че трябва да мислим за вид принадлежност към обществото?

Кристо финансира сам творбите си. На една ръка разстояние, в галерия „Сърпантайн“, стая след стая са посветени на консерви и варели, скици, фотографии, модели на проекти, създадени и нереализирани. Натрупани в колони варели, някои завършени с хоризонтално поставен варел, малки и големи аранжименти на варели, голи ръждясали варели, мръсни варели и боядисани варели, варели, обвити в плат, с лакирана и западнала повърхност. Кристо започва да използва варели през 1958 г., преди това използвал консерви. През по-голямата част от кариерата си той е работил със съпругата си Жан-Клод до смъртта ѝ през 2009 г.

Няма много развитие в скулптурите, повечето от които са създадени през 1960-а. Преобладаващото усещането е за някакъв тотем, буквален и повтарящ се. Ще избегна очевидните шеги с варелите.

В езерото „Мастаба“ на Кристо улавя светлината и хвърля своята сянка, гигантска играчка за вана, плаваща в хладки води.


Ейдриън Сърл е водещият арт критик на „Гардиън“, чийто автор е от 1996 г. Бил е художник, от 2007 до 2012-а е гост-лектор в Кралския колеж по изкуствата. Преподавал е в учебни заведения по изкуства: Колежа „Сентръл Сейнт Мартин“, Колежа  по изкуства в Челси, Колежа „Голдсмит“ и Училище по изкуство „De Atelier“ в Амстердам.

Бел. ред. – оригиналното заглавие на статията в „Гардиън е „Гигантска геометрична играчка за вана“.

Преводът е на "Площад Славейков"

 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията