Навсякъде по света „политика“ е мръсна дума. В България обаче лошото отношение към нея е далеч отвъд общоприетите норми. Обясненията за това безрадостно положение в очите на общественото мнение могат да бъдат различни. Всички политици по света са всичко друго, но не и симпатични хора. У нас обаче те нямат достатъчно силни корективи – било институционални, било граждански, които все пак да ги принуждават да спазват поне известно ниво на приличие.

Съществува обаче и друга гледна точка – че политиците у нас съвсем целенасочено се стараят да отвратят хората от себе си. Така на тях са им достатъчни онези избиратели, които по една или друга причина са пряко зависими от тази или онази партия. Ако приемем, че отвращаването на хората от политиката е целенасочена дейност от страна на политиците, то тази дейност се улеснява изключително много от обичайната за българите апатия, що се отнася до обществените проблеми.

Негативите от отвращението

Политиците обаче вече започват да усещат и негативите от отвращението на хората към тях. Защото то води и до тотално недоверие към институциите, които същите тези политици трябва да управляват, за да изпълняват своите политики. Включително онези от тях, които са в услуга на задкулисните им кукловоди, ако приемем, че имат такива.

Недоверието към българските институции от страна на българските граждани е толкова голямо, че у нас не е възможно да се предприеме дори елементарна инициатива. Почти всяка политика, упражнявана от управляващите, но и от опозицията, среща изключително голямо неодобрение. И в много случаи се стига до нейния провал, понякога дори преди да е започнала. Така де, що за държава е тази, която не може да прокара дори изграждането на един лифт? Или пък да реши проблем със зараза по животните, без това да поставя под съмнение самото управление и дори европейската ни интеграция.

Коалицията, която е на власт, оправдава съществуването си с т.нар. политическа стабилност. Това у нас обаче е всичко друго, но не и политическа стабилност. Политическа стабилност не означава просто държавата да има правителство. Но и този кабинет да има достатъчно голямо обществено доверие, за да работи. Към момента българското правителство не може да реализира нито една своя политика заради огромното недоверие от страна на гражданите. За по-сериозни реформи въобще не може да става дума.

Същото важи и за опозицията. Все още е пресен споменът как завърши последното управление на настоящата опозиция в лицето на БСП и ДПС – с едногодишни протести и предсрочна оставка.

Политиката е за гражданите

И тук стигаме до важния въпрос. Пряко зависимите от големите партии избиратели вероятно са достатъчни, за да им гарантират добро политическо съществуване – било в управлението, било в опозиция. Отвращението, акумулирано от партиите в останалата част от електората, помага да се печелят избори. Но пречи да се реализират политики.

Ако искат да бъдат по-успешни, българските политици трябва да привлекат на своя страна и отвратените избиратели. Да спечелят и тяхното доверие – ако не пускат бюлетина за тях, поне да не пречат за осъществяването на политиките.

Как би могло да се случи това? Първо, политиците трябва да спрат да монополизират политиката. И да се опитват да забраняват на всеки, който няма своя партия, да се изказва по политически въпроси. Всеки нормален гражданин не само може, но дори е длъжен да участва в политиката. Защото дори да не се интересува пряко от нея, то тя със сигурност се интересува от него. И политическите решения касаят пряко или косвено всички граждани на съответната страна.

Напоследък на особен прицел на българските политици са неправителствените организации. Те непрекъснато „пречат“. На пръв поглед аргументът на властта срещу тях е железен – не са се явявали на избори, не могат да говорят от името на хората. От друга страна обаче, ако за политика могат да говорят само онези, които се явяват на избори, то това е първата крачка към един вид партиен авторитаризъм.

Да, неправителствените организации не се явяват на избори. Именно заради това обаче те имат далеч по-голямо основание да бъдат морален критерий на партиите и точно това е тяхната роля. Защото печеленето на избори във всички демократични държави винаги е свързано с доза популизъм, даване на неизпълними обещания, понякога дори манипулации. А и правенето на политика не се изчерпва с изборите. Напротив – то започва след тях. И в тази дейност, както стана ясно, могат и трябва да участват всички.

Всички са маскари

Второ, много е важно всеки политик да се вписва в „етикета“, който си е избрал да представлява. Мнозина български политици се опитват да ни убедят, че понятията левица и десница са едва ли не отживелица. Вероятно това е в техен интерес – размити понятия и „мътна вода”, в която да ловят големи риби.

Подобно размиване обаче спомага допълнително за загуба на доверие в политиката. Какво се случва в България: дясна по етикет партия раздува държавната администрация, вместо да я оптимизира; лява по етикет партия защитава работодателите вместо работниците. Това е най-сигурният път известният израз „всички са маскари” да се изпълни със съдържание. И още хора да бъдат отвратени от политиката.

Трето – всичко трябва да си има граници, включително популизмът. Българските политици, особено онези, които имат претенцията да са представители на традиционни партии, трябва да спрат да се заиграват с евроскептичната карта. Тази карта вероятно е печеливша за твърдите електорати. Но е категорично губеща сред по-голямата част от онези избиратели, които отказват да гласуват и са отвратени от политиката.

Всички български политици от всички традиционни партии никога не трябва да създават впечатлението, че поставят под съмнение членството на България в ЕС и НАТО. Напротив, едно от основните им послания би трябвало да бъде, че членството в ЕС е може би най-щастливото събитие за България в цялата ѝ история. Не е лошо да се изтъква, че това е най-щастливото събитие и за всички европейски държави в цялата европейска история.

И дори англичаните го разбраха, нищо че не искат да си го признаят...

Видно е от всички социологически проучвания, че независимо от цялата хибридна пропаганда мнозинството от българите подкрепят евроатлантическата принадлежност на страната ни. А по-голямата част от тях са същите онези избиратели, които са отвратени от политиката.

Русофилската струна

Особено неприятно впечатление прави поведението на нашите политици по определени казуси, като например санкциите срещу Русия. У нас почти всички политици говорят, че трябва да се намери начин тези санкции да паднат, опитвайки се да се възползват от русофилската струна в българската душа. Когато дойде време за гласуване в Брюксел обаче, всички единодушно подкрепят санкциите. Това лицемерие също води до загуба на доверие както у привържениците, така и у противниците на въпросните санкции.

Основният капитал на политиците би трябвало да е доверието на обществото в тях. Нашите политици обаче са най-обикновени балкански тарикати – опитват се с възможно най-малко капитал да реализират възможно най-големи печалби. Клишето, че моралът няма нищо общо с политиката, е погрешно и непрактично. Напротив – успешното правене на политика предполага поддържане на един поне санитарен минимум на морал у онези, които я упражняват. Част от избирателите могат да бъдат купени – било с пари, било с икономическа принуда. Мнозинството обаче могат да бъдат привлечени само с идеи, кауза и морал.

----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през август 2018 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.