„Границите на моя език са границите на моя свят“

Думите принадлежат на австрийско-британския философ – Лудвиг Витгенщайн. Той разглежда езика като нещо много по-значимо от стандартно средство за комуникация. Според него начинът, по който общуваме помежду си и възприемаме света, е изцяло зависим от значението, употребата, структурата и граматиката на думите, които конструираме в едно послание. Тоест, моделите в нашето говорене въздействат над светогледа ни, а той, от своя страна, оформя нашето битие.

Този урок на Витгенщайн трябва да бъде напомнен на определен брой критици на Тръмп, които изразяват непоносимостта си към американския президент по начин, който е крайно несправедлив спрямо него, но и отвъд това – вреден за обществения дискурс. Много от тези критици са достатъчно проницателни да отбележат колко е глупаво да „лепиш“ името си на какво ли не, включително и на пържоли („Тръмп стейкс“), но не долавят иронията, когато допускат същата грешка в много по-значим контекст – наричат президент с коренно различни биография, характер, способности и цели – „Тропически Тръмп“. Това определение е запазено за новоизбрания президент на Бразилия – Жаир Болсонаро.

Може би мистерията витае някъде около епитета „тропически“. Може би сме проспали последната редакция на речника на „Оксфорд“. Може би срещу думата е записано: „крайнодесен поддръжник на военната диктатура в Бразилия (от 1964 до 1985 г.), защитник на насилието и мъченията като подходи при справянето с престъпността и изразител на мнението, че нищо в Бразилия не може да се промени чрез демократично гласуване – само чрез гражданска война и екзекуции“.

Но ако не е настъпило радикално изменение в значението на епитета „тропически“, трябва да си зададем въпроса: с какво Доналд Тръмп е заслужил това несправедливо сравнение? И докато „Тропически Тръмп“ продължава да се използва така своеволно, предимно от американски и английски медии, искам да попитам – нима този необоснован намек прави чест на тези критици, много от които се възприемат за най-върлите противници на „фалшивите новини“?

„Американският Болсонаро“ не е първият популист в историята, който е успявал или се е опитвал да се добере чрез своята „бомбастична“ реторика до Овалния кабинет. Самопровъзгласилият се за „ляв популист“ и „социалист“ – Бърни Сандърс, почти спечели номинацията на Демократическата партия на предварителните избори за президент, като стопи 50 процента преднина от Хилари Клинтън.

Бърни Сандърс и Хилари Клинтън.

Нещо повече, ако се бе преборил с нея, той по всяка вероятност щеше да победи Доналд Тръмп. Според прогнозите на множество агенции Сандърс е водил с поне 15 процента на Доналд Тръмп, малко преди окончателно да отпадне от надпреварата. При по-различно стечение на обстоятелствата, сенаторът от Върмонт щеше да бъде „45-ия президент на САЩ“. Щяха ли тогава същите критици да наричат президента на социалистическа Венецуела, Николас Мадуро - „Тропическия Сандърс“? Най-вероятно не, а и не бива.

Така се играе на тенис без мрежата.

Не ми убягва проблематичната комбинация между „десен“ и „популист“. В реториката на много леви медии в САЩ обаче прозират необясними за мен страх и параноя – сякаш с избирането на Тръмп ненадейно сме се озовали в Европа през 1933 година. „Звездата“ на Тръмп на „Алеята на славата“ в Холивуд е вечно покрита с храчки от случайните минувачи, решили да прочистят гърлото си. Брат ми бе на бригада това лято и се прибра от Америка с нов ключодържател - „акащ“ Доналд Тръмп. Мисля, че „Нощта на дългите ножове“ ще почака малко.

 

"Болсонаро, Тръмп и щука"

Болсонаро е бивш военен, който влиза в политиката в края на 80-те години, като през цялата си кариера е споделял консервативни виждания – противник е на абортите, еднополовите бракове, емиграцията, легализацията на наркотиците и секуларизма. Той не изразява резервите си към гореизброените казуси по политкоректен маниер – обикновено изказванията му са насочени срещу поддръжниците им.

Например, през 2017 г. Болсонаро заявява:

„Няма такова нещо като светска държава. Страната ни е „християнска“ и малцинството, което е несъгласно, ще трябва да се промени, ако може“.

Това изказване определено няма да го нареди сред кандидатите за Наградата за човешките права „Вацлав Хавел“. Но най-притеснителните белези на ценностния компас на бразилеца можем да открием в коментарите му по отношение на военната диктатура. В интервюта той е изразявал мнението, че Бразилия се е радвала на „20 години ред и прогрес“ по време на „великия“ режим. През 2008 г. споделя, че „грешката на военната диктатура е била, че основно е измъчвала, вместо да е убивала“.

Същевременно преди Тръмп да влезе в голямата политика, когато се кандидатира за президент през 2015 г., последната група, към която бихме могли да го причислим, ще е тази на консерваторите. Близък приятел на семейство Клинтън (присъствал е на сватбата на дъщеря им), Тръмп е финансирал в пъти повече кампаниите на кандидати от Демократическата партия, от колкото от Републиканската.

Скандалният публичен живот, който Тръмп води преди да се кандидатира за президент, го прави много повече съизмерим с друг негов колега, който е любимец на Демократическата партия – Джон Ф. Кенеди (макар че за извънкласните дейности на втория научаваме много след смъртта му). Тръмп придобива обществен статус след като налага успешното предаване - „Стажантът“. В него той дава задачи на участниците и при неуспех ги „уволнява“ един по един, като победителят получава предложение за работа. До 2015 г. той не е „гласа“ на едно заглушено малцинство – каквито са десните в Бразилия през последните 30 години.

Тръмп е популист в най-чиста форма – той би говорил също толкова убедително за „промяна“, ако се бе кандидатирал от листата на Демократическата партия. Популизмът на Болсонаро е еволюирал от искрените му политическите пристрастия. Популизмът на Тръмп е елементарно нагаждане според посоката на вятъра.

Президентът на САЩ не се въздържа, като коментара някои малцинствени групи (особено имигрантите от Мексико).

Той също е сред основните виновници за „комерсиализирането“ на американската политика, до степен, в която очакваме Опра Уинфри и Дуейн „Дъ Рок“ Джонсън да се кандидатират за президенти през 2020 г. Но не, не може да ме убедите, че допълнителният багаж, който Болсонаро поставя на масата, е достатъчно ефимерен, за да разглеждаме двамата президенти под общ знаменател.

 

"Самбата не е рокендрол"

По време на кампанията си Болсонаро отправи множество призиви за насилие, закани за прогонване от страната и обиди срещу социалистите в тяхната цялост. В обществото на Бразилия се е култивирало крайно недоверие към левите политици заради невъзможността им да се справят с високото ниво на престъпност (срещу което Болсонаро обеща либерализация на законите за притежаване на оръжие – така всеки, по думите му, щял да може да се защитава), икономическата криза и най-вече – разкритията по операция „Автомивка“. Операция „Автомивка“ е разследване за корупция, в което през 2017 г. вече са обвинявани повече от 300 души от 11 държави. Един от обвинените бе и бившия президент на страната – Дилма Русеф, която бе свалена от власт на 31 септември 2016 г.

Приемникът й Мишел Темер свали още по-надолу общественото доверие в държавния глава – според проучване от средата на 2018 г. едва четири процента от обществото подкрепят президентството му, докато 88 на сто твърдят, че никога не биха гласували за него. Не е трудно да предположим как тези две години на недоволство биха могли да мотивират разочарованите избиратели да сменят курса на страната си.

Дилма Русеф - президент на Бразилия (2011 - 31.09.2016 г.).

Друг от лидери на страната бе Лула да Силва – президент в периода 2003-2011 г. и последна надежда на левите поддръжници в Бразилия. В началото на септември обаче Върховният съд на Бразилия забрани на Силва да участва в надпреварата (тъй като той също е обвиняем по операция „Автомивка“).

Наследникът му в Работническата партия – Фернандо Адат, не успя да мотивира достатъчно избиратели да го подкрепят на изборите на 28 октомври. Работническата партия, която десетки години бе сред колосите на политическата сцена в Бразилия понесе огромен удар по реномето си, а бразилците предпочетоха този път да изберат крайнодесен президент – Болсонаро.

Ако Лула да Силва бе участвал, той най-вероятно щеше да победи. Подкрепата му сред обществото в началото на септември бе 39 процента, докато за Болсонаро – 19.

Казано накратко – ключово за бразилците бе доверието, което те изпитват към личността на Лула да Силва (представител на политическия елит), въпреки обвиненията в корупция. След неговото отпадане, идва ред на популизма, но по-конкретно – десния популизъм (олицетворен в образа на Болсонаро).

Луиз Инасиу Лула да Силва - президент на Бразилия (2003 - 2011 г.).

Въпреки че Тръмп трудно може да се нарече кариерен дипломат, обидите на американеца бяха насочени основно срещу политическия елит – той засегна както леви политици (Барак Обама и Хилари Клинтън), така и десни (Марко Рубио, Джеб Буш и нека не забравяме - „Лъжливия“ Тед Круз). Дори, когато изрично споменаваше „демократите“, той се стараеше да не атакува електората на партията.

Според американския професор по политология Сам Потоликио призивите на Тръмп за промяна му спечелиха изборите. Неговите енергия и автентична простота посрещнаха летаргията и високомерието на Клинтън. Тя дори не посети Уисконсин, Пенсилвания и Мичиган (спечелени от Тръмп) дни преди изборите, тъй като вярваше, че няма как да ги загуби.

Но трябва отново да отбележа – при победа на Сандърс на предварителните избори, най-вероятно президент на САЩ щеше да е именно той - „Американския Мадуро“. 

Извод – на първенстващо място на изборите в САЩ не бе десния популизъм, а популизмът - въобще. 

Не се говори достатъчно за вицепрезидентите. Докато Майк Пенс ( вицепрезидент на Доналд Тръмп) е класически консерватор, когото мнозина американци предпочитат пред Тръмп, то не може да бъде казано същото за Хамилтoн Морао – бивш генерал, който през 2017 г. заяви, че „един от дълговете на бразилската армия е гарантира функционирането на публичните институции и на правото“ и че ако „съдебните органи не могат да се справят с политическите проблеми в страната, то тогава се налага да се намеси армията“.

Вицепрезидентът смята, че „военната интервенция е осигурена от Конституцията на страната от 1988 г.“. Според бразилски анализатори Болсонаро е посочил Морао за вицепрезидент, за да се подсигури срещу бъдещ импийчмънт (тъй като на власт ще дойде бившия генерал).

Дали е възможно крайнодесен военен, да речем „американски Болсонаро“, да спечели президентските избори в САЩ? По-скоро не. Съществуват фундаментални различия между историческия опит на Бразилия и Съединените щати.

Може би сте се питали – защо бразилците подкрепят военен, който говори с патетичен романтизъм за един недемократичен режим? И още по-добър въпрос – защо бразилците не се смущават от това? На първо време – 21-годишният военен режим в Бразилия е много по-лек от, например, диктатурата на Аугусто Пиночет в Чили или Раул Алфонсин в Аржентина.

Държавата е в икономически подем през този период – говори се за „Бразилско икономическо чудо“. Между 1968 и 1974 г. Брутния вътрешен продукт (БВП) на страната нараства средно с по 11 процента на година. Докато през средата на 60-те години кафето заема 42 процента от износа на страната, то през 1974 г. то е едва 12.6 процента. Броят на превозните средства нараства от 184 000 през 1964 г. до 986 000 през 1976 г. Разбира се, никое „чудо“ не трае вечно и двете петролни кризи, наред с други фактори, събарят фасадата на режима и Бразилия се демократизира през 1985 г. „Икономическото чудо“ никога не е повторено – от 1996 г. до 2018 г. средният ръст на БВП е 0.58 процента годишно.

Военната диктатура е брутален режим, в който хиляди критици на властта са убивани, изтезавани, пребивани и арестувани. Но лошите моменти лесно могат да бъдат изметени под „килима на забравата“, ако в обществото все още се пазят спомените за нарастващия международен авторитет и силното чувство за принадлежност към проспериращ режим. Затова изказванията на Болсонаро за военната диктатура не предизвикват същите реакции у бразилците, както у българите или у американците.

„Маккартизмът“ в началото на 50-те години в Америка, който се свързва с масовото преследване на граждани на държавата, често несправедливо обвинявани за връзки с комунистически организации, днес универсално се възприема като срамен период в историята на държавата. Тогава неприязънта към СССР и неговите агенти позволяват на държавния апарат да преследва невинни американци, напук на Конституцията или Закона за правата (от 1791 г.) .

Милиони бразилци възприемат военния режим – епохата, в която в страната им са се преследвали социалисти, като „велика“, макар и поради други причини. Много деликатно става положението, когато „Златният век“ съвпада с далечна епоха, особено когато тя не е актуализирана спрямо днешните ценности и порядки. Ние поне се измъкнахме – никой вече не иска Симеон Втори да става Симеон Велики. Затова пък 49 процента от руснаците през 2014 г. съжаляват, че комунистическият преврат от август 1991 г. е бил неуспешен. Това е понижение от 1 процент спрямо 2002 г., когато точно 50 процента от населението е копнеело за връщане зад Желязната завеса. 

Критиците на Тръмп често го представят едновременно като коварен злодей от филм на Джеймс Бонд, който е готов да отнеме свободата на американците и като орангутан – прост е, пък и има оранжев цвят на кожата. Изберете си, не може и двете.

„Тропическият Тръмп“ (Жаир Болсонаро) не е Доналд Тръмп. „Тропическите САЩ“ (Бразилия) не са САЩ. „Тропическият долар“ (Бразилският реал) не е американският долар.

Самбата не е рокендрол.

Наблюдаваме едно безсрамно имплицитно вменяване на „чужди грехове“, като целта е да се начеше неприязънта към настоящия президент на Америка. В резултат, обществото на САЩ става все по-реакционно.

След време Тръмп ще бъде възприеман за Второто пришествие на военна диктатура, при положение, че Първо пришествие в Америка така и не се е състояло. Това ще бъде интересен феномен. Какво ли би казал Витгенщайн по този въпрос?