Европа след Ангела Меркел

Ангела Меркел няма да остави спомена за политическа фигура със силна оригиналност, въпреки че нейните четири мандата като канцлер на Германия формират епоха в развитието на немската и европейската история. Управлението на Меркел ще остави по-скоро наследството на една упорита всекидневна и труднозабележима на повърхността политическа работа, насочена към създаване на съгласие, обединение и успех чрез малките крачки на всекидневните усилия.

Лидери като Конрад Аденауер, Вили Бранд, Хелмут Кол и Хелмут Шмит създадоха епохи на силна идентичност и разпознаваемост на своите партии - ХДС и ГСДП - и на своята страна - ФРГ в един период от европейската история, в който Германия трябваше да се отърси от наследството на нацизма и да докаже своята нова идентичност на мирна и обединяваща Европа сила. Всеки един от тези лидери изпълни тази задача по свой уникален и запомнящ се начин.

Протестантката, идваща от Източна Германия, Ангела Меркел застана начело на ХДС - една партия с преимуществено католически корени - във време, в което големите политически промени на епохата след края на студената война - обединението на Германия и интегрирането в ЕС на Източна Европа - трябваше да бъдат реализирани във всекидневието на обществения живот. Лидерският стил на Меркел съответстваше на духа на тази "негероична" епоха.

Меркел придвижи своята партия ХДС наляво към политическия център, привличайки подкрепата на обществени кръгове, принадлежащи по-скоро към левицата, отколкото към десния център. Успехът на това придвижване към центъра постепенно ограничаваше влиянието на основния опонент на ХДС - социалдемократите, но допринесе съществено и за частичното обезличаване на ХДС. Меркел не полагаше усилия да се представя като лидер на десния център. Тя последователно изгради своя политически образ на консенсусна фигура, представителна за умерения мейнстрийм на германската политика. 

Визията на Меркел като консенсусна фигура в центъра на политическите дебати се разпростря и върху нейната позиция като европейски лидер. По време на дългия период на нейното управление тя изглеждаше по-скоро като представител на универсализиращия либерален консенсус, характерен за обединена Европа в епохата след студената война. Властта на Ангела Меркел - канцлер на най-мощната страна в ЕС, произтичаше не толкова от категоричността на заетите от нея позиции, колкото от стремежа й да играе ролята на мощен посредник при разрешаване на противоречията между партньорите в Европейския съвет.

Меркел не успя да изиграе изцяло ролята на посредник в две много важни и знакови ситуации на политически кризи в Европа. Първата от тях бе кризата при фалита на Гърция. Върху Меркел и Германия бе упражнен огромен натиск за поемане тежестта на тази криза чрез емитиране на европейски облигации с цел подпомагане и реструктуриране на дълга на Атина. Канцлерката не се поддаде на натиска дори когато той идваше от мощни международни финансови фигури като Джордж Сорос, чието влияние значително надхвърля собствените му финансови ресурси.

За отбелязване е, че в редица други ситуации Меркел се вслушваше и партнираше с политически групи и позиции, изразяващи близки до леволибералния център идеи и политически претенции. Но при управлението на гръцката криза тя зае категорична позиция не само в полза на германския интерес - интeреса на страната, основен финансов донор на ЕС, но и в интерес на строгата паневропейска финансова политика на остеритет. Това е един от малкото примери, в които Меркел напусна територията на консенсуалната политика и влезе в открит конфликт с привържениците на финансова политика от типа bail out, каквато практикуваха както леви, така и десни правителства начело с администрацията на Буш-младши във Вашингтон. 

Втората ситуация, в която Ангела Меркел напусна полето на посредническата консенсуална политика, бе конфликтът с вишеградските лидери по повод на квотите за бежанци и мигранти в Европа. Още дълго време ще се спори за това какви са причините и мотивите за странната покана на г-жа Меркел към бежанците да дойдат в Европа. Около милион и половина души, преминали през Турция с благословията на Анкара и доплували до гръцките острови, тръгнаха пеша към центъра на Европа, създавайки най-голямата в съвременната европейска история миграционна криза.

Меркел очевидно се надяваше на общоевропейска солидарност в потвърждение на принципите на либералния интернационализъм, управляващ Европа в продължение на десетилетия и превърнал се в нейно собствено политическо верую начело на най-мощната страна в ЕС. Разломът между Изтока и Запада на Европа по миграционната политика бе неочакван за канцлерката, която винаги е разглеждала себе си като овластен посредник в полза на Изтока при интеграцията на новите страни членки на ЕС. Новият консервативен поулизъм на Орбан - Качински сложи по-категорични граници между европейския Изток и Запад, отколкото гръцката криза и финансовите напрежения на Испания и Италия заложиха в разделението между европейския Север и европейския Юг. 

Стремежът на Ангела Меркел да играе ролята на овластена консенсусна фигура не я освобождава от необходимостта да заеме позиция в многобразните конфликти на Европа и извъневропейския свят. Тя разочарова силния човек на Кремъл – Владимир Путин – с отказа си да играе ролята на безличен посредник между Русия и Запада в кризата след окупацията на Крим и гражданската война в Донбас. Меркел бе инициатор на договореностите от Минск, но отказа да заеме компромисна позиция в оценката на агресията спрямо Украйна.

В нейно лице Путин може би очакваше да срещне тази беззъбо усмихната Германия, която познаваше от отношенията си с предишния канцлер Шрьодер. "Добрият Герхард" бе толкова услужлив, че след края на канцлерството си незабавно се пренесе в офисите на "Газпром". Меркел запази ролята на Германия като посредник между Запада и Русия, но я упражняваше последователно от принципната позиция на неумолим критик на произвола, практикуван от Москва спрямо Украйна. Дори кучето на Путин не можа да помогне за смекчаване на нейната позиция при една от многобройните срещи между тях.    

Никой не би могъл да обвини канцлера Меркел в безпринципност, но прагматизмът бе основната черта на нейната политика, практикувана и в ситуации на видима безизходица. Огромното напрежение, породено от мигрантската криза през 2015 г., не можеше да бъде овладяно без обвързващо споразумение с Анкара за спиране на бежанския поток през Турция към егейските острови. Ердоган водеше силова и безскрупулна игра за достъп на всички турски граждани до безвизово пътуване в ЕС. Това искане бе проблем както от формална гледна точка - Турция не изпълнява поредица от изисквания за подобен безвизов достъп, така и поради липсата на реална перспектива да бъде овладяно навлизането на големи маси от турци (и получили турски паспорти араби) в ЕС.

На практика Ердоган постави Европа пред следния избор - или през Турция към Европа ще преминават неограничени потоци мигранти от Близкия изток и Централна Азия, или неограничен брой турски граждани мюсюлмани ще получат легална възможност да пътуват и на практика да се заселват в Европа. Меркел незабавно отиде в Анкара и изглеждаше ужасно на фона на самодоволния султан самодържец. Изтълкувана от мнозина като самоунижение, визитата на Меркел доведе до споразумението между Брюксел и Анкара, което отложи решаването на тази сурова дилема с цената на няколко милиарда евро помощ за турската държава за справяне с бежанците на нейна територия. 

Днес, когато се намираме в последния етап от "епохата Меркел", мнозина са изкушени да интерпретират нейната нарастваща политическа безпомощност като отплата за грешките, които тя е правила - особено с решението си за прием на огромна вълна бежанци. Но залезът на нейната политическа кариера се обуславя далеч не толкова от нейната продължителност или от допуснатите от нея грешки, а преди всичко от прехода на Европа от епохата на либералния консенсус, чийто изразител и лидер бе Меркел, към една нова епоха на геополитическо съперничество и идеологически конфликт, която разтърсва самите основи на обединена Европа.

След края на студената война Западът наложи своята хегемония в международните отношения, утвърждавайки системата на либералния консенсус като всеобща. Тази система имаше две основни измерения на "твърда" и "мека" власт - могъществото на единствената суперсила САЩ и привлекателността на европейския проект като образец за мир, заможност и развитие. ЕС бе ключов играч в упражняването на западната "мека власт" върху света и към членство в неговия клуб се стремяха не само посткомунистическите общества от Източна Европа, но и страните от по-далечната периферия, която никога не бе принадлежала към Европа.

За да изпълни своята роля на притегателен център за всички желаещи да практикуват западния стил на политическа демокрация, либерална държава и свободна икономика, Европа се отказа от дефиниране на своите граници и на своята общностна идентичност. В дебатите по повод на европейската конституция в началото на века ЕС отказа дори да включи християнството в описание на идейните и ценностните корени на Европа. Всички форми на идеен традиционализъм или консервативна принадлежност към определени национални и културни традиции бяха разглеждани като периферни и провинциални в рамките на европейския мейнстрийм.

Европа целенасочено развиваше своя идентичност като успешен първообраз на един бъдещ глобален свят, в който царува мултикултурна мозайка от свободно избрани идентичности. Проблемът впоследствие се оказа заложен в обстоятелството, че този политически проект на изпреварваща космополитност и мултикултурност съществено избързваше и се отклоняваше от реалностите на общественото съзнание на самите европейски граждани. Постнационална Европа подцени силата на националната самоидентификация и на културните корени на самите европейци.

Конфликтът избухна по повод на мигрантската вълна и първоначално се разпростря в отношенията между официален Брюксел и лидерите на посткомунистическа Централна Европа - Вишеград. Получили своята национална еманципация от съветско господство и след столетия чужда имперска власт, източните европейци се насочваха към зенита на своята "Вестфалска" национална идентичност - те празнуваха победата на своята национална държавност. Тази държавност бе приоритетът на тяхната нова свобода. ЕС бе гаранция за благоденствие, а НАТО - за сигурност. Но фокусът бе и си остава националната свобода и идентичност.

Настойчивите подкани от Брюксел да започнат процес на "мултиетническо обогатяване" с прием на големи групи мюсюлмани от Близкия изток и Африка подейства на източните европейци като червеното съветско знаме, размахано пред раздразнен бик. Възприели леволибералната ортодоксия на мултикултурализма като официална административна доктрина на ЕС, брюкселските лидери непредпазливо създадоха героичен ореол на Орбан, Качински и Земан - политически фигури, заети да утвърждават новото всевластие на посткомунистическата олигархия чрез завой надясно към "нелиберална демокрация". Едва ли нещо друго би легитимирало по-успешно тяхната власт от брюкселския институционален натиск да приемат квоти бежанци. 

В целия този контекст Меркел изгуби напълно своята посредническа власт. Тя дълго време бе играла ролята на своеобразен "лобист" на Източна Европа в институциите на ЕС главно поради две причини. Първо, защото самата тя произхожда от "Изток" - от бившата източногерманска комунистическа държава - и би могла да споделя както надеждите, така и разочарованията на източноевропейците по пътя на тяхната интеграция в Европа. Второ, защото Източна Европа има в лицето на Германия основния свой властови ресурс за влияние върху институциите на ЕС.

Ако беше останало на Франция, едва ли ЕС днес щеше да се разпростира на изток от река Одер - Париж гледа към средиземноморския Юг. Но в новата ситуация на идейно и политическо разделение Меркел се оказа не само представител на старото либерално западноевропейско статукво. Тя се оказа основния виновник за конфликта между Изтока и Запада на Европа по повод на миграцията.

Епохата на възродено идейно и политическо противопоставяне за Европа далеч не се изчерпва с разделението между Изтока и Запада, между либерализма и надигащия се антиистеблишмънт популизъм както отляво, така и отдясно. Като ключов лидер на европейското статукво Ангела Меркел трябваше да се срещне лице в лице с предизвикателства, идващи както от съперници, така и от приятели. Путин и Ердоган - всеки по свой собствен път - се превръщат във все по-сериозна заплаха за сигурността на наследената от епохата на либералния консенсус Европа. Меркел винаги е била безкомпромисен атлантик в позициите си на международната сцена, но днес й се налага да се изправи срещу Доналд Тръмп, който не само релативира ценността на НАТО, но претендира и да не разбира специфичната позиция на Германия в системата на сигурност на Запада.

Претенцията за "двата процента" военни разходи би довела немския отбранителен бюджет до над 80 милиарда евро годишно. Последното нещо, което би искала Германия, е отново да бъде разглеждана като военна заплаха от когото и да било. За тази цел Берлин почти не участва в международни интервенции (Либия, Сирия), предпочита хуманитарни пред чисто военни мисии. Враждебноста на Тръмп към Германия по проблемите на международната търговия и претенцията за пряко увеличаване на военните й разходи създава тежки ограничения пред атлантическата принадлежност на Меркел като водещ немски и европейски политик. 

И най-сетне, набиращите сила предизвикателства от заобикалящия свят се изправиха пред Меркел и на немска територия. Конфликтът с баварския партньор Зеехофер, решен да промени едностранно либералната миграционна политика на Меркел, изпразни от легитимност нейната позиция за по-бавна промяна на отношението към миграцията. Опитът й да поддържа една разнородна голяма коалиция - от социалдемократите вляво до баварския ХСС вдясно (след провала на опитите за създаване на "коалиция Ямайка" в месеците след последните избори), започнаха да ерозират съществено обществената подкрепа за ХДС и Меркел.

За първи път в най-новата история на Германия сила набира дясната "Алтернатива за Германия", която иска преразглеждане не само на миграционната политика, но и на цялостната визия на германската държава за икономиката, европейската интеграция и международните отношения. Успехът на "Алтернатива за Германия" е цената, която Меркел и ХДС плащат за изоставянето на десноцентриската си позиция и преместването към политическия център, доминиран от идеите на либерализма. Моделът на либералния консенсус става все по-неудържим в Европа, той става все по-неудържим и в Германия. Политическата база на Меркел като овластен политически посредник в центъра на германската и европейската политика все повече се свива. Днес тя е принудена да подаде оставка от върха на своята партия ХДС. Не е известно кога ще се наложи да подаде оставка и като канцлер.

Краят на "епохата Меркел" е проява на задълбочаващата се криза в конструкцията на обединена Европа, но самата смяна на един толкова влиятелен лидер като нея безусловно ще отключи още по-динамични процеси на промяна. Какви биха били последствията за Европа? А за България? 

ЕС е изправен пред необходимостта да преосмисли и промени цялостния модел на легитимация и осъществяване на европейската интеграция. Епохата на геополитическо съперничество, в която вече живеем, изисква, на първо място, преосмисляне на "безграничния" статус на обединена Европа. Днес Европа е не просто притегателен център за общества и държави от Третия свят, които биха искали да се облагодетелстват от специалните си отношения с Брюксел. Европа е притегателен център за десетки-стотици милиони хора от Близкия и Средния изток и Северна Африка, които биха желали да се преселят на европейския континент, за да споделят относителното благоденствие на европейските народи.

Излишно е да подчертаваме, че ако мечтите им се осъществят, това ще бъде и неизбежният край на европейското благоденствие. Затова който и да наследи г-жа Меркел в Берлин и г-н Юнкер в Брюксел, основна тяхна грижа ще бъде създаването и охраняването на твърди европейски външни граници. Това не е просто технологична промяна на сигурността. Това е промяна в ценностната система на европейското обединение, което трябва да официализира факта, че Европа не е родина на всеки, който я пожелае.

За да бъдат легитимно положени и охранявани твърди европейски външни граници, са необходими две сериозни трансформации на европейската идентичност както на ценностно и идеологическо, така и на практическо ниво. Ако Европа не е вече достъпна за всички, легитимна причина за това може да бъде преди всичко признаването на факта, че Старият континент е не просто проект - първообраз на глобалния свят, а географско и културно пространство със своя специфика, корени и идентичност.

Тук неизбежно ще се наложи възраждане - поне в известна степен - на историческите основания на европейската идентичност. Културното многообразие ще остане основна характеристика на европейския континент, но основните източници на идентичност ще черпят легитимност от европейското наследство, а не преди всичко от постлибералния мултикултурализъм. Втората трансформация ще трябва постепенно да засегне парадигмата на икономическия растеж, основан върху вноса на имигрантска работна сила. Демографският упадък на Европа понастоящем се разглежда като необратима величина, поради което имиграцията се явява пряка предпоставка за икономически растеж. Цената на тази предпоставка обаче непрекъснато се увеличава.

Трудно е да се прецени балансът между плюсовете и минусите от мигрантския поток. От една страна, той подхранва предлагането на работна сила, но от друга – непрекъснато засилва тежестта върху социалната система на европейските държави. Със засилването на по-консервативните политически движения в Европа връзката между миграция и стопански растеж ще бъде проблематизирана и подложена на промяна. Един възможен - макар и не краткосрочен отговор на демографската стагнация е възраждане ценността на традиционното нуклеарно семейство с положителни последствия за неговия възпроизводствен потенциал.

Който и да замени г-жа Меркел на позицията председател на ХДС и в перспектива канцлер на Германия, ще трябва да се съобрази с нарастващия натиск от популистки и евроскептични политически движения както в Германия, така и в цяла Европа. Опасността, която съществува - особено за страни като България - от утвърждаването на един модел за "Европа на различни скорости", ще се увеличава както отляво, така и отдясно.

Макар либералните европейски среди да са автори на досегашния модел за равноправна и засилваща се интеграция - стопанска и политическа, поставянето им в позиция на отбрана срещу настъпващите популистки движения - както консервативни, така и левичарски - ще ги принуди да се ориентират към изграждане на "либерална крепост Европа" срещу "бунтовете ала Орбан", идващи от периферията. Това е моделът на Макрон - силно ядро на ЕС, ограничено до еврозоната или дори до първоначалните страни членки на Европейската общност, и концентрични кръгове от регионални общности от страни членки - средиземноморска, скандинавска, централноевропейска и - най-периферна - балканска...

От важно значение е какви тенденции ще надделеят сред консервативните политически движения на Европа, които са във възход. Най-благоприятно както за цялостния процес на интеграция, така и за периферните й участници като България би било развитието на една умерено консервативна доктрина за "Европа на отечествата", в която различните сфери на интеграция се оценяват прагматично според потребностите както на страните членки, така и на ЕС като цяло.

Една подобна доктрина би трябвало да легитимира по-динамично федерално развитие на Европа в сферите на сигурността (охраната на границите, приноса към НАТО и континенталната отбрана, общите специални институции срещу тероризма, организираната престъпност и т.н.), на външната политика и стратегическите интереси на Европа, на финансовата и търговската политика, на стратегиите за икономическо развитие. От друга страна, една умерена консервативна доктрина би могла да засили възможностите за ренационализация и регионализация в сфери като културна идентичност, образование, екологична политика. 

За съжаление подобна умерена промяна едва ли ще се осъществи плавно и безконфликтно. Противопоставянето между либералното властово статукво и силите на популизма (десен и ляв) ще доведе първоначално до процеси на отслабване на интеграцията или полуразпад на политики като следствие от евроскептичните възгледи на повечето популистки движения в Европа. Ако вземем за пример Германия - "Алтернатива за Германия" има точно такава програмна платформа: икономически национализъм и приоритет на националните интереси пред интересите на европейската интеграция. 

В какво съотношение ще бъдат реализирани интересите на противопоставените сили на либералното статукво и неговата консервативна алтернатива все още е рано да се прецени. Не бива да забравяме и факта, че европейската интеграция е изминала дълъг път на взаимно развитие и обвързване между страните членки. Тези връзки не е лесно да бъдат пренебрегнати или неглижирани. Най-добрият пример за това е трагикомедията на "Брекзит". От гледна точка на българския национален интерес е изключително важно да се поддържат няколко основни приоритета на българската държава спрямо европейската интеграция.

Първо - принадлежност към силите на европейския федерализъм, преди всичко в сферите на сигурността, стопанското развитие и общата стратегическа политика на Европа към останалия свят. Второ, недопускане на национална и регионална маргинализация в контекста на стратегиите за "Европа на различни скорости". Нашата скорост очевидно би била най-бавна и пораждаща изоставане - ако не отпадане от общоевропейския проект. Трето - пълноценно участие в инициативите за регионална интеграция в рамките на Европа.

Стратегически инициативи като тази за "Триморието" ще играят все по-значима роля за удържане на България в основното русло на европейската интеграция. Четвърто - развитие на собствени национални ресурси за стратегическо позициониране в контекста на европейската интеграция и в евроатлантически контекст. България трябва да престане да се възприема като молител за помощ на вратата на Европа. С ограничените си ресурси ние можем да играем определена роля във формирането и осъществяването на основните интереси на европейското обединение като активен партньор, а не само на реципиент на кохезионна политика. Пето - активна реформистка политика за преизграждане на българската държава на нивото на пълноценна европейска демократична система. С днешния модел на полуфеодално олигархично управление подобна реформистка стратегия няма как да се осъществи. Без реформа на държавната система членството в Шенген и в Еврозоната ще продължават да бъдат дългосрочно непостижима цел.

Статията е написана специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.