Article_top

Изборът, пред който европейските избори ще изправят Бойко Борисов, е неизбежен. Не се задава някаква буря “отгоре”, която България може да преживее, приклякайки и пускайки вихърът да отмине над главата й. Пропуква се почвата под краката ни и щем-не щем трябва да изберем от коя страна на разлома да стъпим.

Не става и да помолим "началниците горе да се разберат" и да им кажем, че сме готови да приемем всякаква Европа, стига да ни дава пари. Такава опция няма.

И да иска, Европейският съюз не може вече да остане в състоянието си до "Брекзит". Това е състояние на непрекъсната агония. Кризите се трупат и никоя не намира европейско решение. Увеличават се само разделителните линии между държавите членки. Растат силите, които могат да разрушат до основи целия 60-годишен проект.

Европа трябва сериозно да задълбочи политическата си интеграция, за да бъде адекватна на променения свят в ключови сфери като икономика, сигурност, външна политика, иновации. Кризата на еврото показа, че страните със споделената валута се нуждаят от общ бюджет, финансов министър, банков съюз и синхронизирани политики на стопанско управление и на трудовия пазар. Миграционната и демографската криза предполагат обща политика по миграцията и убежището. Факторите Тръмп и Путин налагат обща европейска отбрана, а може би един ден и армия. Европа има потенциала да осъществи тези приоритети, при условие че са налице политическата воля и ресурсите за тях.

Най-големият свободен пазар в света има необходимите ресурси. Що се отнася до политическата воля, с напускането на Обединеното кралство падат големи бариери пред икономическия и валутния и пред отбранителния съюз. Пълната реализация на всички приоритети обаче е невъзможна в рамките на сегашния договор на ЕС. Те изискват националните столици да дадат още от своята власт на съюза си, което е европейската ябълка на раздора. Опитите за “повече Европа” са причина за консервативно-популистката реакция, надигнала се през последните години.

Евентуална ревизия на Лисабонския договор би била дълго упражнение с неизвестен край. Тя предполага свикване на конвент на европейските граждани и междуправителствена конференция и би отнела поне две години дебати и преговори. Отварянето на европейски договор за промяна означава да се отвори “кутията на Пандора”, т.е. порой от национални и партийни претенции за всякакви промени, включително и за връщане назад на досегашната интеграция. Приемането на промени в договора предполага единодушие, което особено днес е най-дефицитният артикул в ЕС. Но дори при наличието му на лидерско ниво ратификацията на промените може да налага референдуми в поне една трета от държавите членки.

В същото време светът не чака Европа да узрее за промените в него. Водещите сили в ЕС - Германия и Франция - разбират, че ако продължава да се движи с темпото на най-бавните си членки, Европа рискува не просто статуса си на световна сила, но и самото съществуване на своя проект. В сегашното си състояние на хронична поликриза тя върви към бъдеще на най-големия старчески дом и музей на открито в света.

С други думи - Европа не може бързо да се възстанови и да поеме напред по традиционния общностен метод - с приемане на съюзно законодателство. Остава другият - междуправителственият, т.е. с коалиции на желаещите извън l’acquis communautaire. Плод на такива коалиции са жалони на днешния ЕС като Шенгенската зона за пътуване без паспортен контрол и т.нар. Фискален компакт, който задължава подписалите го държави да приемат конституционни промени или основни закони за горните граници на публичните си дефицити и дългове.

Признаците на една бъдеща по-дълбока междуправителствена Европа зачестяват с приближаването на “Брекзит”: политическо съгласие между Германия и Франция за бъдещ бюджет на еврозоната, съвпадащи декларации на Ангела Меркел и Еманюел Макрон в подкрепа на бъдеща европейска армия, инициатива на Макрон за европейски сили за намеса като вероятен първообраз на бъдещата европейска армия, решение на еврозоната да превърне спасителния си фонд, Европейския механизъм за стабилност, в предпазен механизъм на банковия си съюз, т.е. във фонд, поемащ разходи по преструктурирането на фалирали банки.

Привържениците на по-дълбока и по-силна Европа не дават признаци, че искат да разрушават или да реформират дълбоко сегашната. Изглежда, че по-скоро се стараят непрекъснато да демонстрират как тя не работи. Пример за това са безнадеждните процедури за отнемане на членски права на Полша и на Унгария, чиито евроскептични правителства по преобладаващото мнение сред държавите членки нарушават основни европейски принципи - например на върховенството на закона. За да бъдат санкционирани за това обаче, е необходимо единодушие между всички държави членки, което е непостижимо. Изводът е: стига ти един верен приятел, за да нарушаваш на воля европейския договор.

ЕС е парализиран от него и нищо не може да ти направи. Полският де факто лидер Ярослав Качински има най-малко двама такива приятели - унгарския премиер Виктор Орбан и чешкия Андрей Бабиш. Орбан на свой ред също е застрахован от поне трима верни приятели - Качински, Бабиш и Борисов. Докато Европейската комисия педантично доказва как партиите на Качински и Орбан посягат на разделението на властите, на академичните свободи и свободата на медиите, на независимостта на съда или на регулаторите, двамата лидери от т.нар. Вишеградска четворка весело й размахват среден пръст (в преносния смисъл). ЕС очевидно нищо не може да им направи. А европейското политическо семейство на Орбан (Европейската народна партия) срамежливо му подръпва ушите, но не събира смелост да го изключи.

Ако утре руският лидер Владимир Путин реши да премести някоя от постсъветските граници на държавата си по-навън, вече не е сигурно, че външните министри на ЕС ще съберат задължителното единодушие, за да му наложат нови санкции. Новото италианско правителство на лявото популистко “Движение 5 звезди” и крайнодясната “Лига” е против ограничителните мерки спрямо Русия. Не е сигурно, че би подкрепило продължаването на вече съществуващите санкции срещу нея, за което идва време през март.

Очевидно е, че в раздутия формат на ЕС-28 съюзът не съответства на амбициите, отговорностите и интересите на основните си нации. Той продължава да  бъде “икономически гигант, политическо джудже и военен червей” в един все по-агресивен и опасен свят. Съюз, в който един, дори най-малкият, може да блокира всички, не респектира никого. Путин и Тръмп винаги могат да си “купят” един такъв саботьор, а ЕС с цялото си величие да бъде безпомощен пред него.

Следователно главните актьори в ЕС вече се нуждаят от нещо работещо, което е формално в пределите на съюза, но в същото време е покрай неговите общи правила, без да ги нарушава - ЕС 2.0. Като ядро на това нещо засега се очертава еврозоната. Дългосрочната перспектива на всичко останало в ЕС изглежда, че е да се превърне постепенно в хлабава периферия, където задълженията към общността вероятно ще намалеят, но и облагите от членството - също.

Трогателни с безпомощността си са тирадите на българските лидери срещу “Европа на две или повече скорости”. Те наистина ли смятат, че Германия и Франция ще ги питат колко бързо да тичат? Трогателни са и позоваванията на "европейския принцип на солидарността" - липсва втората част на изречението, че солидарността върви ръка за ръка с отговорността.

Добър ескиз на паралелната Европа първа класа са двете странички с германо-френската сделка за общ бюджет на еврозоната. Той ще се основава на междуправителствено споразумение, макар да е замислен като част от седемгодишния бюджет на ЕС. Освен това ще го управляват не всички държави членки и евродепутати, а срещите на върха на еврозоната (що се отнася до стратегическите решения) и Еврогрупата (т.е. финансовите министри на 19-те на оперативно ниво). Вероятно част от ресурсите, които държавите с обща валута досега заделят за бюджета на ЕС, вече ще отиват в бюджета на еврозоната.

Как това ще засегне важните за страните извън еврото политики на ЕС (селскостопанска, кохезионна) - предстои да видим. В еврозоната са повечето от нетните донорки в сегашния бюджет на ЕС. Те вече не искат безвъзмездно да финансират източните членки на ЕС, които за отплата не спазват общите правила и се заиграват с лидери като Путин, Тръмп и Ердоган.

На последния конгрес на ЕНП Борисов предупреди по-западните си колеги, че с по-бързото си темпо може да “счупят” Европа. Но те май точно това искат. За какво им е да финансират все по-голяма Европа, която работи против тях?  Ще я “счупят”, без да им мигне окото. Защото в счупеното ще останем ние. Здравото и работещото пак ще бъде тяхно и вероятно един ден България пак ще трябва да кандидатства за него.

Да обобщим: с “Брекзит” и серията предхождащи го кризи системата на ЕС стигна до степен на ентропия (безпорядък), който предполага пренареждане на елементите й, за да бъде върната в състояние на хомеостазис (равновесие). Това пренареждане предполага разграничаване на европейско ядро и периферия. Не е по силите на България да попречи на този процес. По силите й е да избере къде предпочита да бъде. Ядрото, очертаващо се около еврозоната, вероятно ще предполага по-големи от сегашните ангажименти, но и по-големи облаги. Периферията - обратно, ще бъде свързана с по-малки ангажименти, но и с намаляващи ползи. Главният залог на този избор е геополитически и цивилизационен - към кой от световете иска да принадлежи избиращата страна?

(Следва)

 

Изборът, пред който европейските избори ще изправят Бойко Борисов, е неизбежен. Не се задава някаква буря “отгоре”, която България може да преживее, приклякайки и пускайки вихърът да отмине над главата й. Пропуква се почвата под краката ни и щем-не щем трябва да изберем от коя страна на разлома да стъпим.

Не става и да помолим "началниците горе да се разберат" и да им кажем, че сме готови да приемем всякаква Европа, стига да ни дава пари. Такава опция няма.

И да иска, Европейският съюз не може вече да остане в състоянието си до "Брекзит". Това е състояние на непрекъсната агония. Кризите се трупат и никоя не намира европейско решение. Увеличават се само разделителните линии между държавите членки. Растат силите, които могат да разрушат до основи целия 60-годишен проект.

Европа трябва сериозно да задълбочи политическата си интеграция, за да бъде адекватна на променения свят в ключови сфери като икономика, сигурност, външна политика, иновации. Кризата на еврото показа, че страните със споделената валута се нуждаят от общ бюджет, финансов министър, банков съюз и синхронизирани политики на стопанско управление и на трудовия пазар. Миграционната и демографската криза предполагат обща политика по миграцията и убежището. Факторите Тръмп и Путин налагат обща европейска отбрана, а може би един ден и армия. Европа има потенциала да осъществи тези приоритети, при условие че са налице политическата воля и ресурсите за тях.

Най-големият свободен пазар в света има необходимите ресурси. Що се отнася до политическата воля, с напускането на Обединеното кралство падат големи бариери пред икономическия и валутния и пред отбранителния съюз. Пълната реализация на всички приоритети обаче е невъзможна в рамките на сегашния договор на ЕС. Те изискват националните столици да дадат още от своята власт на съюза си, което е европейската ябълка на раздора. Опитите за “повече Европа” са причина за консервативно-популистката реакция, надигнала се през последните години.

Евентуална ревизия на Лисабонския договор би била дълго упражнение с неизвестен край. Тя предполага свикване на конвент на европейските граждани и междуправителствена конференция и би отнела поне две години дебати и преговори. Отварянето на европейски договор за промяна означава да се отвори “кутията на Пандора”, т.е. порой от национални и партийни претенции за всякакви промени, включително и за връщане назад на досегашната интеграция. Приемането на промени в договора предполага единодушие, което особено днес е най-дефицитният артикул в ЕС. Но дори при наличието му на лидерско ниво ратификацията на промените може да налага референдуми в поне една трета от държавите членки.

В същото време светът не чака Европа да узрее за промените в него. Водещите сили в ЕС - Германия и Франция - разбират, че ако продължава да се движи с темпото на най-бавните си членки, Европа рискува не просто статуса си на световна сила, но и самото съществуване на своя проект. В сегашното си състояние на хронична поликриза тя върви към бъдеще на най-големия старчески дом и музей на открито в света.

С други думи - Европа не може бързо да се възстанови и да поеме напред по традиционния общностен метод - с приемане на съюзно законодателство. Остава другият - междуправителственият, т.е. с коалиции на желаещите извън l’acquis communautaire. Плод на такива коалиции са жалони на днешния ЕС като Шенгенската зона за пътуване без паспортен контрол и т.нар. Фискален компакт, който задължава подписалите го държави да приемат конституционни промени или основни закони за горните граници на публичните си дефицити и дългове.

Признаците на една бъдеща по-дълбока междуправителствена Европа зачестяват с приближаването на “Брекзит”: политическо съгласие между Германия и Франция за бъдещ бюджет на еврозоната, съвпадащи декларации на Ангела Меркел и Еманюел Макрон в подкрепа на бъдеща европейска армия, инициатива на Макрон за европейски сили за намеса като вероятен първообраз на бъдещата европейска армия, решение на еврозоната да превърне спасителния си фонд, Европейския механизъм за стабилност, в предпазен механизъм на банковия си съюз, т.е. във фонд, поемащ разходи по преструктурирането на фалирали банки.

Привържениците на по-дълбока и по-силна Европа не дават признаци, че искат да разрушават или да реформират дълбоко сегашната. Изглежда, че по-скоро се стараят непрекъснато да демонстрират как тя не работи. Пример за това са безнадеждните процедури за отнемане на членски права на Полша и на Унгария, чиито евроскептични правителства по преобладаващото мнение сред държавите членки нарушават основни европейски принципи - например на върховенството на закона. За да бъдат санкционирани за това обаче, е необходимо единодушие между всички държави членки, което е непостижимо. Изводът е: стига ти един верен приятел, за да нарушаваш на воля европейския договор.

ЕС е парализиран от него и нищо не може да ти направи. Полският де факто лидер Ярослав Качински има най-малко двама такива приятели - унгарския премиер Виктор Орбан и чешкия Андрей Бабиш. Орбан на свой ред също е застрахован от поне трима верни приятели - Качински, Бабиш и Борисов. Докато Европейската комисия педантично доказва как партиите на Качински и Орбан посягат на разделението на властите, на академичните свободи и свободата на медиите, на независимостта на съда или на регулаторите, двамата лидери от т.нар. Вишеградска четворка весело й размахват среден пръст (в преносния смисъл). ЕС очевидно нищо не може да им направи. А европейското политическо семейство на Орбан (Европейската народна партия) срамежливо му подръпва ушите, но не събира смелост да го изключи.

Ако утре руският лидер Владимир Путин реши да премести някоя от постсъветските граници на държавата си по-навън, вече не е сигурно, че външните министри на ЕС ще съберат задължителното единодушие, за да му наложат нови санкции. Новото италианско правителство на лявото популистко “Движение 5 звезди” и крайнодясната “Лига” е против ограничителните мерки спрямо Русия. Не е сигурно, че би подкрепило продължаването на вече съществуващите санкции срещу нея, за което идва време през март.

Очевидно е, че в раздутия формат на ЕС-28 съюзът не съответства на амбициите, отговорностите и интересите на основните си нации. Той продължава да  бъде “икономически гигант, политическо джудже и военен червей” в един все по-агресивен и опасен свят. Съюз, в който един, дори най-малкият, може да блокира всички, не респектира никого. Путин и Тръмп винаги могат да си “купят” един такъв саботьор, а ЕС с цялото си величие да бъде безпомощен пред него.

Следователно главните актьори в ЕС вече се нуждаят от нещо работещо, което е формално в пределите на съюза, но в същото време е покрай неговите общи правила, без да ги нарушава - ЕС 2.0. Като ядро на това нещо засега се очертава еврозоната. Дългосрочната перспектива на всичко останало в ЕС изглежда, че е да се превърне постепенно в хлабава периферия, където задълженията към общността вероятно ще намалеят, но и облагите от членството - също.

Трогателни с безпомощността си са тирадите на българските лидери срещу “Европа на две или повече скорости”. Те наистина ли смятат, че Германия и Франция ще ги питат колко бързо да тичат? Трогателни са и позоваванията на "европейския принцип на солидарността" - липсва втората част на изречението, че солидарността върви ръка за ръка с отговорността.

Добър ескиз на паралелната Европа първа класа са двете странички с германо-френската сделка за общ бюджет на еврозоната. Той ще се основава на междуправителствено споразумение, макар да е замислен като част от седемгодишния бюджет на ЕС. Освен това ще го управляват не всички държави членки и евродепутати, а срещите на върха на еврозоната (що се отнася до стратегическите решения) и Еврогрупата (т.е. финансовите министри на 19-те на оперативно ниво). Вероятно част от ресурсите, които държавите с обща валута досега заделят за бюджета на ЕС, вече ще отиват в бюджета на еврозоната.

Как това ще засегне важните за страните извън еврото политики на ЕС (селскостопанска, кохезионна) - предстои да видим. В еврозоната са повечето от нетните донорки в сегашния бюджет на ЕС. Те вече не искат безвъзмездно да финансират източните членки на ЕС, които за отплата не спазват общите правила и се заиграват с лидери като Путин, Тръмп и Ердоган.

На последния конгрес на ЕНП Борисов предупреди по-западните си колеги, че с по-бързото си темпо може да “счупят” Европа. Но те май точно това искат. За какво им е да финансират все по-голяма Европа, която работи против тях?  Ще я “счупят”, без да им мигне окото. Защото в счупеното ще останем ние. Здравото и работещото пак ще бъде тяхно и вероятно един ден България пак ще трябва да кандидатства за него.

Да обобщим: с “Брекзит” и серията предхождащи го кризи системата на ЕС стигна до степен на ентропия (безпорядък), който предполага пренареждане на елементите й, за да бъде върната в състояние на хомеостазис (равновесие). Това пренареждане предполага разграничаване на европейско ядро и периферия. Не е по силите на България да попречи на този процес. По силите й е да избере къде предпочита да бъде. Ядрото, очертаващо се около еврозоната, вероятно ще предполага по-големи от сегашните ангажименти, но и по-големи облаги. Периферията - обратно, ще бъде свързана с по-малки ангажименти, но и с намаляващи ползи. Главният залог на този избор е геополитически и цивилизационен - към кой от световете иска да принадлежи избиращата страна?

(Следва)

Коментари

sokrat sokraj's picture
sokrat sokraj
sokrat41

Празнословие на метър и

Празнословие на метър и килограм..., случвало се е да чета и смислени текстове от този напаунил се автор...
Жени's picture
Жени
Жени

дано

Сократ не знае български. Иначе, дори от отвъдното, ще ти фрасне такъв през устата... Аман от доволни прасета (по Сократ).

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кой ще понесе отговорността за НАПлийкс?