Article_top

Бойко Борисов е пред поредния избор в своето почти 10-годишно управление. Формално това ще бъдат изборите за Европейския парламент догодина. На практика те ще бъдат допитване за това как се представя третото му правителство и коалицията му с т.нар. Обединени патриоти. Главният въпрос пред Борисов на тези избори ще бъде към коя Европа да върви България: на френския президент Еманюел Макрон или на унгарския министър-председател Виктор Орбан.

Този избор не е външнополитически. От 1 януари 2007 година Европа е част от вътрешната политика на България – независимо дали всички осъзнават и признават това. Де юре европейските правила (l’acquis communautaire) са и български правила, европейските принципи и ценности би трябвало да са и български. Такъв би трябвало да бъде и дневният ред на Европа. Ако това невинаги се случва, то също е вътрешнополитически проблем. Въпросът каква България искаме е неотделим от въпроса: В каква Европа?

Дори и неизкушените в политиката знаят какво общо имат Борисов и Орбан. Те членуват в едно и също европейско политическо семейство – Европейската народна партия. Критиците им у дома и в чужбина смятат, че и двамата са срам за нея. Борисов и Орбан имат сходни позиции за миграцията – и за двамата приоритет е охраната на границите, а не споделянето на миграционната тежест. И България, и Унгария построиха огради по южните си граници. И двете държави се отказаха от Истанбулската конвенция и искат Западните Балкани по-бързо да се присъединят към ЕС. И двете страни се опитват да построят нови руски ядрени централи и руски газопроводи. И в двете опозиционните медии изпитват затруднения и се оплакват, че свободата им е ограничена, а проправителствените са финансово сигурни и лоялни. И в България, и в Унгария опозицията обвинява правителството, че престъпва разделението на властите и е установило практически контрол над всички институции, включително над правосъдието и регулаторите. И Орбан, и Борисов са обвинявани, че управляват авторитарно, еднолично и толерират олигархия от приближени бизнесмени. И едното, и другото правителство са склонни да вадят срещу критиките добрите си икономически показатели. Правителството на Борисов заяви, че ще защитава Унгария от евентуална процедура за ограничаване на членските й права в ЕС.

Какво общо има Борисов с Макрон? На пръв поглед нищо. Те изглеждат от различни планети. Да започнем от по-лесните разлики. Борисов е по-як от Макрон. Макрон говори по-добър френски от Борисов. Макрон управлява една от носещите колони на ЕС. Борисов – една от новите му пристройки. Макрон е президент на ядрена сила. Борисов е премиер на ядрена слабост - с четири затворени, два недостроени (затова пък скъпи) и два действащи за ограничени срокове реактори. Борисов идва от пожарната, охранителния бизнес и полицията. Макрон – от инвестиционното банкерство. Макрон е очевиден либерал, Борисов – номинален християндемократ. Макрон има проблеми с простолюдието. Борисов е негов герой. Партията на Макрон е Мade in France. Партията на Борисов е Мade in Germany. Опорната точка на Борисов за Европа е, че няма нищо по-хубаво от нея. Опорната точка на Макрон е, че Европа трябва да стане много по-хубава.

Бойко Борисов и Еманюел Макрон на срещата на върха "ЕС - Западни Балкани" в София на 17 май 2018 г. Снимка Архив Клуб Z

Не щеш ли обаче, и Борисов, и Макрон са изправени пред едни и същи протести – с жълти жилетки. И при единия, и при другия те започнаха от цените на горивата. И при единия, и при другия разшириха предмета си – неравенствата, несигурността. И в двата случая протестите нямат ясен лидер, лице, организация. И в България, и във Франция (много повече) стигат до нарушаване на обществения ред. И в двете страни наблюдателите съзират зад тях натрупан по различни причини гняв, който случайна искра е възпламенила. Това са протести на забравените от държавата, които я намират далечна, враждебна, несправедлива и арогантна. В много от случаите те не знаят какво точно искат, освен да я набият. В страната на Орбан също има гняв и недоволство. Те обаче засега се развиват в условия на мир, тишина и строго спазване на обществения ред.

Ако българският и френският лидер са изправени пред сходни протести, то е, защото са ги предизвикали по сходен начин. Въпреки многото си различия Борисов и Макрон направиха едно и също важно нещо в политиката на страните си. Те ликвидираха традиционните й двуполюсни модели. Борисов не направи това сам. Неговата партия ГЕРБ продължи процеса, започнал при НДСВ, партията на първия му работодател, цар Симеон II. Това беше процес на ерозия на двата дотогавашни полюса на българската политика – БСП и СДС. Още в първия тур на президентските избори през април и май 2017 година Макрон изхвърли от играта социалистите и републиканците, т.е. традиционните центристки левица и десница, сменяли се в управлението през цялата история на Петата република.

И Борисов, и Макрон не дойдоха от нищото. Те тръгнаха към върха на държавите си от трамплини в статуквото, което по-късно пренаредиха. Борисов беше главен секретар на МВР и кмет на София. Макрон беше икономически съветник, а после – министър на президента Франсоа Оланд, от чиято социалистическа партия отмъкна важна част от министрите, сътрудниците и избирателите си.

Политическите формации и на Борисов, и на Макрон бяха в генезиса си антисистемни. Те дължаха бързия си възход на харизмата на лидерите си и на критиката на статуквото. В характерния си стил ранният Борисов го нарече по телевизията „лайно в целофан“. Макрон определи противопоставянето на ляво и дясно като остаряло и непродуктивно. И двамата бяха любимци на публиката и камерите.

И Борисов, и Макрон постигнаха първите си победи с „краден“ електорат. За тях гласува  голяма част от разочарованите от традиционното ляво и дясно. И двамата поставиха, поне номинално, Европа в центъра на своето говорене, програми и символика.

И тук е коренната причина те днес да са пред подобни протести – увличайки част от разочарования от старите двуполюсни модели електорат, центристките НДСВ/ГЕРБ и En marche изпратиха друга немалка част от него в крайноляво и крайнодясно. Тези радикализирани избиратели във Франция днес блокират пътища, супермаркети, складове за горива, бият се с полицията, палят коли и магазини, поругават паметници; в България също блокират  пътища и кръстовища, искат „съд за политическата сган“ и „смяна на системата“, без да могат винаги да кажат какво точно разбират под това.

Борисов и Макрон взеха властта от елити, които се бяха „износили“ и компрометирали в борба с безпрецедентни икономически кризи. В България правителството на СДС беше правителство на болката от валутния борд и раздържавяването след финансовия крах през 1996-1997 година. Във Франция администрациите на Никола Саркози и Оланд понесоха политическите пасиви на кризата на еврото и мерките за финансова строгост след 2009 година. Тези кризи доведоха до обедняване, декласиране и радикализация на широки слоеве от населението.

Българската „Атака“ стана парламентарна сила при разпада на СДС и ерозията на БСП, т.е., когато двуполюсният модел рухна при правителствата на царя и на т.нар. Тройна коалиция и изгря звездата на ГЕРБ. Докато социалистическата партия и републиканците във Франция се стопиха през 2017 година, крайнодесният Национален фронт (днес – Национален сбор) на Марин льо Пен и крайнолявата „Непокорна Франция“ на Жан-Люк Меланшон се оформиха като главните опоненти на партията на Макрон.

Започвайки като антисистемни лидери, помитайки познатите политически играчи, Борисов и Макрон създават и съответна антисистемна опозиция. Тя е зла и агресивна; не иска да спори, а да разрушава. Те са колкото харизматични, толкова и разделящи и истеризиращи обществото лидери.

Левите и десните радикали не искат държавите им да „завият“ в някаква политическа посока. Те искат да върнат историята назад. Искат си обратно границите, митата, социалната защита, идентичността и дадения на Европа суверенитет. Те искат да върнат лентата на глобализацията към добрите стари времена преди нея. Техните дебати не са за голямата или малката държава, a за голямата или малката Европа. Следователно те поставят и Борисов, и Макрон пред един и същ въпрос: Напред или назад? И тук приликите между двамата лидери пак изчезват.

Макрон е непримирим с радикалите (особено с Националния сбор). Борисов беше принуден от обстоятелствата  да се коалира с тях – подобно на австрийския си колега Себастиан Курц.

Макрон няма приятели във френската политика извън малкия му либерален партньор МоДем на Франсоа Байру. Всички са против Макрон. Льо Пен и Меланшон са му "смъртни" врагове. Социалистите и републиканците имат да му връщат за поражението, което им нанесе през 2017 година. Те си искат обратно избирателите и предишното статукво. Борисов се е карал остро с всички, но в същото време не е изгорил мостовете към никого. Той може да няма истински приятели (в политиката такива са рядкост), но има избор от потенциални партньори. ГЕРБ отдавна не е антисистемният носител на промяната. Върху развалините на някогашния двуполюсен модел той стана признатата от Европа народна (т.е. дясноцентристка партия) на България със здрави международни връзки (особено в Германия). Да отказваш сътрудничество с такава формация (при липса на фундаментални различия) изглежда неразумно. Макрон не успя да създаде ново европейско политическо семейство по модела на En marche. След месеци на амбициозни планове и опити той беше принуден да търси партньорство с историческия титуляр – Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ). Борисов се чувства комфортно в ЕНП. Щом тя търпи Орбан, щом преди него търпеше бившия италиански министър-председател Силвио Берлускони, Борисов (поне засега) не й е никакъв проблем.

(Следва част втора)

 

Бойко Борисов е пред поредния избор в своето почти 10-годишно управление. Формално това ще бъдат изборите за Европейския парламент догодина. На практика те ще бъдат допитване за това как се представя третото му правителство и коалицията му с т.нар. Обединени патриоти. Главният въпрос пред Борисов на тези избори ще бъде към коя Европа да върви България: на френския президент Еманюел Макрон или на унгарския министър-председател Виктор Орбан.

Този избор не е външнополитически. От 1 януари 2007 година Европа е част от вътрешната политика на България – независимо дали всички осъзнават и признават това. Де юре европейските правила (l’acquis communautaire) са и български правила, европейските принципи и ценности би трябвало да са и български. Такъв би трябвало да бъде и дневният ред на Европа. Ако това невинаги се случва, то също е вътрешнополитически проблем. Въпросът каква България искаме е неотделим от въпроса: В каква Европа?

Дори и неизкушените в политиката знаят какво общо имат Борисов и Орбан. Те членуват в едно и също европейско политическо семейство – Европейската народна партия. Критиците им у дома и в чужбина смятат, че и двамата са срам за нея. Борисов и Орбан имат сходни позиции за миграцията – и за двамата приоритет е охраната на границите, а не споделянето на миграционната тежест. И България, и Унгария построиха огради по южните си граници. И двете държави се отказаха от Истанбулската конвенция и искат Западните Балкани по-бързо да се присъединят към ЕС. И двете страни се опитват да построят нови руски ядрени централи и руски газопроводи. И в двете опозиционните медии изпитват затруднения и се оплакват, че свободата им е ограничена, а проправителствените са финансово сигурни и лоялни. И в България, и в Унгария опозицията обвинява правителството, че престъпва разделението на властите и е установило практически контрол над всички институции, включително над правосъдието и регулаторите. И Орбан, и Борисов са обвинявани, че управляват авторитарно, еднолично и толерират олигархия от приближени бизнесмени. И едното, и другото правителство са склонни да вадят срещу критиките добрите си икономически показатели. Правителството на Борисов заяви, че ще защитава Унгария от евентуална процедура за ограничаване на членските й права в ЕС.

Какво общо има Борисов с Макрон? На пръв поглед нищо. Те изглеждат от различни планети. Да започнем от по-лесните разлики. Борисов е по-як от Макрон. Макрон говори по-добър френски от Борисов. Макрон управлява една от носещите колони на ЕС. Борисов – една от новите му пристройки. Макрон е президент на ядрена сила. Борисов е премиер на ядрена слабост - с четири затворени, два недостроени (затова пък скъпи) и два действащи за ограничени срокове реактори. Борисов идва от пожарната, охранителния бизнес и полицията. Макрон – от инвестиционното банкерство. Макрон е очевиден либерал, Борисов – номинален християндемократ. Макрон има проблеми с простолюдието. Борисов е негов герой. Партията на Макрон е Мade in France. Партията на Борисов е Мade in Germany. Опорната точка на Борисов за Европа е, че няма нищо по-хубаво от нея. Опорната точка на Макрон е, че Европа трябва да стане много по-хубава.

Бойко Борисов и Еманюел Макрон на срещата на върха "ЕС - Западни Балкани" в София на 17 май 2018 г. Снимка Архив Клуб Z

Не щеш ли обаче, и Борисов, и Макрон са изправени пред едни и същи протести – с жълти жилетки. И при единия, и при другия те започнаха от цените на горивата. И при единия, и при другия разшириха предмета си – неравенствата, несигурността. И в двата случая протестите нямат ясен лидер, лице, организация. И в България, и във Франция (много повече) стигат до нарушаване на обществения ред. И в двете страни наблюдателите съзират зад тях натрупан по различни причини гняв, който случайна искра е възпламенила. Това са протести на забравените от държавата, които я намират далечна, враждебна, несправедлива и арогантна. В много от случаите те не знаят какво точно искат, освен да я набият. В страната на Орбан също има гняв и недоволство. Те обаче засега се развиват в условия на мир, тишина и строго спазване на обществения ред.

Ако българският и френският лидер са изправени пред сходни протести, то е, защото са ги предизвикали по сходен начин. Въпреки многото си различия Борисов и Макрон направиха едно и също важно нещо в политиката на страните си. Те ликвидираха традиционните й двуполюсни модели. Борисов не направи това сам. Неговата партия ГЕРБ продължи процеса, започнал при НДСВ, партията на първия му работодател, цар Симеон II. Това беше процес на ерозия на двата дотогавашни полюса на българската политика – БСП и СДС. Още в първия тур на президентските избори през април и май 2017 година Макрон изхвърли от играта социалистите и републиканците, т.е. традиционните центристки левица и десница, сменяли се в управлението през цялата история на Петата република.

И Борисов, и Макрон не дойдоха от нищото. Те тръгнаха към върха на държавите си от трамплини в статуквото, което по-късно пренаредиха. Борисов беше главен секретар на МВР и кмет на София. Макрон беше икономически съветник, а после – министър на президента Франсоа Оланд, от чиято социалистическа партия отмъкна важна част от министрите, сътрудниците и избирателите си.

Политическите формации и на Борисов, и на Макрон бяха в генезиса си антисистемни. Те дължаха бързия си възход на харизмата на лидерите си и на критиката на статуквото. В характерния си стил ранният Борисов го нарече по телевизията „лайно в целофан“. Макрон определи противопоставянето на ляво и дясно като остаряло и непродуктивно. И двамата бяха любимци на публиката и камерите.

И Борисов, и Макрон постигнаха първите си победи с „краден“ електорат. За тях гласува  голяма част от разочарованите от традиционното ляво и дясно. И двамата поставиха, поне номинално, Европа в центъра на своето говорене, програми и символика.

И тук е коренната причина те днес да са пред подобни протести – увличайки част от разочарования от старите двуполюсни модели електорат, центристките НДСВ/ГЕРБ и En marche изпратиха друга немалка част от него в крайноляво и крайнодясно. Тези радикализирани избиратели във Франция днес блокират пътища, супермаркети, складове за горива, бият се с полицията, палят коли и магазини, поругават паметници; в България също блокират  пътища и кръстовища, искат „съд за политическата сган“ и „смяна на системата“, без да могат винаги да кажат какво точно разбират под това.

Борисов и Макрон взеха властта от елити, които се бяха „износили“ и компрометирали в борба с безпрецедентни икономически кризи. В България правителството на СДС беше правителство на болката от валутния борд и раздържавяването след финансовия крах през 1996-1997 година. Във Франция администрациите на Никола Саркози и Оланд понесоха политическите пасиви на кризата на еврото и мерките за финансова строгост след 2009 година. Тези кризи доведоха до обедняване, декласиране и радикализация на широки слоеве от населението.

Българската „Атака“ стана парламентарна сила при разпада на СДС и ерозията на БСП, т.е., когато двуполюсният модел рухна при правителствата на царя и на т.нар. Тройна коалиция и изгря звездата на ГЕРБ. Докато социалистическата партия и републиканците във Франция се стопиха през 2017 година, крайнодесният Национален фронт (днес – Национален сбор) на Марин льо Пен и крайнолявата „Непокорна Франция“ на Жан-Люк Меланшон се оформиха като главните опоненти на партията на Макрон.

Започвайки като антисистемни лидери, помитайки познатите политически играчи, Борисов и Макрон създават и съответна антисистемна опозиция. Тя е зла и агресивна; не иска да спори, а да разрушава. Те са колкото харизматични, толкова и разделящи и истеризиращи обществото лидери.

Левите и десните радикали не искат държавите им да „завият“ в някаква политическа посока. Те искат да върнат историята назад. Искат си обратно границите, митата, социалната защита, идентичността и дадения на Европа суверенитет. Те искат да върнат лентата на глобализацията към добрите стари времена преди нея. Техните дебати не са за голямата или малката държава, a за голямата или малката Европа. Следователно те поставят и Борисов, и Макрон пред един и същ въпрос: Напред или назад? И тук приликите между двамата лидери пак изчезват.

Макрон е непримирим с радикалите (особено с Националния сбор). Борисов беше принуден от обстоятелствата  да се коалира с тях – подобно на австрийския си колега Себастиан Курц.

Макрон няма приятели във френската политика извън малкия му либерален партньор МоДем на Франсоа Байру. Всички са против Макрон. Льо Пен и Меланшон са му "смъртни" врагове. Социалистите и републиканците имат да му връщат за поражението, което им нанесе през 2017 година. Те си искат обратно избирателите и предишното статукво. Борисов се е карал остро с всички, но в същото време не е изгорил мостовете към никого. Той може да няма истински приятели (в политиката такива са рядкост), но има избор от потенциални партньори. ГЕРБ отдавна не е антисистемният носител на промяната. Върху развалините на някогашния двуполюсен модел той стана признатата от Европа народна (т.е. дясноцентристка партия) на България със здрави международни връзки (особено в Германия). Да отказваш сътрудничество с такава формация (при липса на фундаментални различия) изглежда неразумно. Макрон не успя да създаде ново европейско политическо семейство по модела на En marche. След месеци на амбициозни планове и опити той беше принуден да търси партньорство с историческия титуляр – Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ). Борисов се чувства комфортно в ЕНП. Щом тя търпи Орбан, щом преди него търпеше бившия италиански министър-председател Силвио Берлускони, Борисов (поне засега) не й е никакъв проблем.

(Следва част втора)

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията