„Оръжията и човекът“ - най-после на български

Цели 124 години след премиерата ѝ на сцена в Лондон пиесата на Бърнард Шоу, чието действие се развива в България, най-после е преведена и издадена на български език. Преводът е дело на братята Стоян Чапразов и Райко Чапразов, техен партньор е университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Най-сетне можем да прочетем целия текст на пиесата, която през миналия век става причина за протести на българските студенти в Европа и дава повод на големия писател Бърнард Шоу да се произнася на няколко пъти за страната и сънародниците ни.

Пиесата започва така:

„Нощ: спалнята на дама в България в малък град близо до Драгоманския проход – края на ноември през 1885 година. През отворения прозорец с малък балкон вляво може да се види връх на планина, чудно бял и приказно покрит с блеснал под звездите сняг. Интериорът на стаята не прилича на нищо, което може да се види в Европа. Наполовина богаташки по български и  наполовина беден по виенски.”

Заглавието на пиесата е „Оръжията и човекът”.

Колкото е известен Шоу в България, толкова е неизвестна пиесата му за България. Не и по света обаче. „Оръжията и човекът” се играе за първи път през април 1894 година в Лондон, сред ръкопляскащите в публиката е и Оскар Уайлд. Шоу сам се хвали с автентичността на творбата си:

„Създава впечатление, че действително съм бил в България.”

В Берлин и Виена обаче, където пиесата става популярна през 20-те години на миналия век, българските студенти въобще не мислят такива добри неща нито за пиесата, нито за автора ѝ. Той пък им го връща с типичното за него остроумие, вгорчено с капка ирландска жлъч:

„Когато българските студенти, с искрената ми приятелска помощ, развият чувство за хумор, няма да има повече проблеми.”

По това време Шоу вече е носител на Нобелова награда за литература, всяка негова дума отеква.

Вместо чувство за хумор българите във Виена развиват чувство за мълчание към пиесата – не само през онзи, но и през този век. През 1976 година пиесата се играе с огромен успех на сцената на Виенския английски театър. През 2006 година Виена отбелязва 150-годишнината на Шоу със същата пиеса, главната мъжка роля се играе от сина на актьора, който е превъплътил ролята преди 25 години. У нас пиесата „Оръжията и човекът” не бе публикувана на български език повече от век. Джордж Бърнард Шоу би казал, че е живял само 94 години, време, което не му е стигнало да развие чувството за хумор на българите.

Пиесата е твърде семпла като за такъв голям драматург. В спалнята на госпожица Райна, дъщеря на най-високопоставения в българската армия офицер майор Петков, попада преследваният капитан Блънчли, швейцарски наемник в поразената от българите сръбска армия. Райна е сгодена за героя от битката при Сливница българин капитан Саранов. Ако вече се сещате за „Крадецът на праскови” – да, нещо подобно, но далеч не толкова талантливо. Сюжетът претендира да покаже сблъсък на манталитети – човек от баш Европа в обкръжението на хора, които се измъкват от Ориента и се присламчват към Европа.

„Райна: Знаете ли какво е библиотека?

Мъжът: Библиотека? Стая, пълна с книги.

Райна: Да, ние имаме такава, единствената в България.”                                   

Малко по-късно Шоу описва библиотеката:

„…съоръжението се състои от една полица, на която са наредени разръфани  книги, облечени в стара хартия с петна от кафе.” 

Самочувствието на семейството на Петков е високо, съпругата на майора го обяснява с това, че „ние можем да проследим произхода си до двайсет години назад”.

Чакайте обаче да се появи главата на семейството, защото тогава става толкова интересно, че наистина е изпитание да си студент във Виена и Берлин по време на сценичния успех на „Оръжията и човекът”.

„Петков: Как си, скъпа?

Катерина /жена му/: Ох, обичайните възпаления на гърлото, нищо друго.

Петков /убедено/: Защото си миеш врата всеки ден, колко пъти да ти казвам.

Катерина: Глупости, Пол!

Петков /пие кафе и пуши цигара/: Не са на добро тези нови обичаи. Всичкото това миене не е добро за здравето, не е природно. Имаше един англичанин във Филипополис, който се миеше със студена вода всяка сутрин, като станеше. Отвратително! Всичко това идва от англичаните: климатът им ги мърси толкова много, че постоянно се мият. Виж баща ми! Цял живот не се е къпал и живя до 98 – най-здравият човек в България. Не ми е дерт да се умия веднъж седмично за пред хората, но всеки ден си е направо смешно.

Катерина: Още си варварин по душа, Пол. Надявам се, държал си се прилично пред руските офицери.

Петков: Постарах се колкото можах. Не забравих и да им кажа, че имаме библиотека.

Катерина: Ох, ама не им каза, че имаме и електрически звънец в нея. Накарах да ни го поставят.

Петков: Какво е електрически звънец?

Катерина: Натискаш едно копче, нещо издрънчава и Никола тутакси идва.

Петков: Що да не му извикаш?

Катерина: Цивилизованите хора никога не викат слугата. Това го научих, докато те нямаше.

Петков: Добре, чакай да ти кажа и аз какво научих. Цивилизованите хора не си простират прането на видимо място, така че би било добре всичко това да го преместиш.

Има и други диалози в подобен  дух. Петковата щерка Райна също информира швейцарския представител, че хора в тяхното положение мият ръцете си почти всеки ден. Смях се на тази реплика до момента, в който ми показаха здравна книжка на работещ в студентски стол от 1994 година (ха, точно сто години след премиерата на пиесата в Лондон), в която пише: „Мийте си краката всеки ден, лицето и ръцете два пъти дневно и се къпете поне веднъж седмично.”

Швейцарският капитан Блънчли, който започва да дава все по-добри оценки за българката Райна, накрая решава да я присъедини към Европа по най-недвусмисления начин, като ѝ предлага да се ожени за нея и съответно да споделят фондовете му, които се свеждат до „хотелиерско оборудване от шестстотин комплекта чаршафи и одеяла, 2400 юргана от пух, 10 000 комплекта вилици и ножове и също толкова десертни лъжички, 300 слуги, 6 двореца и т.н.” Слугата Никола получава шанса да се кандидатира за мениджър на швейцарски хотел, ако защити този свой проект с познания по френски и немски. Това е нещо като компенсация за отнемането на годеницата му Лука, слугинята на Райна, която съответно става жена на бившия годеник на Райна капитан Саранов, за да бъде всичко по-приличащо на посредствена оперета, отколкото на голяма пиеса.

Няма спасение за българите обаче от тази малка пиеса, написана от голям автор. И до днес потомците на капитан Блънчли гнусливо се осведомяват колко често се къпем, а ние ги респектираме с факта, че имаме библиотека. Меридианът на бозата, като всички невидими неща, се оказа много устойчив. От двете му страни и сега не се случват много по-различни неща, отколкото на 21 април 1894 година, когато интелектуалният елит на Лондон се събира в Авеню тиатър на премиерата на „Оръжията и човекът”, за да се забавлява за сметка на някакви далечни хора, които имат някакво неизбежно значение само толкова дълго време, колкото продължава пиесата.

----

Този текст е публикуван в редовната рубрика "Чети с Мадам Бовари" на Веселина Седларска в декемврийския брой на сп. "Клуб Z". Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.