Новият мащабен роман „Дяволите“ на легендарния Джо Абъркромби – автор на обичаната по целия свят поредица „Първият закон“ – вече е на българския книжен пазар с две великолепни издания: с мека и твърда корица. Книгата поставя началото на нова смайваща трилогия и още с излизането си привлече вниманието на режисьора Джеймс Камерън, който бързо придоби правата за екранизация и ще работи по сценария за филмирането ѝ заедно с автора.

В тази оригинална нова история спряганият за достоен наследник на Дж. Р. Р. Мартин автор заплита шеметно приключение, в което невъзможната мисия на една наглед абсурдна пасмина се оказва единственият шанс за спасение на свят, оказал се на прага на следващия си апокалипсис. Сякаш предишните не са били достатъчни.

Казват, че всички пътища на Свещения град водят към Небесния дворец. За брат Диас обаче аудиенцията му в двореца е само началото на непредвидена и опасна одисея. Призован с очакването за признание и някой почетен пост, той получава далеч по-тежка задача – да отведе една дръзка улична крадла до легендарната Троя – защото тя се оказва, някак очаквано, последната жива наследница на узурпирания Змийски трон.  Той трябва да оглави отряд от дяволски създания, които Църквата заклеймява публично, но използва тайно, когато светът е на ръба на гибелта. 

Защото понякога само дяволите могат да свършат Божията работа.

Смъртоносната дружина се състои от прокълнат рицар тамплиер, изтънчен вампир с кървави навици, върколачка със смразяващ апетит към човешко месо, некромант с вкус към дирижиране на мъртвите, полуневидима елфка, движена от дълбока омраза към хората, и опитна убийца с мрачно минало. Сковани от нерушимо папско заклинание, те трябва да минат през опожарена, пропита с магия и кръв земя, да оцелеят в битки с демонични твари, да измамят алчни владетели и фанатични кардинали и – ако небето е милостиво – по възможност да не се избият помежду си.

А наред с това над цялата страна тегне заплахата от ново елфическо нашествие – нечестиви създания, изтласкани с мъка в Светите земи, които чакат удобния момент отново да залеят Европа със сатанинския си огън. Континентът, макар и формално обединен под властта на детето папа Бенедикта Първа, е разкъсван от чума, глад и религиозни разколи и изглежда напълно неподготвен за следващия апокалипсис.

С „Дяволите“ Джо Абъркромби отново демонстрира характерния си мрачен и дълбоко психологически стил – завидни дози черен хумор, цинизъм и брутална честност, съчетани с ярки, противоречиви персонажи и свят, в който онова, което може да бъде описано единствено като добро, трябва да се опълчи срещу онова, което може да бъде описано единствено като зло. Само дето двете понятия рядко са ясно разграничими.

Подходящ както за читатели, които тепърва се срещат с творчеството на Абъркромби, така и за дългогодишните му почитатели, романът вплита морални капани, зрелищни битки и жестока ирония или изобщо – всичко необходимо, за да се превърне в един от съвременните шедьоври на жанра.

Дързък, динамичен и дяволски забавен (pun intended), „Дяволите“ е мрачна и провокативна история за вярата, властта и отчаяните решения, които човек може да вземе, когато щастливият край е почти илюзия. Разказ за чудовища, призвани да вършат божията работа, и за свят, в който спасението често идва от най-неочакваната страна.

Пригответе се за приключение, което ще ви напомни, че понякога, за да се справиш с дяволите по пътя си, трябва да си готов… да използваш дяволи.

* * *

Из „Дяволите“ от Джо Абъркромби

Снимка "Сиела"

Празникът
на свети Елфрик

Беше петнайсетият ден от Предаността и брат Диас закъсняваше за аудиенцията си при Нейно Светейшество папесата.

– По дяволите! – беснееше той, докато каретата едва се движеше и с мъка си пробиваше път през шествието от самобичуващи се ридаещи грешници.

Гърбовете им бяха набраздени от кървави ивици, а лицата им – от сълзи на екстаз, докато се шибаха с камшици под знаме, на което пишеше просто „Покайте се“.

Не беше уточнено за какво точно трябваше да се покаят. Всеки имаше своите грехове, нали?

– По дяволите! – Брат Диас винаги се беше гордял с точността си, макар тя да не беше изброена сред Дванайсетте добродетели.

Беше си оставил цели пет часа, за да стигне от странноприемницата до мястото за срещата, убеден, че ще му останат поне два часа да се възхити благочестиво на статуите на главните светци, преди да влезе в Небесния дворец. В края на краищата беше чувал, че всички пътища на Свещения град водят дотам.

Само дето, изглежда, в момента всички пътища на Свещения град се въртяха в кръг сред невъобразимо гъмжило от поклонници, проститутки, мечтатели, мошеници, купувачи на реликви, продавачи на индулгенции, търсачи на чудеса, проповедници и фанатици, фокусници и измамници, проститутки, крадци, търговци и лихвари, войници и главорези и удивително количество добитък, сакати, проститутки и сакати проститутки. Спомена ли проститутките? Те превъзхождаха числено свещениците в съотношение около двайсет към едно. Разбира се, скандалното им присъствие в благословеното сърце на Църквата, докато крещяха, за да си търсят клиенти, и демонстрираха настръхналите си крайници на безжалостния студ, беше шокиращо и без съмнение – срамно, но също така събуди в брат Диас желания, които той се беше надявал, че отдавна е погребал. Наложи му се да оправи дрехата си и да вдигне очи към небето или поне към подскачащия таван на каретата.

Точно от такива неща бяха започнали неприятностите му.

– По дяволите! – Той свали прозореца и подаде глава в студения въздух отвън.

Какофонията от химни, молби, пазарлъци и молитви за опрощение, както и вонята от дим, евтин тамян и близкия рибен пазар мигновено се утроиха и той не беше сигурен дали да запуши ушите, или носа си, когато изкрещя на кочияша:

– Ще закъснея!

– Няма да се изненадам – отвърна мъжът с уморено примирение, сякаш беше равнодушен наблюдател, а не беше взел безбожно висока сума, за да закара брат Диас до най-важната среща в живота му. – Днес е празникът на свети Елфрик, братко.

– И?

– Мощите му ще бъдат качени в камбанарията на Църквата на чистото помирение и ще бъдат изложени за нуждаещите се. Говори се, че лекуват подагра.

Това обясняваше куцащите, бастуните и инвалидните столове в тълпата. Не можеше ли да е скрофулоза, хълцане или някаква болест, която не пречеше на страдащите от нея да се махнат от пътя на бързо движеща се карета?

– Няма ли друг път? – изкрещя брат Диас, за да надвика глъчката.

– Стотици. – Кочияшът немощно сви рамене към гъмжилото от хора. – Но празникът на свети Елфрик е навсякъде.

Камбаните за обедната молитва започваха да отекват над града с единичния звън на крайпътните параклиси, който нарасна до хаотично дрънчене, когато всички църкви и катедрали се включиха с трескавото биене на собствените си камбани, за да подмамят поклонниците да влязат през вратите им, да седнат на пейките и да оставят парите си върху подносите за дарения.

Каретата се наклони и потегли напред, изпълвайки брат Диас с облекчение, после веднага спря и облекчението му беше заменено от отчаяние. Недалеч двама опърпани свещеници от конкурентни ордени на просяците се бяха качили върху сгъваеми телескопични амвони, които се люлееха опасно над тълпата и скърцаха измъчено. Свещениците пръскаха наоколо слюнки, докато спореха яростно върху точното значение на призива към вежливо отношение, отправен от Спасителката.

– По дяволите!

След целия труд, който беше положил, за да подрони репутацията на братята в манастира, след всичките усилия да попречи на любовниците на игумена да научат една за друга и всичките хвалби, че е повикан в Свещения град, защото е специален и предопределен за велико бъдеще, амбициите му щяха да приключат тук. Щяха да бъдат погребани в една студена като изба и воняща като нужник карета, затънала в човешкото блато на тесен площад, наречен на името на светец, за когото никой не беше чувал, между отрупана с узаконени просяци боядисана ограда и направена от липово дърво платформа за публични наказания, върху която група деца горяха сламени чучела на елфи.

Брат Диас наблюдаваше как те блъскат остроухите чучела, вдигайки дъжд от искри, докато зяпачите ги аплодираха снизходително. Разбира се, елфите си бяха елфи и беше добре да бъдат изгаряни, но в озарените от буйно ликуване лица на тези закръглени деца имаше нещо обезпокоително. Теологията никога не е била негова силна страна, но той беше сравнително сигурен, че Спасителката често е говорила за милосърдие.

Пестеливостта определено беше една от Дванайсетте добродетели. Брат Диас винаги си напомняше за това, когато извън портите на манастира се държеше настрана от просяците. Но понякога човек трябваше да инвестира, за да спечели. Той се подаде от прозореца и изкрещя отново на кочияша:

– Ако обещаеш да ме закараш навреме до Небесния дворец, ще ти платя двойно!

– Това е Свещеният град, братко. – Кочияшът само сви рамене. – Само безумците дават обещания.

Брат Диас се вмъкна обратно вътре. В очите му пареха сълзи. Той се измъкна от седалката, застана на едно коляно и измъкна мускалчето, което носеше около врата си. Полираното от триенето в кожата на предшествениците му древно сребро проблесна.

– О, благословена света Беатрикс – прошепна той и стисна отчаяно мускалчето, – света мъченице и пазителко на сандала на нашата Спасителка, само за едно те моля – закарай ме навреме за шибаната аудиенция с папесата!

Веднага съжали, че е изругал в молитва, и направи знака на кръга върху гърдите си. Но докато се изправяше, след като се ощипа, за да се самонакаже, света Беатрикс му показа неодобрението си.

От покрива се разнесе силен глух удар, каретата се разтресе и брат Диас беше запратен напред. Отчаяният му вик рязко прекъсна, когато устата му се удари в предната седалка.