За разлика от големи и успешни икономически решения – Северозападът винаги е раждал добри разказвачи. И не, не е само Радичков...

Преди дни в София  се състоя събитие, което страницата на Община Лом отрази по подобаващ начин:

"ЛЮБОМИР ЙОРДАНОВ ПРЕДСТАВИ НОВА КНИГА В СОФИЯ"

Така, де – хем от Лом, хем някак си – не точно... 

Същият дуализъм диша и изпълва, оцветява и дефинира разказите на Любо, събрани в първия му сборник "Децата на дивите гъски" – малко ви разсмива и още повече ви просълзява.

Любомир Йорданов е дългогодишен кореспондент на в. „Труд“ и други централни издания в региона, автор на множество стихосбирки и документални четива, че дори и на един филм. За юначната първа частна батарея против градушки.

Неостаряващият оптимист сподели на премиерата, че за разказите намерил време чак след пенсия - след десетилетия в бурните "дунавски вълни" на кореспондентския живот.

Струвало си е!

* * *

Из "Забавачка за пияници" (от сборника "Децата на дивите гъски", изд. "Пан") от Любомир Йорданов

Снимка "Пан"

Тираджията влезе в кръчмата в ранния следобед. Вън реотаните на юлското слънце нагряваха до пламване небето и въздухът трепереше като опънато да съхне платно. Здрачът в паянтовата постройка го блъсна в очите и шофьорът примижа…

- Бар „Чушка“ пише вънка, та идвам да хапна, ако има… Закъсах на Околовръстното с Тира, избъбри мъжът и провря през вратата на верев, сякаш влиза в кабина на камион, шкембестото си тяло. Никой обаче не го удостои с внимание и той остана с ръка на бравата.

- Това не е бар, а забавачка…забавачка за пияници. Ако ще пиеш, влизай и затваряй, преди тая жарава да ни подпали, обади се от най-близката маса млад къдрокос мъж. До него, климнал глава, дремеше мъж на средна възраст, навлечен с омърляно подобие на полицейско яке.

- Абе, аз за пиене, пия, но съм все зад волана. Ама сега камионът се потроши, чакам да пратят друг, та ще дръпна нещо, пристъпи тираджията. Чак тогава видя изправения в полумрака зад бара мъж с издути като на горила космати гърди и жълтеникаво лице, който го гледаше под тежките, почти скрили очите му клепачи. Без да помръдне масивните си като диреци лакти, подпрените на тезгяха, здравенякът кимна към масата в ъгъла.

- Една бира!, каза пътем шофьорът и отпусна с въздишка отмалялата си снага на стола. Огледа сумрачното като пещера помещение и за да разчупи неловката тишина, се обърна към единствения разговорил се с него.

- Забавачка за пияници, казваш. Не съм чувал такова нещо…

- Има. Ще ти обясня. Ако почерпиш… Ама не бира, викни една ракия!, засмя се къдрокосият и се изправи. Беше млад и жилест, с тъмни, шарещи като мишлета очи. Изчака бармана да му налее, взе и бирата на шофьора и седна до него…

Бар „Чушката“ беше най-пропадналата кръчма по горния Дунав – от баирите над Цибрица до примката на реката край Видин. Пропаднала - в най-буквалния смисъл на думата. Преди години старият водопровод под изровената от камиони и трактори улица се беше пукнал и излял тонове вода в основите на още държеливата тогава кръчма. И докато от ВИК се натуткат и оправят аварията, пороят бе подринал устоите на заведението, и то се беше килнало на една страна, неустойчиво като вървежа на клиентите му нощем.

И понеже водопроводът явно продължаваше да струи под нахвърляната пръст, недозаровената яма хлътваше все по-дълбоко, кръчмата полягаше на верев и се пукаше откъм пътя. Собственикът й прикриваше цепнатината с огромен прашасал фикус, но маскировката беше напълно излишна. Нито пукнатината, нито дрезгавите хрипове на пропадащата кръчма стряскаха посетителите, които идваха да поемат ежедневната си доза алкохол, така както хронично болните приемат – без радости или притеснения, само по необходимост, предписаните им лекарства. И за да направят ритуала по приемлив и смислен, точно като пациенти в болница, пълнеха времето между глътките с безкрайни истории - съчинени на място небивалици, градски клюки или дълго таени мечти. Бар „Чушката“ беше не просто кръчма, а социален център, място за срещи на хора с общи интереси, нещо като клуб за отбрани посетители, с тази разлика, че членски карти нямаше, а подбора правеше самият живот.

Разбира се, къдрокосият не каза нищо такова на тираджията. Разказа му пестеливо между дегустацията на ракията как след десетилетното си съществуване като „Чушката“ кръчмата  се превърнала в „Забавачка за пияници“, а новото име й паснало като подносен чепик на бос циганин. Зеленчуковото наименование бе тръгнало навремето от маломерната градинка зад питейното заведение в края на градчето. В лехите й семейството на кръчмаря Саки садеше всичко необходимо за един уважаващ клиентите си ресторант – няколко джанки и сливи, от които Саки приготвяше лютите си, но евтини питиета, и чушки, краставици и домати за салати за по-претенциозните клиенти, дето не пият без мезе. А бар „Чушката“ имаше всякакви клиенти – безработни и пенсионери, трактористи, отбили се от полето, зажаднели за по бира накрак, шофьори, объркали пътя за Дунав мост. Но редовните посетители бяха отделна категория – малобройна и привилегирована група, въпреки шумните и постоянни разправии помежду им, които Саки умело потушаваше със сипани навреме питиета. А когато кавгите стигаха до псувни и юмруци,  приключваше конфликтите с един лъскав стик за голф, кой знае как попаднал в кварталната кръчма.

Къдрокосият, който заяви, че се казва Таско, представи на тираджията и останалите от постоянното присъствие.  Дремещият мъж на масата, от която Таско беше станал, бе Бойчо, негов приятел, пазач на неработещата от години помпена станция на Дунав. Встрани от бара, под увисналите като чадър листа на фикуса, прикрили цепнатината на стената, седяха двама други от ежедневната клиентела – кокалест старец с ъгловато като изсечено от камък лице и нисичък, риж индивид, с безизразна физиономия и тънки устни, обрамчени от рядка брадичка. Старецът е бай Дончо – бивш миньор, уважаван мъж. А оня, безцветният, е Роби – всъщност Васко – някогашен футболист и малоумник, който е хванал за слушател стареца, поясни къдравият.

Точно заради бай Дончо бар „Чушката“ станал „Забавачка за пияници“, допълни той. Бившият миньор, едва пристъпващ от болежките си, идвал от около година в кръчмата. Мъчел се, влачел крака с бастуна близо километър до „Чушката“, но не се отказвал. Преди месец-два обаче внучката му – вече абитуриентка, се сдобила с кола и почнала да го вози сутрин до бара, а подир обед  идвала да го прибира. Водела го от колата до масата за ръка, като дете. И тогава някой от постоянното присъствие подхвърлил „Абе, май заприличахме на забавачка за пияници  - сутрин ни водят, вечер ни вземат“. Фразата, сподирена от кикот, се завъртяла под пожълтелия от цигарен дим таван, почнала да се повтаря  и накрая се лепнала на кръчмата като рекламно фолио. Така бар „Чушката“ се превърнал в „Забавачка за пияници“, даже Саки се готвел да поръча табела с новото име, обясняваше Таско, когато вратата се отвори и в рамката й се очерта фигурата на момиче – слабо и височко.

- А, ето я и Мария, идва да прибере дядо си, надигна се къдрокосият и приглади чорлавата си коса.

- Влизай, Мари! Бай Дончо те чака!, размърда се и едрият барман и подобие на усмивка озари грапавото му като пъпеш лице.

Саки  измъкна иззад бара масивното си тяло, което се оказа закрепено на непропорционално къси за мощния му торс крака, което му придаваше вид на намъкнала човешки дрехи горила. Кръчмарят помогна на стария миньор да се изправи, Мария подхвана дядо си през кръста и крачка по крачка го поведе към изхода.

Бяха затрогваща гледка - слабичкото, крехко момиче и едва тътрещият крака старец, разкривен като претърпяла авария машина. Снопът слънчеви лъчи, промъкнал се през процепа на вратата ги осветяваше като прожектор и в призрачната му светлина можеше да се види, че момичето, макар и още почти дете, излъчва  стаена красота и грация. В изтърканите си дънки и късичка, едва покрила пъпа блузка, то пристъпваше по  протрито дюшеме като по паркета на бална зала, а гъстата и тъмна коса се спускаше по гърба й като царствена наметка. Матовото й скулесто лице и зеленикавите очи под високото чело излъчваха едновременно нежност и достойнство на родена принцеса.

Мъжете по масите, замаяни от изпитото и от видението край тях, гледаха с няма почтителност и никой не забеляза как тираджията се надигна и впери с изненада поглед в момичето. Даже отвори уста, сякаш да каже нещо, но млъкна и остана така прав и опулен.