От началото на Българското председателство на Съвета на ЕС, когато имах възможност да наблюдавам държавната администрация отвътре, в нея се ширеше една мантра: БСП и президентът нарочно провокират правителството на ГЕРБ, за да предизвикат криза, предсрочни избори и да назначат свое служебно правителство. Затова на провокациите на БСП и на президента не трябва да се отговаря.

Тази мантра не беше тайна, тя е звучала многократно и в медиите. Поводи не липсваха – “протестите” по случай откриването на председателството, съвпадналият с него неуспешен вот на недоверие срещу правителството и пр.

Позицията на президента Румен Радев за Венецуела е очевидно поредната такава провокация продиктувана от партията му носителка. С нея той тества прага на търпение на управляващите, на обществото и на международните партньори на страната ни.

Тази провокация обаче не може да бъде отмината с лека ръка, защото засяга външнополитическия курс на страната ни и свързани с него национални интереси.

Какво означава позицията на Радев

Тя изолира България от водещите държави в Европейския съюз и я приобщава към евроскептичното популистко правителство на Италия и крайнолявото правителство на Гърция.

Извън ЕС президентът нарежда страната ни до режими като Русия, Китай, Турция, Иран, Сирия, Боливия, Куба и я противопоставя на партньори като САЩ и Канада.

Представлявана от президента си, България изглежда в неприятно малцинство пред резолюцията за Венецуела на Европейския парламент, приета с 439 гласа „за“, срещу 104 гласа „против“ и 88 „въздържал се“. С нея евродепутатите заявиха пълната си подкрепа за Националното събрание като единствения легитимен демократичен орган на Венецуела и признаха Хуан Гуайдо като легитимен временен президент в съответствие с венецуелската конституция.

Радев прави това, престъпвайки правомощията дадени му от конституцията. Съгласно нейния член 98 президентът: “сключва международни договори в случаите, определени със закон” и “назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на Република България при международни организации по предложение на Министерския съвет и приема акредитивните и отзователните писма на чуждестранните дипломатически представители в страната”.

Той може също да “отправя обръщения към народа и Народното събрание”, като законодателят не ограничил техния предмет. Затова пък той изрично е посочил в чл. 105 от конституцията, че правителството ”ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната”.

Тоест Радев се изказва по въпрос, където думата има правителството – при това, като сравним позициите им – в противоречие с него.

Какво означава това за България

То означава, че не друг, а държавният й глава призовава за външна политика, отдалечаваща я от Европейския съюз и от водещите партньорски страни в НАТО и приближаваща я към недемократични режими в очевидно противоречие с националния интерес. Т.е. държавният глава работи против държавата си, солидаризирайки се с главната опозиционна партия (бивша комунистическа).

България няма интереси във Венецуела (например петролни концесии), нито пък Венецуела има интереси в България (не сме залети от милиардни инвестиции от венецуелски петродолари).

Затова пък сили като Русия и Китай имат очевидни и неприкрити интереси в поддръжката на режима на Николас Мадуро, чийто избор миналата година нито ЕС, нито САЩ, нито Канада, нито повечето от държавите в Латинска Америка признават за честен и демократичен. Основни партии го бойкотираха, а част от опоненти на Мадуро бяха хвърлени в затвора.

Излиза, че българският държавен глава не само превишава правомощията си, но го прави в защита на чужди интереси. Ако САЩ разследват Доналд Тръмп по подозрения, че екипът му тайно си е сътрудничил с Русия, за да се намеси тя в негова полза на президентските избори през 2016 година, България има много повече основания за такова разследване срещу своя президент. Той не пропуска възможност явно да се солидаризира с Кремъл против Европа.

Но това не е всичко. Радев предлага България да се въздържи от ясна и недвусмислена позиция спрямо сегашния венецуелски режим, който докара една от най-богатите на петрол страни в света до инфлация от 1,7 милиона процента, до хуманитарна криза, която прокуди 4 милиона от гражданите й в чужбина. Там те дирят спасение от липсата на храни, лекарства, питейна вода и от престъпността. Как да обясним, че България е готова да си затвори очите за тези факти?

Най-сетне, българският президент предлага държавата ни да постъпи така, точно когато ЕС е на кръстопът и предстои да решава условията за по-нататъшната си интеграция след “Брекзит”. Когато е очевидно, че липсата на ясен ангажимент към принципите и ценности на Европа праща съответните страни в нейната периферия. Когато предимствата от членството, включително бъдещите еврофондове, се поставят в зависимост от европейската солидарност, а не от пролетарския интернационализъм на замръзналата в миналото си партия-носителка на Радев.

Изводът

Тази провокация на президента не може да остане без последствия. На теория той трябва да бъде гласът на нацията. На дело обаче Радев не е нищо повече от високоговорител на антиевропейската опозиция в парламента. Не може на върха на държавната пирамида да има прокремълски провокатор, който, вместо да обединява, да разделя българите с хибридните си изяви. Не може той да е главнокомандващ на въоръжените сили. Това е въпрос на национална сигурност.

С позицията си Радев ясно показа от коя страна на разделителната линия в съвременния свят стои и това не е страната на България. Той престъпи нещо, което би трябвало да бъде червена линия за достойна за името си европейска демокрация. Какво още трябва да направи Радев, за да се сетят управляващите, че така повече не може?

Ако от ГЕРБ и сега безхарактерно си затворят очите за поведението на държавния глава, рискуват за пореден път (след Истанбулската конвенция и случая “Скрипал”) да самоопровергаят претенциите си, че са граждани, че са за европейско развитие и че работят за България.

Или си за България, или си за сегашния й президент. Среден път няма. Импийчмънт – сега.

П. П. : Излишно е да говорим за т.нар. “патриоти”. Мълчанието им казва достатъчно.

Текстът е от блога на автора.