Да, технически погледнато - Ангел Иванов е луд. Луд от любов - точно по начина, по който задължително трябва да е луд всеки поет. А Ангел - авторът на дебютния сборник разкази "Техническа проверка", не е нищо друго освен именно поет. Поет, който обаче излива в проза любовта си. Проза за габровските корени, от екскурзиите до Сеул и автостопа по Дъглас-адамсовски, до софийските тавани - котила на бохемството и накрая - до Божи гроб в Йерусалим.. .

Ангел разказва със задъхания плам на влюбен и детайлността на GPS криволичещия си път, отвел го към Христос и към християнството. Без страх и свян - като както се прави предложение за брак. При това - предложение на някого, който знае до една отколешните ти забежки в криволичещите тъмни улички с червените фенери... И не ги спестява - макар понякога, поне лично според мене, да ги прекалява. В смелите му откровения има вглеждане в очите на мюсюлманка, апетитна млада екскурзоводка и безброй вечери с приятели от онези, преди душата финално - уморена и най-после разбрала - да "се кротне" в благочестието като единствено решение на уравнението.

Мразя клишето "млад писател"/"млад автор". Абе, все едно: писател е, нали ... не е като да не е хич,... ама все нещо не му достига. Дали някой е обявявал: "А сега за вас един филм на дъртия режисьор Луис Бунюел!" Или: "Насладете се на тази пиеса на прастария Дюк Елингтън!"

Понеже имам навика да чета по 3-4 неща едновременно, паралелно с дебютния сборник на Ангел чета и архимандрит Варнава Янку... То е все едно да сравняваш някакъв отлежал "Наполеон" с дъхав бабин компот от дюли. Двете са си разкошни в различието - ако кипърецът Варнава, завършил Аристотелевия университет в Солун, е елитен "Наполеон" - crème de la crème на богословието, то Ангел е като сладък сок от детството. Когато дюлята неочаквано - но задължително! - цопва в течността, докато си отпиваш, изпръсква те, а после дълго ти лепне сладостно по устните, след като затвориш буркана. Т.е. - последната страница.

Богословието му е като бабини вълнени чорапи: как се разказват и обясняват чорапи? Никак - просто им се радваш.

Ето и един разказ от "Техническа проверка" на Ангел Иванов (изд. Scalino).

ЛЮБОВ

Ангел Иванов

Това е една кратка, хаотична история за късите ми панталони. В три действия...

Първо действие

С компания сме си уредили покани за откриващо фестивално парти в най-тузарския клуб на столицата. Слизаме весели с усещането за прекрасна нощ на бара сред разнообразни питиета, хапки и личности. На входа, с достолепието на човек, който значи наистина много, ни спира масивен пич, който сочи късите ми панталони и казва, не, той постановява: “Господинът не може да влезе, не отговаря на дрескода...”. Аз съм мълчалив, вероятно смутен и деликатно провинциален, горд обаче. Горд като мъж с истински хубава брада. И все пак... тягостно ми е малко, неудобно още, все едно пред мен се натискат най-добрите ми приятели, за които даже не съм подозирал, ебати...

Някакво древно его се надига в мен и сумти срещу суетата и дрескода. Срещу идеята за дрескод. Срещу нощното небе, което ми се присмива. Срещу това, че няма да стигна до пиячката на аванта. Толкова съм готин обаче, че убеждавам другите да влязат без мен. “Аз ще си тръгна, пичове и дами, и под юргана в нас ще преосмисля света, в който живеем. И главно концепцията за дрескода! Но вие не се свинете и не се свенете да се забавлявате!“

И те вярно ме оставиха навън и влязоха да се сцепят. Аз се прибрах и преосмислих света.

Второ действие

На другия ден, преосмислил света и дрескода, разбираемо имах нуждата да сверя заключенията си с моя Добър Бог. Като полудобър христиенин отидох в Храма. По-скоро се запътих натам, но не стигнах... Не защото счупих крак по пътя. И не че не знаех откъде се влиза. Не ме пуснаха в Храма заради късите ми панталони. Жената, която продава свещички и иконки, мейд ин чайна, излетя от кабинката си и ме спря възмутена. Каза ми, че е богохулство да влизам по къси гащи. Аз ѝ казах, че идвам не да хуля Бог, а да разговарям човешки с него. Но тя настоя, особено пък сега, когато е пристигнала чудотворна икона, идват много богомолци, медии... Хвана ме тактично и все пак убедително за ризата и ме изведе навън.

Навън имаше млади журналистки с оператори. Много исках да получа няколкоминутна трибуна и да разкажа за омерзението си от света на дрескода. От бога на дрескода. Който вечер се налива на частни партита, облечен в марков костюм, а на другия ден пие зелева чорба в пробните на “Витошка”. Никой обаче не ми даде думата. Помислих си, че отново е заради късите ми панталони.

Трето действие

Всеки път се прибирам от неуспехите си в квартирата ѝ. Сега отново там ме чакаше тя. С подути зачервени очи заради алергията, с гол пъп и любов между косите. Устните ѝ - намачкан целофан, опаковал предстоящите ѝ стонове. Погледна ме от матрака в ъгъла и се усмихна. Момичето, което обичах. Сега и винаги ми казваше колко се кефи на странно космясалите ми крака. Обичаше да прокарва ръка и лице по тях. Нямаше нищо против късите ми панталони.

После отиваше на командировка в чужбина. Беше ми добре - сам в нейната квартира. Можех да ям до насита кекс и да мляскам, колкото си искам. Можех да гледам мачове и филми до пълно изтощение. Можех да троша и да разливам течности по земята. Да излизам и да се срещам с други жени. Нощем оставях прозореца отворен и комарите ме хапеха. Тя винаги държеше да е затворено. Не хвърлях редовно боклука и той се трупаше в ъгъла. Не почиствах масата след хранене, чиниите също. Пиех два литра кола вечер, за да будувам през нощта. Но обикновено заспивах. Спях с дрехите, без да оправям леглото. Да, беше ми добре.

НО:

После почвах да си мисля как като се прибере, ще вземе малката ножичка и ще ми оформи бакенбардите, ще ми подкъси брадата и ще ме приведе в приемлив вид, точно както го правеше всеки път…

После се разделихме. И за мен остана само да наблюдавам нещата, които все още ни свързват:

Книгите, които имаме да си връщаме
Чашите от кафе в мивката
Плановете за предстоящите ни следобеди
Посещенията при венеролога

Албумите, в които съм я лепил
Страниците, между които съм я хербаризирал
и тъканите, в които съм я живял

Потиснатите желания
Дългите мълчания
и въздишките от досада

Моята вина в нея
и любовта ѝ към мене

И всички останали неща ...

Нещата, които ни свързаха
и същите, които ни разделиха.

След време дори отидох на погребението на непознат - неин близък - само за да я наблюдавам скришом, разплакана сред опечаленото множество. Плачеше така, както когато се разделяхме. Тогава това беше нашата малка обща кончина. Сега бях крадец на чужди трагедии, които превръщах в свои. В този миг дори мъртвецът в ковчега страдаше, че повече няма да я види.

Тогава разбрах, че Любовта наистина е по-силна от Смъртта.

Любов, любов, любов… Дори не знаех какво точно е това!? Дори не бях сигурен как се пише! Затова се обадих на телефона за езикови справки в БАН и ги попитах. Казаха ми, че трябва да проверят и да звънна пак след пет минутки. След пет минутки се обадих пак. Този път ми казаха, че Любовта не се пише, а се живее.

Да, имаше безброй по-красиви, умни и духовни жени от нея, но никоя нямаше нейните ужасяващи бездни, които обичах.

Забележително момиче, наистина. Беше истински извратена – защото ме обичаше.

И одобряваше късите ми панталони. Тя обичаше късите ми панталони.

***

Сега тя лежи в чуждо легло и чуждо дете лежи в нея, но помня това …

След като свършвахме, тя слагаше глава на гърдите ми и студените си крака между моите топли, надигаше се малко да ме погледне с нереалните си очи, които нямаха определен цвят – слънчогледи в зелено поле под синьо небе - и ми казваше:

- Щом Любов нямаш, нищо не си!*

---

* Бел. ред. - перифраза на Св. ап. Павел от Първо послание до Коринтяни, 13-а глава.