Article_top

Сигурен съм, че ако радиацията имаше вкус, той нямаше да е на метал, графит и прах, а именно на панираното пиле, което от минута опитвам да отхапя. Има крехкостта на гума. Вареното жито, вареното цвекло и картофите (варени, разбира се) ни най-малко не успяват да поправят първото впечатление. Вареното зеле – още по-малко.

Класическата столова, обслужвана от крайно намръщени и крайно весели лелки, разнасящи наоколо типичната миризма на готвено от едни времена, които усилено опитваме да забравим, действат угнетяващо. Вижда се и по лицата на чужденците наоколо, които изглеждат стресирани. Очите им трескаво шарят насам-натам.

Ние определено сме по-издръжливи. Едно, че дори тази храна не може да ни уплаши, и второ – Чернобил вече го преживяхме. Това, че сме тук, не е кой знае какво геройство вероятно защото за разлика от англичаните и японците на съседната маса бяхме наблизо и когато се случи.

***

В ума ми Чернобил е нещо лично. И не защото съм разбирал нещо в онези първи години след аварията, все пак бил съм дете, а защото го преживях през игрите с връстниците си онова лято на 1988-а, когато майка ми беше лекар на лагера на Червения кръст в Горни Лозен и децата от Припят и региона почиваха в България. Сякаш това можеше нещо да промени. Но помня операторите от киното, които снимаха „щастливото им детство” и как, докато играехме, паднах в стъклената вата...

За нея се сетих, докато вървях из най-тъжния увеселителен парк в целия свят.

Най-тъжният... 
... увеселителен парк в света.

Земята хрущеше под обувките ми точно като онази вата, само дето вече не можеше да ме нарани. Обаче увеселителният парк на Припят може – с блъскащите се колички, които никога не са се блъснали, нито дори един-единствен път. И виенското колело, което не е работило и един час, защото по план е трябвало да бъде пуснато два дни след аварията. И за капак това е мястото, на което измерихме сигурно най-високата радиация за цялото си пътуване.

Да стигнеш днес до Чернобил не е особено трудно. През агенция е сравнително бързо да се организира частен тур.

В 7 часа сутринта се качваме на буса, който ще ни закара от Киев в Припят. Тръгваме на север и стигаме за... час и половина. Само на час и половина, на толкова е била украинската столица от аварията, някакви си 104 километра!

В село Дитятки е първото КПП. Преди аварията е било част от Чернобилския район, след това остава като погранично на зоната за сигурност. Я има 500 жители, я не... Макар тук нещата да изглеждат приблизително цивилизовани. Посрещат ни магазини за сувенири и тениски, както и други – една идея по-нетрадиционни неща, като газови маски например. Видимото соцразнообразие и военните, въоръжени с калашници, обаче стъписват англичаните и американците, които се изсипват от двата буса в съседство. Те плахо подават паспортите си за проверка и с уплашени очи тръгват по пътя към Чернобил...

В Чернобил е Статуята на третия ангел. Така я наричат местните. Намира се точно до табелите на изселените села.

Табелите на изселените от Чернобилския район села се извисяват като мрачни кръстове в едно забравено гробище.

Паметникът почита хората, спасили Чернобил и света от много по-голямо бедствие. Ликвидаторите, както ги наричат тук, всъщност са членовете на аварийните екипи, които действат в първите часове след взрива.

Трима души са заплатили с живота си – те влизат под реактора и успяват да предотвратят втория взрив. След аварията разтопените графит, горивни пръти и други материали достигат температура от 1200 градуса и започват да прогарят дъното на реактора. Смесвайки се с разтопения бетон, те образуват полутечен материал, подобен на вряща магма. Ако тя бе достигнала охладителните шахти и бе имала досег с водата, бомбата, която щеше да изравни тази част на света със земята, щеше да е с мощност между 3 и 5 мегатона. Т.е. една десета от най-мощната бомба, взривена някога от Хрушчов край о. Новая земля, или една пета от най-силната американска водородна бомба, избухнала в атола Бикини. За сравнение бомбата в Хирошима е 15 килотона.

Такъв взрив щеше да затрие Европа!

Трима са заплатили с живота си, за да не се стигне до втори взрив, който щеше да заличи Европа от лицето на земята.

Има няколко теории за тримата, които успели да източат водата от шахтите и да предотвратят наистина немислимата катастрофа. Руската е, че са военен и двама работници, а украинската – трима работници. Според първата са загинали и тримата, произведени в Герои на Съветския съюз, според втората – единият от тях е доживял чак до 2005 г. 

***

Парадоксалното е, че след толкова години все още е трудно да се говори за случилото се на 26 април 1986 г. в Украинската ССР на Съветския съюз. Все пак става дума за най-тежката авария в историята на ядрената енергетика.

Взривът образува облак от радиоактивни отпадъци, който покрива части от тогавашния СССР, Скандинавието и нас – в Източна Европа. Фатално замърсени са огромни територии от днешна Русия и Украйна, а най-пострадала от отпадъците е Беларус. Поне 200 000 души са евакуирани от родните им места.

Непосредствено след аварията в болница са приети 213 души, от тях умират 31. 28 от остра лъчева болест. Повечето са пожарникари и спасители, които се опитват да овладеят аварията, без да знаят за опасността от радиоактивния дим.

Жителите на съседния Припят са осведомени за катастрофата едва на другия ден. Евакуацията на града започва с автобуси следобед на 27 април. За един час 53-хилядното население е изведено от града. Десет дни след аварията е установена „забранена зона“ в радиус от 30 км около централата и започва евакуация на населението в нея.

***

Два дни след аварията за нея най-после е съобщено публично по телевизията в 20-секунден анонс:

„В Чернобилската АЕЦ е станала авария. Един от реакторите е повреден. Последиците от инцидента се отстраняват. Предоставя се помощ на засегнатите хора. Съставена е разследваща комисия.“

Толкова.

***

При първото кафе в Припят минаваме през КПП със същото име. Боже, колко прилича на „Люлин”, или може би на „Надежда”... Не, не съм честен. Все пак днес Припят е град призрак. Осъзнавам, че макар в момента да е напълно безнадеждно, до 10 години вероятно този град ще се превърне в най-голямата туристическа дестинация в Украйна.

След кафе „Припят” гледките следват една по една – киносалон „Прометей”, музикалното училище с изкорубените столове и счупените пиана, комплексът, в който в първите дни на аварията учените се събирали с надеждата да се преборят с радиацията, хотел „Полися”, двореца на културата „Енергетик”...

Без думи.

На 16-ия етаж сме, жилищна сграда без кабели, ротори и асансьори, без всякаква електроника. Но оттук се вижда саркофагът на самата АЕЦ.

В края на ноември 2016 г. чисто нов метален саркофаг покри останките на взривената атомна централа. Той е висок над 108 метра, тежи 36 000 тона и стува 2,1 млрд. евро. Новият саркофаг покри стария бетонен, поставен навремето набързо от СССР.

Класически изоставени панелки, три-четири разновидности, лишени от цветната изолация отвън.

"Опять двойка..."
Музикалното училище напомня агитпункт на КПСС.

Близкото училище все още прилича на агитпункт за водещата роля на КПСС – пропагандата промива мозъка от всяка каменна плоча и лозунгите ни се блещят във всеки кабинет, независимо дали по музика или наука.

Спорт...
... и музика.

Ликът на Ленин все още „грее” отвсякъде. Дори в стаята, където децата са оставили противогазите си по време на евакуацията.

Изкрадено е всичко, което е можело да влезе в работа на някого. Голите скелети на изоставените сгради, опоскани като в някакъв постапокалиптичен трилър от гигантски ядещи метал скакалци (а всъщност от ликвидаторите и модерни ърбън миньори), щяха да са много по-зловещи, ако не бяха графитите на съвременните улични артисти.

Графитите по стените успяват, макар и малко, да смекчат радиационната атмосфера.

***

При най-тъжния увеселителен парк в света гайгеровият брояч започва да писука тревожно.

***

Четвърти реактор на чернобилската АЕЦ излиза от строя по време на учение на персонала за спирането му и тест на самозахранващата система. Имитирана е авария в електрическата система на Украйна, при която реакторът и неговото управление вече не се захранват с ток отвън. Въртящият се по инерция вал на турбината би трябвало да произвежда електричество още няколко часа, достатъчно за собствените нужди на реактора, като през това време персоналът трябва да го спре.

Днес се смята, че процедурни нарушения и конструкционни недостатъци на реактора са основна причина за инцидента. Както и липсата на достатъчна комуникация между операторите и служителите, отговарящи за сигурността.

Взривът изхвърля и разрушава капака на реактора, тежащ 1200 тона, потрошава охладителните тръби, разрушава покрива. По-голямата част от последвалото радиоактивно замърсяване е резултат от огъня, който разпръсква радиоактивните частици в атмосферата.

Над 600 000 запасняци, военни и граждани работят през следващите 6 месеца по затварянето на реактора и овладяването на всички заплахи – втория взрив, заразяването на р. Припят, намаляването на радиоактивния прах и „затварянето” му в 30-километровата зона за сигурност, ограничаване на опасността радиацията да бъде разнесена от животни, изграждането на обходна стена, строежа на саркофага...

По време на работите по разчистването са използвани дистанционно управляеми машини, които да преместват най-радиоактивните остатъци, но заради тежките условия те се развалят, което налага всъщност най-опасните материали да бъдат разчиствани с лопати от чернобилските ликвидатори от военните части, които носят тежки защитни екипировки. Всеки от тях е можел да работи максимум по 40 секунди върху покрива на централата поради изключително високата радиация от парчетата изхвърлен графит. Всеки войник е трябвало да извърши тази задача по веднъж. Много са го правили по пет-шест пъти.

Самият реактор е покрит с торби пясък, олово и борна киселина, спуснати от вертолети. А голямата част от използваните машини и коли, участвали при овладяването на аварията, все още стоят паркирани в полетата край Чернобил или са закопани в гробове.

***

Шофьорът на буса ни натиска газта. Изнасяме се с над 100 км в час, защото гайгеровият брояч отчита високите стойности от МПС-тата, заровени край пътя.

Наближаваме самата централа.

Саркофагът.

Проверка за радиоактивност.

После столовата, в която пилето има вкус на радиация. Или беше обратното...

***

11 километра по-нататък има пионерски лагер. Глупости, просто така е пишело на всички карти от онова време. Всъщност на 11 км оттатък Припят се намира секретният военен обект „Чернобил-2“. Или казано иначе – радиолокационната станция „Дъга”, съветска система за ранно разкриване на изстрелвания на междуконтинентални балистични ракети.

Някога пиле не е можело да прехвръкне до радиолокационната станция „Дъга“.

Висока е към 150 м и приблизително 800 м дълга. Някога тук и пиле не е можело да прехвръкне, все пак е бил обект от противоракетната отбрана на СССР със задача да засича вражески балистични ракети в първите 2-3 минути след изстрелването им.

Построена е именно тук заради голямата й консумация на електричество – 10 мегавата, които е можела да осигури АЕЦ „Чернобил”. А и заради отсъствието на плодородни земи в района.

Станцията е завършена през 1975 г. с всички обслужващи сгради – общежития, военно поделение, комуникационен център, трансформаторна подстанция, стадион, училище, магазин, ресторант и т.н., обслужващи персонала от 1000 души. В миналото зоната е охранявана от масивна ограда с бодлива тел, по която е текъл ток с високо напрежение, с прожектори, път за патрулите, вишки за наблюдение, платформи за часовите и пр.

Пътят не е от асфалт, а от гигантски бетонни плочи, които могат да издържат тежестта на танк.

Ведрото мече на спирката е последвано от тъжната гледка...

Посреща ни улична спирка с мозайка на мече, което силно напомня Миша - символа на  олимпиадата в Москва през 1980 г. Мило някак. От трите КПП-та, спиращи достъпа до „Чернобил-2“, днес почти не е останало нищо. Навремето на първото милиционер любезно е обяснявал на заблудилите се граждани, че са объркали пътя и нататък има само изоставен детски лагер, на второто милиционерът вече не е бил толкова любезен, а на третото и до днес стои табелата, че се стреля без предупреждение.

От пионерския лагер!

----

Този материал е публикуван в сп. "Клуб Z" през февруари 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.

 

Сигурен съм, че ако радиацията имаше вкус, той нямаше да е на метал, графит и прах, а именно на панираното пиле, което от минута опитвам да отхапя. Има крехкостта на гума. Вареното жито, вареното цвекло и картофите (варени, разбира се) ни най-малко не успяват да поправят първото впечатление. Вареното зеле – още по-малко.

Класическата столова, обслужвана от крайно намръщени и крайно весели лелки, разнасящи наоколо типичната миризма на готвено от едни времена, които усилено опитваме да забравим, действат угнетяващо. Вижда се и по лицата на чужденците наоколо, които изглеждат стресирани. Очите им трескаво шарят насам-натам.

Ние определено сме по-издръжливи. Едно, че дори тази храна не може да ни уплаши, и второ – Чернобил вече го преживяхме. Това, че сме тук, не е кой знае какво геройство вероятно защото за разлика от англичаните и японците на съседната маса бяхме наблизо и когато се случи.

***

В ума ми Чернобил е нещо лично. И не защото съм разбирал нещо в онези първи години след аварията, все пак бил съм дете, а защото го преживях през игрите с връстниците си онова лято на 1988-а, когато майка ми беше лекар на лагера на Червения кръст в Горни Лозен и децата от Припят и региона почиваха в България. Сякаш това можеше нещо да промени. Но помня операторите от киното, които снимаха „щастливото им детство” и как, докато играехме, паднах в стъклената вата...

За нея се сетих, докато вървях из най-тъжния увеселителен парк в целия свят.

Най-тъжният... 
... увеселителен парк в света.

Земята хрущеше под обувките ми точно като онази вата, само дето вече не можеше да ме нарани. Обаче увеселителният парк на Припят може – с блъскащите се колички, които никога не са се блъснали, нито дори един-единствен път. И виенското колело, което не е работило и един час, защото по план е трябвало да бъде пуснато два дни след аварията. И за капак това е мястото, на което измерихме сигурно най-високата радиация за цялото си пътуване.

Да стигнеш днес до Чернобил не е особено трудно. През агенция е сравнително бързо да се организира частен тур.

В 7 часа сутринта се качваме на буса, който ще ни закара от Киев в Припят. Тръгваме на север и стигаме за... час и половина. Само на час и половина, на толкова е била украинската столица от аварията, някакви си 104 километра!

В село Дитятки е първото КПП. Преди аварията е било част от Чернобилския район, след това остава като погранично на зоната за сигурност. Я има 500 жители, я не... Макар тук нещата да изглеждат приблизително цивилизовани. Посрещат ни магазини за сувенири и тениски, както и други – една идея по-нетрадиционни неща, като газови маски например. Видимото соцразнообразие и военните, въоръжени с калашници, обаче стъписват англичаните и американците, които се изсипват от двата буса в съседство. Те плахо подават паспортите си за проверка и с уплашени очи тръгват по пътя към Чернобил...

В Чернобил е Статуята на третия ангел. Така я наричат местните. Намира се точно до табелите на изселените села.

Табелите на изселените от Чернобилския район села се извисяват като мрачни кръстове в едно забравено гробище.

Паметникът почита хората, спасили Чернобил и света от много по-голямо бедствие. Ликвидаторите, както ги наричат тук, всъщност са членовете на аварийните екипи, които действат в първите часове след взрива.

Трима души са заплатили с живота си – те влизат под реактора и успяват да предотвратят втория взрив. След аварията разтопените графит, горивни пръти и други материали достигат температура от 1200 градуса и започват да прогарят дъното на реактора. Смесвайки се с разтопения бетон, те образуват полутечен материал, подобен на вряща магма. Ако тя бе достигнала охладителните шахти и бе имала досег с водата, бомбата, която щеше да изравни тази част на света със земята, щеше да е с мощност между 3 и 5 мегатона. Т.е. една десета от най-мощната бомба, взривена някога от Хрушчов край о. Новая земля, или една пета от най-силната американска водородна бомба, избухнала в атола Бикини. За сравнение бомбата в Хирошима е 15 килотона.

Такъв взрив щеше да затрие Европа!

Трима са заплатили с живота си, за да не се стигне до втори взрив, който щеше да заличи Европа от лицето на земята.

Има няколко теории за тримата, които успели да източат водата от шахтите и да предотвратят наистина немислимата катастрофа. Руската е, че са военен и двама работници, а украинската – трима работници. Според първата са загинали и тримата, произведени в Герои на Съветския съюз, според втората – единият от тях е доживял чак до 2005 г. 

***

Парадоксалното е, че след толкова години все още е трудно да се говори за случилото се на 26 април 1986 г. в Украинската ССР на Съветския съюз. Все пак става дума за най-тежката авария в историята на ядрената енергетика.

Взривът образува облак от радиоактивни отпадъци, който покрива части от тогавашния СССР, Скандинавието и нас – в Източна Европа. Фатално замърсени са огромни територии от днешна Русия и Украйна, а най-пострадала от отпадъците е Беларус. Поне 200 000 души са евакуирани от родните им места.

Непосредствено след аварията в болница са приети 213 души, от тях умират 31. 28 от остра лъчева болест. Повечето са пожарникари и спасители, които се опитват да овладеят аварията, без да знаят за опасността от радиоактивния дим.

Жителите на съседния Припят са осведомени за катастрофата едва на другия ден. Евакуацията на града започва с автобуси следобед на 27 април. За един час 53-хилядното население е изведено от града. Десет дни след аварията е установена „забранена зона“ в радиус от 30 км около централата и започва евакуация на населението в нея.

***

Два дни след аварията за нея най-после е съобщено публично по телевизията в 20-секунден анонс:

„В Чернобилската АЕЦ е станала авария. Един от реакторите е повреден. Последиците от инцидента се отстраняват. Предоставя се помощ на засегнатите хора. Съставена е разследваща комисия.“

Толкова.

***

При първото кафе в Припят минаваме през КПП със същото име. Боже, колко прилича на „Люлин”, или може би на „Надежда”... Не, не съм честен. Все пак днес Припят е град призрак. Осъзнавам, че макар в момента да е напълно безнадеждно, до 10 години вероятно този град ще се превърне в най-голямата туристическа дестинация в Украйна.

След кафе „Припят” гледките следват една по една – киносалон „Прометей”, музикалното училище с изкорубените столове и счупените пиана, комплексът, в който в първите дни на аварията учените се събирали с надеждата да се преборят с радиацията, хотел „Полися”, двореца на културата „Енергетик”...

Без думи.

На 16-ия етаж сме, жилищна сграда без кабели, ротори и асансьори, без всякаква електроника. Но оттук се вижда саркофагът на самата АЕЦ.

В края на ноември 2016 г. чисто нов метален саркофаг покри останките на взривената атомна централа. Той е висок над 108 метра, тежи 36 000 тона и стува 2,1 млрд. евро. Новият саркофаг покри стария бетонен, поставен навремето набързо от СССР.

Класически изоставени панелки, три-четири разновидности, лишени от цветната изолация отвън.

"Опять двойка..."
Музикалното училище напомня агитпункт на КПСС.

Близкото училище все още прилича на агитпункт за водещата роля на КПСС – пропагандата промива мозъка от всяка каменна плоча и лозунгите ни се блещят във всеки кабинет, независимо дали по музика или наука.

Спорт...
... и музика.

Ликът на Ленин все още „грее” отвсякъде. Дори в стаята, където децата са оставили противогазите си по време на евакуацията.

Изкрадено е всичко, което е можело да влезе в работа на някого. Голите скелети на изоставените сгради, опоскани като в някакъв постапокалиптичен трилър от гигантски ядещи метал скакалци (а всъщност от ликвидаторите и модерни ърбън миньори), щяха да са много по-зловещи, ако не бяха графитите на съвременните улични артисти.

Графитите по стените успяват, макар и малко, да смекчат радиационната атмосфера.

***

При най-тъжния увеселителен парк в света гайгеровият брояч започва да писука тревожно.

***

Четвърти реактор на чернобилската АЕЦ излиза от строя по време на учение на персонала за спирането му и тест на самозахранващата система. Имитирана е авария в електрическата система на Украйна, при която реакторът и неговото управление вече не се захранват с ток отвън. Въртящият се по инерция вал на турбината би трябвало да произвежда електричество още няколко часа, достатъчно за собствените нужди на реактора, като през това време персоналът трябва да го спре.

Днес се смята, че процедурни нарушения и конструкционни недостатъци на реактора са основна причина за инцидента. Както и липсата на достатъчна комуникация между операторите и служителите, отговарящи за сигурността.

Взривът изхвърля и разрушава капака на реактора, тежащ 1200 тона, потрошава охладителните тръби, разрушава покрива. По-голямата част от последвалото радиоактивно замърсяване е резултат от огъня, който разпръсква радиоактивните частици в атмосферата.

Над 600 000 запасняци, военни и граждани работят през следващите 6 месеца по затварянето на реактора и овладяването на всички заплахи – втория взрив, заразяването на р. Припят, намаляването на радиоактивния прах и „затварянето” му в 30-километровата зона за сигурност, ограничаване на опасността радиацията да бъде разнесена от животни, изграждането на обходна стена, строежа на саркофага...

По време на работите по разчистването са използвани дистанционно управляеми машини, които да преместват най-радиоактивните остатъци, но заради тежките условия те се развалят, което налага всъщност най-опасните материали да бъдат разчиствани с лопати от чернобилските ликвидатори от военните части, които носят тежки защитни екипировки. Всеки от тях е можел да работи максимум по 40 секунди върху покрива на централата поради изключително високата радиация от парчетата изхвърлен графит. Всеки войник е трябвало да извърши тази задача по веднъж. Много са го правили по пет-шест пъти.

Самият реактор е покрит с торби пясък, олово и борна киселина, спуснати от вертолети. А голямата част от използваните машини и коли, участвали при овладяването на аварията, все още стоят паркирани в полетата край Чернобил или са закопани в гробове.

***

Шофьорът на буса ни натиска газта. Изнасяме се с над 100 км в час, защото гайгеровият брояч отчита високите стойности от МПС-тата, заровени край пътя.

Наближаваме самата централа.

Саркофагът.

Проверка за радиоактивност.

После столовата, в която пилето има вкус на радиация. Или беше обратното...

***

11 километра по-нататък има пионерски лагер. Глупости, просто така е пишело на всички карти от онова време. Всъщност на 11 км оттатък Припят се намира секретният военен обект „Чернобил-2“. Или казано иначе – радиолокационната станция „Дъга”, съветска система за ранно разкриване на изстрелвания на междуконтинентални балистични ракети.

Някога пиле не е можело да прехвръкне до радиолокационната станция „Дъга“.

Висока е към 150 м и приблизително 800 м дълга. Някога тук и пиле не е можело да прехвръкне, все пак е бил обект от противоракетната отбрана на СССР със задача да засича вражески балистични ракети в първите 2-3 минути след изстрелването им.

Построена е именно тук заради голямата й консумация на електричество – 10 мегавата, които е можела да осигури АЕЦ „Чернобил”. А и заради отсъствието на плодородни земи в района.

Станцията е завършена през 1975 г. с всички обслужващи сгради – общежития, военно поделение, комуникационен център, трансформаторна подстанция, стадион, училище, магазин, ресторант и т.н., обслужващи персонала от 1000 души. В миналото зоната е охранявана от масивна ограда с бодлива тел, по която е текъл ток с високо напрежение, с прожектори, път за патрулите, вишки за наблюдение, платформи за часовите и пр.

Пътят не е от асфалт, а от гигантски бетонни плочи, които могат да издържат тежестта на танк.

Ведрото мече на спирката е последвано от тъжната гледка...

Посреща ни улична спирка с мозайка на мече, което силно напомня Миша - символа на  олимпиадата в Москва през 1980 г. Мило някак. От трите КПП-та, спиращи достъпа до „Чернобил-2“, днес почти не е останало нищо. Навремето на първото милиционер любезно е обяснявал на заблудилите се граждани, че са объркали пътя и нататък има само изоставен детски лагер, на второто милиционерът вече не е бил толкова любезен, а на третото и до днес стои табелата, че се стреля без предупреждение.

От пионерския лагер!

----

Този материал е публикуван в сп. "Клуб Z" през февруари 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.

Коментари

Ние също научихме с няколко дена закъснение,

хрупахме радиоактивни марули, гъби - беше пролет! От ЦК знаеха положението - раздаваха на своите зеленчуци от специални развъдници, забраняваха им да ядат мляко. А ние се доверихме на социалистическия министър на здравеопазването Л. Шиндаров, който заяви пред целия български народ, че всичко е наред и да си ядат каквото искат! Не се чудете на високия процент онкоболни - това ни е подарък от СССР.
Сега искат да ни направят и нов подарък - АЕЦ Белене, в една от най-земетръсните територии на България, с руски реактори. Само да припомним, че територията на чернобилската катастрофа, която ще пустее векове, е колкото половин България.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кога ще приключи ремонтът на „Графа“?