Ако Владимир Путин плаща за фалшиви новини и за антиевропейска пропаганда в България, това са напълно излишни разходи.
Българските политици произвеждат и двете неуморно и безплатно, без да отстъпват нито на РТ, нито на "Спутник".
При това те правят това съвсем безпрепятствено, защото са благословени с общество, което от една страна било жадно за справедливост, от друга - е напълно безразлично към истината.
В деня на лъжата, 1 април, реших да следя фалшивите новини преди европейските избори и установих, че не минава нито ден без тях.
Установих и че никой не проверява истинността на съобщенията, почти никой не търси различно мнение и че дори т.нар. мейнстрийм медии безкритично ги съобщават и разпространяват.
Последната е от сряда след обяд. Европейският парламент кроял план да наложи Истанбулската конвенция на България против волята й, алармира лидерката на БСП Корнелия Нинова.
За да ратифицира ЕС международно споразумение, е необходимо съгласието на Европейския парламент и на Съвета на ЕС (т.е. на държавите членки). Вторият трябва да се произнесе с общо съгласие, което очевидно липсва, след като осем от общо 28 държави-членки отказват да приемат въпросната конвенция. Следователно тревогата, която Нинова бие, е фалшива.
Оказва се обаче, че няма кой да каже това - нито в политическата класа, нито в неправителствения сектор, нито в медиите, и то - след почти 12 години членство в ЕС и след като България вече е председателствала неговия Съвет. Продължаваме да не знаем къде се намираме.
Седмици наред тече борбата на българските евродепутати против т.нар. пакет "Мобилност", който повишава изискванията към (не само) българските фирми за международни товарни автомобилни превози.
Една проверка в достъпни за всекиго данни на Националния статистически институт показа, че публичните тези по тази тема на поне двама от българските евродепутати почиват на фалшиви аргументи - че секторът осигурявал 17% от БВП и заетостта на 500 000 души.
Оказа се, че според официалната статистика целият транспортен отрасъл дава 5,2% от БВП - тоест, три пъти по-малко от обявеното. А сухопътният транспорт (автомобилен и железопътен) наема под 150 000 души.
Въпреки щателните проверки, не изключваме да грешим. Затова от три дни молим евродепутатите да ни посочат източниците си на информация. Ето отговорите, които получи от тях кореспонденът на Клуб Z в Брюксел Момчил Инджов.
„Черпя моите данни от българското правителство и от това, което ми казва българският транспортен бранш. Не вярвам от бранша да ме излъжат“, каза Сергей Станишев, който е председател на Партията на европейските социалисти.
"За 17-те процента цитирам данните на българската държава. За другото - да, вярно е, че в транспортния бранш са заети 147 000 души. Това са само пряко заетите. А трябва да се броят администрацията, обслужващият персонал, подизпълнителите и т.н.", каза Илхан Кючюк.
Отново точен източник за "данните на българската държава" и за "данните на българското правителсто" и "на българския транспортен бранш" няма. Няма документ, страница, няма връзка към електронен документ. Ние обаче продължаваме да ги очакваме.
Засега имаме само плахо признание от единия евродепутат, че цитираното от него число за заетите е доста неточно и почиващо на твърде разширен критерий.
Няма обаче и следа от смущение, чувство за отговорност пред публиката, за срам да не говорим. Алековото "перде на очите" не е мръднало от мястото си.
Пита се - след като тези евродепутати са толкова достоверни за интереса, който претендират да защитават, защо да вярваме на всичко останало в твърденията им, които те представят като национална кауза? Фактически то изглежда като ограничен браншов работодателски интерес.
Може много да се спори доколко той съвпада с националния, с европейския и с интересите на наемния труд в сектора. Не става ли дума просто за предизборно перчене? За популизъм и лобизъм?
При това, за да заслужат гласовете на българите, техните евродепутати леят пот да покажат как се борят с Европа и с опита й да наложи един стандарт в третирането на работника във всички свои държави.
Излиза, че не гледат на ЕС като на нашия съюз, а като на външна сила, от която очакват пак да ги пратим да ни бранят. Ако това са ни еврофилите (начело с лидера на ПЕС и с либерала Кючюк), за еврофобите не искам и да мисля.
Най-потискащото в цялата история обаче не са самите неистини, а апатията и лековерието, с които обществото у нас свикна да ги приема.
Чакаме да им видим апартаментите, асансьорите, ТЕЦ-овете и цените, на които са ги купили, преди да се разгневим. Само че пътят до тях е бил постлан с лъжи, които сме пропуснали безпрепятствено.
При тази леснина на елита да лъже, проблемът не изглежда да е в това дали са свободни медиите, а в това доколко изобщо ги има като среда за публичност и граждански контрол.
Докато правех проучванията си, се обърнах към специалисти. Никой не ми позволи да го цитирам по име - за да си няма неприятности. Не исках от тях мнения, а само числа. Наложи се повечето да си ги намеря сам.
Работил съм като журналист преди ноември 1989 г. и след това. Преди имаше забранени мнения и факти. След това пак имаше забранени мнения (по-малко), но криенето на политически неудобни факти значително намаля. Сега ми се струва, че то пак се връща.
