Article_top

Ованес Торосян е български актьор, драматург и режисьор от арменски произход. Роден е в Ереван през 1986 г. За кратката си професионална кариера има десетки театрални роли и участия в над двадесет български филми. Сред тях: „Тилт“, „Аве“, „Източни пиеси“, „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, „Съдилището“, „Прелюбодеяние“ и „Каръци“. На 24 април ще участва в представлението "За кравите" в Театър "Азарян".

Г-н Торосян, какъв е днес социалният смисъл на театъра?

Стигнах до извода, че в момента хората нямат нужда от театър. Театърът в смисъла на Станиславски – да те променя. Поне в България са ми такива наблюденията. Хората не отиват на театър, защото имат потребност да се променят, а за да получат удоволствие. Наскоро участвах в едно представление извън София. Не бях във форма, защото карах дълго време с кола. Излязох на сцената уморен. Реших да експериментирам - през цялото време да се самонаблюдавам и да се преструвам дали това ще се види от публиката. Накрая на представлението на първия ред една жена каза на висок глас: „Браво!“ За мен беше много обидно, защото излезе, че в крайна сметка няма значение дали преживявам героя си, за публиката няма значение. Хората ще дойдат с идеята, че са отишли на театър, гледали са едни артисти, но това става пълнеж. Защото се вижда, че хората не осмислят посланията от сцената, за да им помогне да търсят промяна. Така излиза, че българинът няма нужда от театър.

Защо смятате така?

В момента театърът е нещо екзотично. Питал съм хората дали харесват театър. Те казват: „Да, много го обичаме!“ Питам кога ходихте последно, а те отговарят: „Миналата година.“ Да, има един много малък процент театрали, но на фона на общата бройка те са незначителна част. Стигам до извода, че актьорската професия се превръща в професията на коминочистача. Когото и да питаш дали иска да има коминочистачи, всеки ще каже: „Ами да, защо да няма. Яко е, готино е, можеш да го пипнеш за късмет.“ Има романтика да се разхождат коминочистачи, но няма нужда от тях, защото вече почти няма комини.    

Откъде дойде това състояние, заради чалгаризацията ли...

Чалгаризацията беше потребност, народът имаше нужда от едно такова отприщване. В момента чалгата залязва, защото е безсмислена работа. Хорaта са си намерили други средства, с които да изплискват легена. Не съм политически експерт, но според мен проблемът идва оттам, че социалните механизми на нашето общество са грешно наредени. Оттам нататък човек се превръща в робот, който трябва да оцелява, да се движи от точка А до точка Б, трябва да успява. Аз самият съм разкрачен и едва успявам да смогна да гледам семейството си. И повечето хора са така. Всичките тези напъни и нерви, всяко нещо е разправия. От къде да си спреш колата до принципа: „Някой ни е длъжен“, присъщ на народите, които са били в робство, да имат усещането, че някой им е отнел нещо и им се полага. Оттам идва и злобата – защо този има, а пък аз нямам. Цялата енергия на хората отива в тази посока – да имаме, да имаме. В този механизъм място за духовност няма.

Какво смятате за българските медии?

Мисля, че в българските медии работят читави хора. Медиите могат да влияят повече от театъра, те са сила, защото българинът вярва. Особено ако го покажат по телевизора. Това е страхотно, защото показва, че медията може да свърши неща, от които хората имат нужда. Въпросът е, че тези добри хора, които се занимават с медии, са поставени в ситуация, в която невинаги могат да отразят това, което им се иска. Не това, което е, а това, което им се иска. Опитвал съм се да вляза в телевизионното продуцентство. Питал съм защо няма качествени комедийни предавания, а отговорът беше: защото телевизия не иска. Телевизията иска лесно смилаеми неща. Защо иска лесносмилаеми неща – за да може повече хора да гледат. Телевизията се гледа по малките населени места. Ако цял ден съм копал в нивата, занимавал съм се с комшията заради оградата, когато вечер се прибера, ще си сипя една ракия и няма да имам нужда се ангажирам с някакъв висок хумор. Може би единствените, които предлагат смислени програми, са в БНТ, но пък там никой не ги гледа. Разправял съм и за въпроса защо има гадни новини.

Защо има гадни новини?

Разговарял съм с човек, който отговаря за новините във важна телевизия. Питам, добре де, защо нямате добри новини. Телевизията пуска това, което хората ли искат да гледат? Той ми спори, че те пускат това, което хората искат. Но аз споря, че хората не искат кървища и гадни новини. Питам каква е логиката. А той отговаря, че това се търси от хората, защото животът ни е тегав. Когато се прибереш от работа, пуснеш си новините и видиш как бабата страда, има наводнение, виждаш, че има по-зле от теб и се успокояваш, че си добре. Така се успояваш за утрешния ден. А когато се показва весела новина, народът ще се потисне. Този е добре, а пък аз съм зле. Няма да коментирам хората, които се възползват от всичко това, явно е нормално.

Цялото интервю с Ованес Торосян очаквайте в броя на сп. Клуб Z през май.

 

Ованес Торосян е български актьор, драматург и режисьор от арменски произход. Роден е в Ереван през 1986 г. За кратката си професионална кариера има десетки театрални роли и участия в над двадесет български филми. Сред тях: „Тилт“, „Аве“, „Източни пиеси“, „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, „Съдилището“, „Прелюбодеяние“ и „Каръци“. На 24 април ще участва в представлението "За кравите" в Театър "Азарян".

Г-н Торосян, какъв е днес социалният смисъл на театъра?

Стигнах до извода, че в момента хората нямат нужда от театър. Театърът в смисъла на Станиславски – да те променя. Поне в България са ми такива наблюденията. Хората не отиват на театър, защото имат потребност да се променят, а за да получат удоволствие. Наскоро участвах в едно представление извън София. Не бях във форма, защото карах дълго време с кола. Излязох на сцената уморен. Реших да експериментирам - през цялото време да се самонаблюдавам и да се преструвам дали това ще се види от публиката. Накрая на представлението на първия ред една жена каза на висок глас: „Браво!“ За мен беше много обидно, защото излезе, че в крайна сметка няма значение дали преживявам героя си, за публиката няма значение. Хората ще дойдат с идеята, че са отишли на театър, гледали са едни артисти, но това става пълнеж. Защото се вижда, че хората не осмислят посланията от сцената, за да им помогне да търсят промяна. Така излиза, че българинът няма нужда от театър.

Защо смятате така?

В момента театърът е нещо екзотично. Питал съм хората дали харесват театър. Те казват: „Да, много го обичаме!“ Питам кога ходихте последно, а те отговарят: „Миналата година.“ Да, има един много малък процент театрали, но на фона на общата бройка те са незначителна част. Стигам до извода, че актьорската професия се превръща в професията на коминочистача. Когото и да питаш дали иска да има коминочистачи, всеки ще каже: „Ами да, защо да няма. Яко е, готино е, можеш да го пипнеш за късмет.“ Има романтика да се разхождат коминочистачи, но няма нужда от тях, защото вече почти няма комини.    

Откъде дойде това състояние, заради чалгаризацията ли...

Чалгаризацията беше потребност, народът имаше нужда от едно такова отприщване. В момента чалгата залязва, защото е безсмислена работа. Хорaта са си намерили други средства, с които да изплискват легена. Не съм политически експерт, но според мен проблемът идва оттам, че социалните механизми на нашето общество са грешно наредени. Оттам нататък човек се превръща в робот, който трябва да оцелява, да се движи от точка А до точка Б, трябва да успява. Аз самият съм разкрачен и едва успявам да смогна да гледам семейството си. И повечето хора са така. Всичките тези напъни и нерви, всяко нещо е разправия. От къде да си спреш колата до принципа: „Някой ни е длъжен“, присъщ на народите, които са били в робство, да имат усещането, че някой им е отнел нещо и им се полага. Оттам идва и злобата – защо този има, а пък аз нямам. Цялата енергия на хората отива в тази посока – да имаме, да имаме. В този механизъм място за духовност няма.

Какво смятате за българските медии?

Мисля, че в българските медии работят читави хора. Медиите могат да влияят повече от театъра, те са сила, защото българинът вярва. Особено ако го покажат по телевизора. Това е страхотно, защото показва, че медията може да свърши неща, от които хората имат нужда. Въпросът е, че тези добри хора, които се занимават с медии, са поставени в ситуация, в която невинаги могат да отразят това, което им се иска. Не това, което е, а това, което им се иска. Опитвал съм се да вляза в телевизионното продуцентство. Питал съм защо няма качествени комедийни предавания, а отговорът беше: защото телевизия не иска. Телевизията иска лесно смилаеми неща. Защо иска лесносмилаеми неща – за да може повече хора да гледат. Телевизията се гледа по малките населени места. Ако цял ден съм копал в нивата, занимавал съм се с комшията заради оградата, когато вечер се прибера, ще си сипя една ракия и няма да имам нужда се ангажирам с някакъв висок хумор. Може би единствените, които предлагат смислени програми, са в БНТ, но пък там никой не ги гледа. Разправял съм и за въпроса защо има гадни новини.

Защо има гадни новини?

Разговарял съм с човек, който отговаря за новините във важна телевизия. Питам, добре де, защо нямате добри новини. Телевизията пуска това, което хората ли искат да гледат? Той ми спори, че те пускат това, което хората искат. Но аз споря, че хората не искат кървища и гадни новини. Питам каква е логиката. А той отговаря, че това се търси от хората, защото животът ни е тегав. Когато се прибереш от работа, пуснеш си новините и видиш как бабата страда, има наводнение, виждаш, че има по-зле от теб и се успокояваш, че си добре. Така се успояваш за утрешния ден. А когато се показва весела новина, народът ще се потисне. Този е добре, а пък аз съм зле. Няма да коментирам хората, които се възползват от всичко това, явно е нормално.

Цялото интервю с Ованес Торосян очаквайте в броя на сп. Клуб Z през май.

Коментари

Buba Mara's picture
Buba Mara
bubamara

Боже, колко кахърно момче!

В условията на масовия консумативен хедонизъм да търсиш нещо друго освен усвояването на продукта тук и сега е загубена кауза. Така е в зрелите демокрации. При жертвите на геноцид сигурно е по-различно.

Където отговорността се носи

Робски манталитет вкл. в следствие на 45г. социално инженерство с цел тотален контрол. Резултат видим при демократична система на управление: другият е виновен и всеки ме е длъжен. Много добре усеща реалността интервюираният! В цивилизования западен свят може да има всякакви отрепки, но не те далеч не са тези, които определят състоянието на нещата. То си е видно от жизнения стандарт де - няма какво да се дъвче.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията