Article_top

По волята на съдбата баща ми Станко Тодоров беше два мандата министър-председател на България, председател на парламента и почти несменяем член на висшето ръководство на Комунистическа партия. Покрай него имах възможност да наблюдавам хората, които изиграха важна роля в най-новата история на страната: Кимон Георгиев, Вълко Червенков, Тодор и Людмила Живкови, Борис Велчев, Александър Лилов, Петър Младенов и Андрей Луканов.

През втората половина на миналия век България вървеше плътно до Съветския съюз. Това ми позволи да разбера доста за съветските лидери Йосиф Сталин, Лаврентий Берия, Никита Хрушчов, Леонид Брежнев, Юрий Андропов, Михаил Горбачов и Борис Елцин.

До края на столетието продължи смутното време, наречено Студената война. В нея от двете страни на барикадата застанаха испанката Долорес Ибарури, италианците Енрико Берлингуер, Ориана Фалачи и Личо Джели, поляците Пьотр Ярошевич, Збигнев Бжежински, папа Войтила и Лех Валенса, румънецът Николае Чаушеску, англичаните Ким Филби, Маргарет Тачър и Робърт Максуел, американецът Ричард Никсън.

Някои от тези хора познавах, други срещнах мимоходом, трети наблюдавах отблизо. За всички тях се опитвам да разкажа в тази книга.
 
Калин Тодоров е роден в София през 1953 година. Завършил е Юридическия факултет, специалност „Право", в Софийския университет. През целия си живот е бил журналист последователно в Българската телеграфна агенция, програмата „Световна икономика" на БНТ, вестниците „Отечествен фронт" и „Отечествен вестник" и на свободна практика. Отразявал е перипетиите около смъртта на писателя Георги Марков на моста „Ватерло" в Лондон, атентата срещу папа Йоан Павел Втори, падането на Берлинската стена и „нежните революции" в България и Румъния. Автор е на книгите „Кой уби Георги Марков" и The umbrella murder. Клуб Z публикува откъс от новата му книга "Зад завесата на соца" (изд. "Прозорец")

Комунизмът пристига в Евксиноград.
И си отива в Прага и Гданск

…За първи път попаднах в Евксиноград не като почиващ, а в качеството си на репортер на БТА на 2 юли 1982 г. Бяха ни изпратили с фотографа Митьо Викторов да отразяваме частната визита на 37-мия президент на САЩ Ричард Никсън (1969-1974). Вълнуващо беше да го видя на живо -със същия дълъг нос, както го бях гледал по телевизията във връзка с аферата „Уотъргейт”. (Хора на Никсън се бяха опитали да монтират „бръмбари” в предизборния щаб на демократите в хотел „Уотъргейт” за президентската надпревара. Скандалът заплашваше с импийчмънт втория му мандат, затова президентът беше принуден да си подаде оставката.) След аферата битуваше мнението за Никсън като за някакъв дребен мошеник, но истината е, че той беше изключително успешен президент. Спря войната във Виетнам и с „пинг-понг” дипломацията допринесе за откъсването на Китай от съветската орбита, което промени баланса на силите в света. 

Какво търсеше Никсън в България? Много интересно е едно изказване на шефа на КГБ Андропов по време на срещата му в Москва с ръководството на българското външно министерство: „Никсън е наш враг, но ние трябва да се съобразяваме с него. Когато обстановката го налага и когато е възможно, трябва да разговаряме с цел намаляване на международното напрежение и осигуряване на мира в света.”

Може би руснаците са причината Тодор Живков упорито да се стреми да организира посещение на американски президент в България. Още през 1974 г. той изпраща телеграма до президента Джералд Форд с покана да му гостува. По съвет на държавния секретар Хенри Кисинджър обаче Форд дипломатично я отхвърля. Малко след това двамата с Живков се засичат в Хелзинки на Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество. Както пише в мемоарите си зетят Иван Славков-Батето, там Първия подхвърля на Форд: „Летите над нас, ама не кацате”. Американският президент се разсмива: „И това ще стане”. 

Но не стана. Чак след промените в България дойдоха американските президенти Джордж Буш и Бил Клинтън, а по обясними причини Живков не можа да ги посрещне. Визитата на Никсън обаче е била все пак някаква утешителна премия, макар че и досега не мога да си обясня защо тя беше държана в толкова строга тайна. От всички български медии да отразяваме посещението бяхме допуснати само аз и фотографът Митьо Викторов от БТА. При това репортажите ни видяха бял свят единствено в секретния, червен бюлетин, до който имаха достъп членовете на Политбюро, и в емисиите за чужбина. А снимките останаха само за архива. 

В хеликоптера, с който Никсън прелетя над Добруджа, химическия комбинат в Девня и курортите „Албена“ и „Слънчев бряг“, бяхме ние двамата с Митьо, заместник-министърът на външните работи -  разузнавачът Любен Гоцев, когото днес свързват с всички конспиративни теории, и преводачката Елена Поптодорова. (Дали това посещение имаше нещо общо с по-нататъшната изумителна кариера на Поптодорова до поста на български посланик в САЩ мога само да гадая.) След тържествения обяд в Евксиноград по време на разговорите му с Живков стана ясно, че Никсън е дошъл тук, за да предаде послание на Рейгън: „Америка не държи България, Полша и Чехословакия да бъдат откъснати от социализма и от съветската орбита. Тя само иска те да се превърнат в „отворени общества””. Като се връщам назад в спомените си, вече си давам сметка, че тогава за руснаците, за Живков, за Никсън и за Рейгън играта вече се е играела „ва банк” - или ние, или те. 

Още ми е пред очите 21 август на съдбоносната 1968-ма. През тази година рухнаха всички илюзии, че социализмът може да бъде реформиран. С майка ми, баща ми и брат ми бяхме на почивка в Евксиноград. Баща ми тогава представляваше България в Съвета за икономическата взаимопомощ (СИВ), но още дори и не предполагаше, че съвсем скоро ще стане министър-председател на България. Това обяснява ролята, която играеше в настъпващите тревожни събития. 

Столовата на Тунела беше на голяма слънчева тераса, от която се виждаше морето. Евксиноград си имаше свое собствено стопанство, от него бяха продуктите, с които се приготвяха ястията. Беше рано, около 9 часа, свършили бяхме закуската. Седяхме с приятели на маса между столовата и киното и обсъждахме смайващата новина от нощта. Иво, син на заместник-председателя на Министерския съвет Тано Цолов, беше чул по радио „Свободна Европа”, което слушаше тайно от техните, че войски и танкове на Варшавския договор са влезли в Прага.

В този момент към нас се приближи Тодор Живков, който в онези години още почиваше заедно с останалите си колеги на Тунела. И повечето се натискаха да почиват в Евксиноград, когато и той беше там. Първия беше приключил със закуската си от чай, руски черен хляб, масло, сирене и домати - имаше прости вкусове - и отиваше към плажа.  (Живков не ядеше много: маслини, кренвирши, боб чорба, чушки, пълнени с фасул, агнешко по гергьовски; не пиеше, не пушеше. Обичаше да играе табла и я разбираше.) Облечен беше в бял памучен панталон, светлосиня кубинска риза и неизменното сламено бомбе. „Другарю Живков, какво става в Чехословакия?”. Той приседна за малко и отсече: „Нашите войски тази нощ пресякоха контрареволюцията”. 
 
 

 

По волята на съдбата баща ми Станко Тодоров беше два мандата министър-председател на България, председател на парламента и почти несменяем член на висшето ръководство на Комунистическа партия. Покрай него имах възможност да наблюдавам хората, които изиграха важна роля в най-новата история на страната: Кимон Георгиев, Вълко Червенков, Тодор и Людмила Живкови, Борис Велчев, Александър Лилов, Петър Младенов и Андрей Луканов.

През втората половина на миналия век България вървеше плътно до Съветския съюз. Това ми позволи да разбера доста за съветските лидери Йосиф Сталин, Лаврентий Берия, Никита Хрушчов, Леонид Брежнев, Юрий Андропов, Михаил Горбачов и Борис Елцин.

До края на столетието продължи смутното време, наречено Студената война. В нея от двете страни на барикадата застанаха испанката Долорес Ибарури, италианците Енрико Берлингуер, Ориана Фалачи и Личо Джели, поляците Пьотр Ярошевич, Збигнев Бжежински, папа Войтила и Лех Валенса, румънецът Николае Чаушеску, англичаните Ким Филби, Маргарет Тачър и Робърт Максуел, американецът Ричард Никсън.

Някои от тези хора познавах, други срещнах мимоходом, трети наблюдавах отблизо. За всички тях се опитвам да разкажа в тази книга.
 
Калин Тодоров е роден в София през 1953 година. Завършил е Юридическия факултет, специалност „Право", в Софийския университет. През целия си живот е бил журналист последователно в Българската телеграфна агенция, програмата „Световна икономика" на БНТ, вестниците „Отечествен фронт" и „Отечествен вестник" и на свободна практика. Отразявал е перипетиите около смъртта на писателя Георги Марков на моста „Ватерло" в Лондон, атентата срещу папа Йоан Павел Втори, падането на Берлинската стена и „нежните революции" в България и Румъния. Автор е на книгите „Кой уби Георги Марков" и The umbrella murder. Клуб Z публикува откъс от новата му книга "Зад завесата на соца" (изд. "Прозорец")

Комунизмът пристига в Евксиноград.
И си отива в Прага и Гданск

…За първи път попаднах в Евксиноград не като почиващ, а в качеството си на репортер на БТА на 2 юли 1982 г. Бяха ни изпратили с фотографа Митьо Викторов да отразяваме частната визита на 37-мия президент на САЩ Ричард Никсън (1969-1974). Вълнуващо беше да го видя на живо -със същия дълъг нос, както го бях гледал по телевизията във връзка с аферата „Уотъргейт”. (Хора на Никсън се бяха опитали да монтират „бръмбари” в предизборния щаб на демократите в хотел „Уотъргейт” за президентската надпревара. Скандалът заплашваше с импийчмънт втория му мандат, затова президентът беше принуден да си подаде оставката.) След аферата битуваше мнението за Никсън като за някакъв дребен мошеник, но истината е, че той беше изключително успешен президент. Спря войната във Виетнам и с „пинг-понг” дипломацията допринесе за откъсването на Китай от съветската орбита, което промени баланса на силите в света. 

Какво търсеше Никсън в България? Много интересно е едно изказване на шефа на КГБ Андропов по време на срещата му в Москва с ръководството на българското външно министерство: „Никсън е наш враг, но ние трябва да се съобразяваме с него. Когато обстановката го налага и когато е възможно, трябва да разговаряме с цел намаляване на международното напрежение и осигуряване на мира в света.”

Може би руснаците са причината Тодор Живков упорито да се стреми да организира посещение на американски президент в България. Още през 1974 г. той изпраща телеграма до президента Джералд Форд с покана да му гостува. По съвет на държавния секретар Хенри Кисинджър обаче Форд дипломатично я отхвърля. Малко след това двамата с Живков се засичат в Хелзинки на Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество. Както пише в мемоарите си зетят Иван Славков-Батето, там Първия подхвърля на Форд: „Летите над нас, ама не кацате”. Американският президент се разсмива: „И това ще стане”. 

Но не стана. Чак след промените в България дойдоха американските президенти Джордж Буш и Бил Клинтън, а по обясними причини Живков не можа да ги посрещне. Визитата на Никсън обаче е била все пак някаква утешителна премия, макар че и досега не мога да си обясня защо тя беше държана в толкова строга тайна. От всички български медии да отразяваме посещението бяхме допуснати само аз и фотографът Митьо Викторов от БТА. При това репортажите ни видяха бял свят единствено в секретния, червен бюлетин, до който имаха достъп членовете на Политбюро, и в емисиите за чужбина. А снимките останаха само за архива. 

В хеликоптера, с който Никсън прелетя над Добруджа, химическия комбинат в Девня и курортите „Албена“ и „Слънчев бряг“, бяхме ние двамата с Митьо, заместник-министърът на външните работи -  разузнавачът Любен Гоцев, когото днес свързват с всички конспиративни теории, и преводачката Елена Поптодорова. (Дали това посещение имаше нещо общо с по-нататъшната изумителна кариера на Поптодорова до поста на български посланик в САЩ мога само да гадая.) След тържествения обяд в Евксиноград по време на разговорите му с Живков стана ясно, че Никсън е дошъл тук, за да предаде послание на Рейгън: „Америка не държи България, Полша и Чехословакия да бъдат откъснати от социализма и от съветската орбита. Тя само иска те да се превърнат в „отворени общества””. Като се връщам назад в спомените си, вече си давам сметка, че тогава за руснаците, за Живков, за Никсън и за Рейгън играта вече се е играела „ва банк” - или ние, или те. 

Още ми е пред очите 21 август на съдбоносната 1968-ма. През тази година рухнаха всички илюзии, че социализмът може да бъде реформиран. С майка ми, баща ми и брат ми бяхме на почивка в Евксиноград. Баща ми тогава представляваше България в Съвета за икономическата взаимопомощ (СИВ), но още дори и не предполагаше, че съвсем скоро ще стане министър-председател на България. Това обяснява ролята, която играеше в настъпващите тревожни събития. 

Столовата на Тунела беше на голяма слънчева тераса, от която се виждаше морето. Евксиноград си имаше свое собствено стопанство, от него бяха продуктите, с които се приготвяха ястията. Беше рано, около 9 часа, свършили бяхме закуската. Седяхме с приятели на маса между столовата и киното и обсъждахме смайващата новина от нощта. Иво, син на заместник-председателя на Министерския съвет Тано Цолов, беше чул по радио „Свободна Европа”, което слушаше тайно от техните, че войски и танкове на Варшавския договор са влезли в Прага.

В този момент към нас се приближи Тодор Живков, който в онези години още почиваше заедно с останалите си колеги на Тунела. И повечето се натискаха да почиват в Евксиноград, когато и той беше там. Първия беше приключил със закуската си от чай, руски черен хляб, масло, сирене и домати - имаше прости вкусове - и отиваше към плажа.  (Живков не ядеше много: маслини, кренвирши, боб чорба, чушки, пълнени с фасул, агнешко по гергьовски; не пиеше, не пушеше. Обичаше да играе табла и я разбираше.) Облечен беше в бял памучен панталон, светлосиня кубинска риза и неизменното сламено бомбе. „Другарю Живков, какво става в Чехословакия?”. Той приседна за малко и отсече: „Нашите войски тази нощ пресякоха контрареволюцията”. 
 
 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията

Анкета

Какво ще товари и разтоварва новото пристанище на Ахмед Доган?