На 78 години Боб Дилън преминава в нова фаза на самосъздаването си с този интригуващ, завладяващ, объркващ, понякога дразнещ филм, режисиран от Мартин Скорсезе - което означава, че като куратор-редактор на архивния материал, Скорсезе всъщност си сътрудничи с Дилън в друг артистичен акт на самооформяне, пише критикът Питър Брадшоу в „Гардиън” за новия документален филм.

Филмът е озаглавен „Rolling Thunder Revue: A Bob Dylan Story by Martin Scorsese“ (Rolling Thunder Revue: разказ за Боб Дилън от Мартин Скорсезе). Не сме свикнали да виждаме имената на режисьорите в заглавията на собствените им филми, но решението вероятно е на „Нетфликс”. А в областта на документалното кино Скорсезе е толкова голяма звезда, колкото Дилън в музиката.

Скорсезе разказва за неспокойния дух на Америка през 1975 г. и радостната музика, която Дилън изпълнява през есента на същата година по време на турнето си, наречено „Rolling Thunder Revue“. Отчасти документален, отчасти концертен, отчасти трескава мечта, с този филм майсторът предлага несравнимо преживяване, пише в резюмето на „Нетфликс”, където можете да бъде гледан „Rolling Thunder Revue“.

В турнето си Боб Дилън включва куп звезди и музиканти, с което е работил и преди. Целта на обиколката в САЩ и Канада е да позволи на Дилън, който вече е станал суперзвезда, да свири пред по-малки аудитории и в по-малки населени места, където би могъл да бъде по-близък с публиката си. Сред участниците са Джоан Бейз, Роджър Макгуин (от „Дъ Бърдс”), Джони Мичъл, Рони Блейкли и Рамблин Джак Елиът. Включени са и почти всички музиканти от вече записания, но още неиздаден в началото на турнето албум „Desire“, песните от който Дилън изпълнява пред публиката.

Рекламите обикновено не са нищо повече от флайери и всички обикалят малките градчета с тур автобус в стила на Кен Киси, с усмихнатия Боб Дилън зад волана. Опитайте се да си представите това сега, предлага Брадшоу. Как ли се е чувствал Дилън като един вид музикален слух, лъкатушещ из Америка, още невъзстановена от скандала „Уотъргейт“ и вече готова да даде най-доброто от себе си за отпразнуването на задаващата се 200-годишнина?

„Беше толкова отдавна, че дори аз не съм бил роден”, казва самоиронично Дилън, чиито коментари в интервютата са много забавни, но гласът му е сух като прерийна трева.

Филмът също не иска да отговори на този въпрос, поне не и по някакъв ясен и очевиден начин. Тук има нещо странно. Кадрите от концертите и зад кулисите изглежда са извадени от същите архивни ленти, залегнали в основата на злополучния филм за турнето „Реналдо и Клара”, който Боб Дилън прави през 1978 г. заедно с покойния Сам Шепърд (също интервюиран тук).

Но „Rolling Thunder Revue“ създава усещането, че основата му не е, строго казано, фактологична. Някои кадри се приписват на един раздразнителен режисьор, който всъщност е артистът-комик Мартин фон Хейзълбърг, съпруг на Бет Мидлър. Интервюиран е политик, който прилича на актьора Майкъл Мърфи и той наистина е актьорът Майкъл Мърфи. Възможно ли е всичко това да е съвременна комедия дел арте, в която, с дискретната помощ на Скорсезе, Дилън се крие зад маски – маски, които биха му позволили да каже по-висша истина?

Възможно е. Скорсезе оставя и още намеци с откъси от филми, които по един или друг начин са свързани с театрални представления: „Изчезналата жена” на Жорж Мелиес (1893), „Децата на рая“ на Марсел Карне (1945) и „Latcho Drom” на Тони Гатлиф (1993).

„Понякога тези креативни полунамеци са малко неясни и има моменти, които бих предпочел да бъдат показани с по-директен документален реализъм. Но е грубо да се оплакваме, когато всичко е направено толкова увлекателно с уникалното присъствие на Дилън и великолепните изпълнения на Бейз, Мичъл, а също и Пати Смит, която не е участвала в турнето, но е показано нейно изпълнение преди началото му”, пише Брадшоу.

Друга голяма фигура от 70-те, показана във филма, е Алън Гинсбърг, едновременно самовлюбен и все пак отстъпващ пред величествената значимост на Дилън. Има и едно страхотно интервю с Шарън Стоун, която изглежда е пътувала за кратко с турнето „Rolling Thunder“ като съвсем млада (18-годишна) и е (деликатно)интервюирана за преживяванията си – включено и избухването ѝ в сълзи, когато открива, че независимо какво я е излъгал Боб Дилън по-рано, песента „Just Like A Woman“ не е вдъхновена от нея. Възможно ли е тя да не е единствената млада жена в автобуса, на която Боб е казал това?

Емоционалният център на филма е песента на Дилън „Hurricane“ – за чернокожия боксьор Рубин Картър „Урагана”, хвърлен в затвора за тройно убийство, което не е извършил. Тази песен и турнето имат голяма роля в промяната на обществените нагласи относно Картър – въпреки че окончателното му оправдание идва 10 години по-късно.

Филмът на Скорсезе е завладяващо преживяване, сякаш се потапяте в 70-те години. Там има страст. Без значение колко хаотични или неясни неща се случват, никой не се съмнява, че музиката е от значение.

"Площад Славейков"