Article_top

Каквото и да се е случило през последния час в Белия дом и каквито и да са били мотивите и причините, накарали американския президент да спре задействаната авиация и стратегическите ракети, кризата между Щатите и Иран достигна до критичната си точка, а всяка следваща стъпка може да доведе до катастрофа. Последната конфронтация между Вашингтон и Техеран отваря широко вратата за всякакви спекулации относно оставащите алтернативи. Стана ясно, че от една страна Вашингтон не иска война и се стреми към деескалация, а от друга – че статуквото не устройва Иран и че Техеран иска да изпробва американската решимост, като от своя страна демонстрира собствената си „стратегическа твърдост“ или предстои да го направи, както това намеква не един ирански ръководител през последните дни.

Изборът пред Хаменей

Пред опасността да бъде умъртвен чрез задушаване или тотална блокада в резултат на безпрецедентните санкции на Вашингтон, изглежда че Иран е избрал друг път – изостряне на кризата до точката на взривяването, както и подготвяне за „заплащането цената наведнъж“, вместо на етапи. Иран не иска тотална война и може би залага на подобно желание на Вашингтон. Същевременно става ясно, че в Техеран не отхвърлят по принцип и подобна опция, още повече, че и другите алтернативи не са особено привлекателни – гладна смърт или смърт чрез удушване. 
Новата стратегия на Иран, приета след едностранното изтегляне на САЩ от „ядрената сделка“, и отчитаща неспособността на международните партньори да компенсират ефекта от санкциите, от една страна, и засилването на американските военни заплахи в Залива и в Оманско море, което е част от иранската зона за сигурност, включва три опции:
Застрашаване свободата на корабоплаването чрез подобие на известната през 80-те години „война срещу танкерите“, която създава възможности за взаимни обвинения и провокации. Сега видяхме началото й в залива на пристанището Ал-Фуджейра на емирствата, т.е. далеч от акваторията на Иран, където четири танкера бяха повредени с торпеда. Впоследствие два други танкера също пострадаха, този път в близост до иранската акватория. Посланието на Иран е ясно: ако затварянето на Ормузкия проток е крайно решение, частичното смущаване на трафика е възможен избор. Такава тактика вече бе изпробвана през първата война в Залива и доведе до гигантски скок в цените на петрола, поради нарасналите разходи по транспортирането и застраховането му. А това в крайна сметка е изгодно за Иран и ще създаде трудности за Тръмп в навечерието на президентската кампания в САЩ.
Прибягване до „Война на призраците“ в добавка към „Войната срещу танкерите“. Това ще е римейк на тактиката на Иран на застрашаване на американските интереси  – ракети, които падат в близост до американското посолство в Багдад и други , които се разбиват близо до представителството на „Ексон Мобайл“ в Басра и до американската военна база. Сега ракетите на проиранската военна организация (хусите) поразяват стратегически цели в Саудитска Арабия както и обекти на „Арамко“ в Джизан, Наджран и др. Тази кампания на хусите постоянно се разширява в териториално отношение, като сега наред със саудитската територия визира и тази на емирствата. На „другия фронт“ ракетите на „Ислямски джихад“, изстрелвани от Газа, ще достигат Тел Авив и отвъд този град. Възлагането на подобни задачи на това движение, показва силното влияние на Техеран върху него, като „Ислямски джихад“ често действа в ущърб на палестинските власти, които контролират сектора Газа и преди всичко движението „Хамас“. От своя страна лидерът на ливанската Хизбула заявява, че ако избухне война срещу Иран, тя няма да се ограничи в рамките на Залива, а ще погълне целия Близък изток. Той повтаря заканите на Техеран за регионализиране на войната. Тези изявления съвпаднаха с атаките срещу петролоносачите и с изострянето напрежението между Вашингтон и Техеран. Посланието на Иран е ясно: Близкият изток няма да получи мир и стабилност, ако не ги получи и самият Иран. А заливните арабски държави няма да могат свободно да изнасят петрола си, ако Иран загуби възможността да изнася своя.
Третата опция предвижда постепенното изтегляне на Иран от „ядрената сделка“. В това отношение вече бяха направени първите стъпки. Техеран даде да се разбере, че след като изтече дадения от Иран 60-дневен срок на Брюксел без ЕС да е предприел съответни инициативи за преодоляване блокадата на Иран и компенсиране на икономиката му за загубите, страната ще възобнови операциите по обогатяване на урана и ще увеличи резервите си от обогатен уран. Освен това, Иран ще увеличи числото на обогатения уран и ще умножи броя на центрофугите, които се използват с тази цел. Иран вече няма да има мотив за спазването на „ядрената сделка“, тъй като онези държави, сложили подписа си под нея, ще са лишили страната от всякакви икономически стимули за реализирането й.

Всичко това показва две неща: че Иран все още не желае тотална война със САЩ, но че още повече иска излизането от статуквото. Това е обяснимо – Иран не може да се примири с фактическата блокада и жестоките санкции. Иранската политика се лута  между тези две предусловия, използвайки както посредници и съюзници, така и своите държавни институции. Това е извънредно сложна игра, заредена с много опасности, но затова пък като че ли е единствено реалистично възможната.

Колебанието на Тръмп 

Администрацията Тръмп не пропуска нито един случай, за да подчертае, че не желае война с Иран и не се стреми към смяна на режима в Техеран. Тези уверения обаче не могат да успокоят иранците и останалите играчи в региона, нито да ги убедят в сериозността и искреността на американските намерения. За това има редица основания:
1. Противоречивите изявления и туитове на самия президент Тръмп, както и противоречията между него и най-близките му съветници, от друга, създадоха объркване при оценката на целите на американската политика.
2. Засилващата се всеки ден цена на американските санкции за Иран, които са част от неприкритото намерение за „задушаването на режима“, насочено към капитулирането на Техеран и принуждаването на режима да седне отново на масата на преговорите, представлява вид обявяване на война на Иран.
3. Дванадесетте условия на Майкъл Помпео за отмяната на санкциите и възобновяване диалога с Иран също означават, че на Техеран се предлага да развее бяло знаме и да капитулира под натиска на САЩ без война и съпротива. Това на свой ред ще означава режимът да падне, без да бъде свалян отвън. Това, разбира се, добре се осъзнава от иранското ръководство.
Вашингтон не иска война, защото ръководството на САЩ е убедено, че наложените наказания на режима ще принудят Иран да отстъпи и да поднови преговорите, в които ще бъде неравностойната страна. Но Иран използва всички поводи досега, за да отхвърли подобна опция. Така че е очевидно, че е избрал да изпробва какви са реалните намерения на противника. От своя страна Вашингтон разчита на международно посредничество и преди всичко на активни регионални посредници, за да убеди Техеран да седне на масата на преговорите за постигане на ново споразумение, което да е по-приемливо за Америка. Техеран също с охота приема тези усилия, тъй като сега основната цел е да спечели време, изчаквайки приближаващите президентски избори в САЩ. Надеждите на Техеран са Тръмп да загуби, а заедно с него и т.нар. „лагер на ястребите“. Между двете страни съществува пропаст на недоверие, която няма да може да бъде преодоляна лесно от никакви посредници. Техеран няма да приеме 12-те условия на Вашингтон, докато Тръмп няма да се съгласи САЩ отново да станат част от „ядрената сделка“, без нови преговори. Въпреки това дипломацията дава последен шанс за избягване на нова катастрофа в Близкия изток. 

 

Каквото и да се е случило през последния час в Белия дом и каквито и да са били мотивите и причините, накарали американския президент да спре задействаната авиация и стратегическите ракети, кризата между Щатите и Иран достигна до критичната си точка, а всяка следваща стъпка може да доведе до катастрофа. Последната конфронтация между Вашингтон и Техеран отваря широко вратата за всякакви спекулации относно оставащите алтернативи. Стана ясно, че от една страна Вашингтон не иска война и се стреми към деескалация, а от друга – че статуквото не устройва Иран и че Техеран иска да изпробва американската решимост, като от своя страна демонстрира собствената си „стратегическа твърдост“ или предстои да го направи, както това намеква не един ирански ръководител през последните дни.

Изборът пред Хаменей

Пред опасността да бъде умъртвен чрез задушаване или тотална блокада в резултат на безпрецедентните санкции на Вашингтон, изглежда че Иран е избрал друг път – изостряне на кризата до точката на взривяването, както и подготвяне за „заплащането цената наведнъж“, вместо на етапи. Иран не иска тотална война и може би залага на подобно желание на Вашингтон. Същевременно става ясно, че в Техеран не отхвърлят по принцип и подобна опция, още повече, че и другите алтернативи не са особено привлекателни – гладна смърт или смърт чрез удушване. 
Новата стратегия на Иран, приета след едностранното изтегляне на САЩ от „ядрената сделка“, и отчитаща неспособността на международните партньори да компенсират ефекта от санкциите, от една страна, и засилването на американските военни заплахи в Залива и в Оманско море, което е част от иранската зона за сигурност, включва три опции:
Застрашаване свободата на корабоплаването чрез подобие на известната през 80-те години „война срещу танкерите“, която създава възможности за взаимни обвинения и провокации. Сега видяхме началото й в залива на пристанището Ал-Фуджейра на емирствата, т.е. далеч от акваторията на Иран, където четири танкера бяха повредени с торпеда. Впоследствие два други танкера също пострадаха, този път в близост до иранската акватория. Посланието на Иран е ясно: ако затварянето на Ормузкия проток е крайно решение, частичното смущаване на трафика е възможен избор. Такава тактика вече бе изпробвана през първата война в Залива и доведе до гигантски скок в цените на петрола, поради нарасналите разходи по транспортирането и застраховането му. А това в крайна сметка е изгодно за Иран и ще създаде трудности за Тръмп в навечерието на президентската кампания в САЩ.
Прибягване до „Война на призраците“ в добавка към „Войната срещу танкерите“. Това ще е римейк на тактиката на Иран на застрашаване на американските интереси  – ракети, които падат в близост до американското посолство в Багдад и други , които се разбиват близо до представителството на „Ексон Мобайл“ в Басра и до американската военна база. Сега ракетите на проиранската военна организация (хусите) поразяват стратегически цели в Саудитска Арабия както и обекти на „Арамко“ в Джизан, Наджран и др. Тази кампания на хусите постоянно се разширява в териториално отношение, като сега наред със саудитската територия визира и тази на емирствата. На „другия фронт“ ракетите на „Ислямски джихад“, изстрелвани от Газа, ще достигат Тел Авив и отвъд този град. Възлагането на подобни задачи на това движение, показва силното влияние на Техеран върху него, като „Ислямски джихад“ често действа в ущърб на палестинските власти, които контролират сектора Газа и преди всичко движението „Хамас“. От своя страна лидерът на ливанската Хизбула заявява, че ако избухне война срещу Иран, тя няма да се ограничи в рамките на Залива, а ще погълне целия Близък изток. Той повтаря заканите на Техеран за регионализиране на войната. Тези изявления съвпаднаха с атаките срещу петролоносачите и с изострянето напрежението между Вашингтон и Техеран. Посланието на Иран е ясно: Близкият изток няма да получи мир и стабилност, ако не ги получи и самият Иран. А заливните арабски държави няма да могат свободно да изнасят петрола си, ако Иран загуби възможността да изнася своя.
Третата опция предвижда постепенното изтегляне на Иран от „ядрената сделка“. В това отношение вече бяха направени първите стъпки. Техеран даде да се разбере, че след като изтече дадения от Иран 60-дневен срок на Брюксел без ЕС да е предприел съответни инициативи за преодоляване блокадата на Иран и компенсиране на икономиката му за загубите, страната ще възобнови операциите по обогатяване на урана и ще увеличи резервите си от обогатен уран. Освен това, Иран ще увеличи числото на обогатения уран и ще умножи броя на центрофугите, които се използват с тази цел. Иран вече няма да има мотив за спазването на „ядрената сделка“, тъй като онези държави, сложили подписа си под нея, ще са лишили страната от всякакви икономически стимули за реализирането й.

Всичко това показва две неща: че Иран все още не желае тотална война със САЩ, но че още повече иска излизането от статуквото. Това е обяснимо – Иран не може да се примири с фактическата блокада и жестоките санкции. Иранската политика се лута  между тези две предусловия, използвайки както посредници и съюзници, така и своите държавни институции. Това е извънредно сложна игра, заредена с много опасности, но затова пък като че ли е единствено реалистично възможната.

Колебанието на Тръмп 

Администрацията Тръмп не пропуска нито един случай, за да подчертае, че не желае война с Иран и не се стреми към смяна на режима в Техеран. Тези уверения обаче не могат да успокоят иранците и останалите играчи в региона, нито да ги убедят в сериозността и искреността на американските намерения. За това има редица основания:
1. Противоречивите изявления и туитове на самия президент Тръмп, както и противоречията между него и най-близките му съветници, от друга, създадоха объркване при оценката на целите на американската политика.
2. Засилващата се всеки ден цена на американските санкции за Иран, които са част от неприкритото намерение за „задушаването на режима“, насочено към капитулирането на Техеран и принуждаването на режима да седне отново на масата на преговорите, представлява вид обявяване на война на Иран.
3. Дванадесетте условия на Майкъл Помпео за отмяната на санкциите и възобновяване диалога с Иран също означават, че на Техеран се предлага да развее бяло знаме и да капитулира под натиска на САЩ без война и съпротива. Това на свой ред ще означава режимът да падне, без да бъде свалян отвън. Това, разбира се, добре се осъзнава от иранското ръководство.
Вашингтон не иска война, защото ръководството на САЩ е убедено, че наложените наказания на режима ще принудят Иран да отстъпи и да поднови преговорите, в които ще бъде неравностойната страна. Но Иран използва всички поводи досега, за да отхвърли подобна опция. Така че е очевидно, че е избрал да изпробва какви са реалните намерения на противника. От своя страна Вашингтон разчита на международно посредничество и преди всичко на активни регионални посредници, за да убеди Техеран да седне на масата на преговорите за постигане на ново споразумение, което да е по-приемливо за Америка. Техеран също с охота приема тези усилия, тъй като сега основната цел е да спечели време, изчаквайки приближаващите президентски избори в САЩ. Надеждите на Техеран са Тръмп да загуби, а заедно с него и т.нар. „лагер на ястребите“. Между двете страни съществува пропаст на недоверие, която няма да може да бъде преодоляна лесно от никакви посредници. Техеран няма да приеме 12-те условия на Вашингтон, докато Тръмп няма да се съгласи САЩ отново да станат част от „ядрената сделка“, без нови преговори. Въпреки това дипломацията дава последен шанс за избягване на нова катастрофа в Близкия изток. 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията