Тя има девет автобиографии и с първата от тях се превръща в знаме на активистите по цял свят, които се борят за правата на жените. Алиша Кийс я нарича „ренесансова жена“, а Опра Уинфри я определя като свой ментор. Най-позната е с поезията си – но дълго време писането не е главното занимание в живота ѝ. Преди това работи като готвачка, танцьорка, актриса, сервитьорка, проститутка, редактор на вестник на английски език в Египет, певица, участвала е в операта „Порги и Бес“… Истинското ѝ име е Маргарит Ани Джонсън, а псевдонимът Мая Анджелоу (1928 – 2014) се появява за пръв път през 1950-а, като обединява прякора ѝ от детството и фамилията на тогавашния ѝ съпруг.

Преди година излезе първата ѝ книга на български език – „Мама и аз, и мама“. А днес в родните книжарници вече е налична и дебютната ѝ, прочутата „Знам защо пее птицата в клетка“ (1969). И двете са издадени от „Лист“.

В нея Мая Анджелоу разказва своята история. Много преди движенията #MeToo и #TimesUp да хвърлят светлина върху секстормоза, тя пише за собствения си сблъсък със сексуалното насилие. Книгата описва как приятелят на майка ѝ изнасилва Маргарит, когато е 7-годишна. По-късно той е осъден и вкаран в затвора, след освобождаването си е пребит до смърт, най-вероятно от нейни роднини – но тази поредица от нещастия докарва такава травма на Анджелоу, че за пет години тя престава да говори. Проговаря отново на тринайсет, а на петнайсет вече е майка на син.

„Мислех, че аз съм причината за смъртта му, защото разказах на семейството си какво се е случило. Реших, че гласът ми е толкова могъщ, че може да убива хора“, споделя тя пред „Гардиън“ през 2013-а.

Заради сцената с изнасилването книгата е забранена на редица места, но според Анджелоу тя дала кураж на много жертви на подобна ситуация. Нещо повече – смелостта ѝ се превръща в символ за милиони жени по света.

Заглавието „Знам защо пее птицата в клетка“ е от стихотворението „Съпричастие” на Пол Лорънс Дънбар. Мая Анджелоу посвещава книгата на сина си „и на всички силни, талантливи черни птици, които въпреки трудностите и боговете пеят песните си“.

Предлагаме Ви откъс от книгата.

Защо ме гледаш?
Не съм дошъл, за да остана…

Не че бях забравила, по-скоро не можех да се напрегна да си спомня. Имаше по-важни неща.

Защо ме гледаш?
Не съм дошъл, за да остана…

Hе беше важно дали мога да си спомня останалата част от стиха, или не. Истината в това твърдение беше като смачкана носна кърпичка, прогизнала в юмрука ми, и колкото по-скоро я приемеха, толкова по-бързо щях да отворя ръце и въздухът да охлади дланите ми.

Защо ме гледаш?

Детската секция на Методистката eпископална църква за чернокожи се тресеше от смях над прословутата ми къса памет.

Бях облечена в рокля от бледолилава тафта и с всяко вдишване платът шумолеше, a щом поемех въздух, за да издишам срама, шумът беше като от хартиен креп върху катафалка.

Още докато гледах как Mама прави наборчета по подгъва и сладурски бастички около кръста, осъзнах, че щом я сложа, ще заприличам на киноактриса (беше копринена, за сметка на ужасния ù цвят). Ще заприличам на някое от сладките бели момиченца, за които всички си въобразяват, че са доброто в света. Меката тъкан върху черната шевна машина „Сингер“ имаше магическа сила и когато хората ме видят в нея, щяха да се приближат и да кажат:

– Маргарит (понякога даже и „скъпа Маргарит“), моля те, прости ни, че не знаехме коя си.

A аз щях да отговоря снизходително:

– Прощавам ви, разбира се. Нямало е как да знаете.

Така си мислех и дни наред ходех с ангелско изражение, като посипана със звезден прах. Но рано сутринта на Великден слънцето превърна роклята в обикновена грозна преправка от изхвърлената рокля, някога виолетова, на бяла жена. A беше и по старчески дълга, нo не скриваше кльощавите ми крака, намазани с вазелин „Син тюлен“ и напудрени с червения прах на Арканзас. От избелелия с времето цвят кожата ми изглеждаше мръсна като кал и всички в църквата зяпаха кльощавите ми крака.

Ама как ли щe се изненадат един ден, когато се събудя от черния си, грозен сън и истинската ми коса, дълга и руса, e заменила тази безобразна маса, която Мама не ми разрешава да изправя? Светлоcините ми очи ще ги хипнотизират след всичките приказки, че „баща ми сигурно е бил китаец“ (мислех, че имат предвид направен от порцелан, като чаша), защото очите ми бяха толкова малки и тесни.

Тогава ще разберат защо никога не научих южняшкия акцент, защо не говоря на обичайния жаргон и защо трябва насила да ям свински глави и опашки. Защото всъщност съм бяла и защото една жестока вещица-мащеха, която явно завижда на красотата ми, ме e превърнала в едричко негърче с рошава черна коса, широки стъпала и разстояние между зъбите, колкото да побере дебеличък молив.

„Защо ме гледаш…“ Жената на пастора наведе към мен дългото cи жълто лице, пълно със съжаление, и прошепна:

– Дойдох само да ти кажа, Великден е.

И аз повторих колкото се може по-тихо, като сливах думите „ДойдохcамодатикажаBеликденe“. Смехът висеше във въздуха като чезнещи дъждовни облаци, които се канеха да ce изсипят върху ми. Вдигнах два пръста пред гърдите си, знак, че трябва да отида до тоалетната, и се заизнизвах на пръсти към дъното на църквата.

Смътно, някъде над мен, чух госпожите да казват „Бог да я пази“ и „Хвала на Господа“. Макар че главата ми беше изправена и очите отворени, не виждах нищо. По средата на пътя църквата избухна в „Беше ли там, когато разпнаха Господа?“ и аз се спънах в нечий крак, стърчащ от детската секция. Олюлях се и понечих да кажа нещо или може би да изпискам, но една зелена райска ябълка, a може и да беше лимон, ce заклещи между краката ми и пръсна сок. Усетих киселото по езика и гърлото си. И тогава, преди да стигна до вратата, паренето се спусна надолу по краката и в официалните ми неделни чорапи. Опитах ce да го задържа, да го върна, да удържа устрема му, но когато стигнах до изхода, разбрах, че ще трябва да се откажа, или тo ще тръгне обратно право нагоре към главата ми и бедната ми глава ще се пръсне като изпусната диня, и всичкият мозък, плюнка, език и очи ще се търкалят наоколо. Така че изтичах на двора и го пуснах да шурти. Тичах, пикаех и плачех, не към тоалетната в задния двор, а към къщи. Щях да си отнеса боя, несъмнено, a отвратителните хлапета щяха да имат нов повод да ме подиграват. Но въпреки това се смеех, отчасти понеже ми олекна; но най-вече се радвах не само защото избягах от глупавата служба, но и защото знаех, че няма да умра от разбита глава.

Да пораснеш, е болезнен процес за една чернокожа южнячка, но да чувстваш, че не си на мястото си, е ръждата по ножа, опрян в гърлото.

Една съвсем излишна заплаха.

"Площад Славейков"