Малте Гюте е хипар. Имал е щастието да присъства на рок фестивала Удсток през 1969 г. Роден е в Германия през 1952 г. Когато е на 14 г., майка му се жени за американец и той пристига в Щатите. Попадайки във водовъртежа на 60-те, животът на Малте отвъд океана е доста бурен. На 16 години става хипар и до днес живее като такъв. В Удсток е 17-годишен.

Животът му преминава в хипи колонии или по пътищата, горите и плажовете на Америка. Издържал се е, работейки каквото му падне и от помощи. Не е женен, но когато го попитат има ли деца, вдига рамене, усмихва се малко виновно и отвръща: „Не знам...“ Все пак свободната любов е била неделима част от хипарския бит в онези дни. В момента Малте живее в Мюнхен и един път в годината идва в Щатите, за да види сестра си и своите племенички, които живеят близо до Чикаго.

„Същността на хипи движението бе да живеем заедно, да се обичаме заедно, да делим всичко заедно, за да направим живота за всички хора по-добро място”, разказва Малте.

Според него три основни неща осмислят хипарството - живей, обичай и бъди щастлив.

„В онези години ние, хипитата, се опитвахме да намерим алтернативна форма на живота. Опитвахме се да живеем напълно свободно. Нямахме много общо с работата или със сериозната част на живота”, разказва Малте.

Добре де, но как са оцелявали без пари?

„Нямахме проблеми с това, защото всичко си деляхме поравно, - отвръща старият хипар. - Беше невероятно време. Хората бяха мили. В Лос Анджелис например или в Сан Франциско държаха отворени вратите на домовете си, канеха ни да преспим, даваха ни храна. Никой не се страхуваше от нищо. Ако някой от нас пък поработеше някъде, разделяше придобитото с останалите. Сега е вече друго време.”

Според него една от причините хората да се променят в отрицателна насока е навлизането на наркотиците. „Тежките наркотици като хероина и т.н. нанесоха непоправим удар върху американското общество, смята Малте. - Никога не съм ги харесвал, нито съм ги употребявал.” За марихуаната обаче мисли, че в нея няма нищо лошо. Направо гордо казва: „От 16-годишен пуша трева и не съм се спирал и досега.”

Заради марихуаната и дългата си коса Малте имал доста неприятности със закона. „Навремето в САЩ, и по-специално в щати като Тексас, ако си с дълга коса, те смятаха за враг на обществото. Не можеше да се вместиш в представите им и местните искаха да те разкарат оттам, за да не им пречиш, да не им тровиш въздуха и ни гонеха, където ни видят”, спомня си той. Въпреки това животът си имал и добри страни:

„В онези години много лесно се пътуваше на автостоп из Америка. Всички спираха без проблем и те качваха в колите или камионите си. Хората бяха толкова добри, че ако нямаше къде да преспиш, дори те водеха в дома си, откъдето на следващата сутрин си продължаваш по пътя.” Според него при хубав автостоп Америка спокойно можела да се прекоси от източния до западния бряг за около 4 дни например, което е около 5000 километра. “Днес за съжаление автостопът в Щатите е невъзможен”, тъжно клати глава Малте.

Едно от най-тежките му преживявания в онези години било, докато пътувал на автостоп за фестивала в Удсток. Шерифът на градчето Ролинс, щата Уайомиг, го арестувал заедно с друг хипар заради дългите им коси и ги вкарал в местния арест. Трябвало или да платят глоба, или да останат три дни в карцера. И за капак шерифът накарал един от подчинените си да го остриже с ножица за овце.

Живота в хипи колониите Малте описва по следния начин: “Спиш, докогато си искаш, и се забавляваш, колкото си искаш. Ако искаш, може и да отидеш да поработиш някъде например или да събираш дърва в гората. Животът в хипи колонията тече както при индианските племена. Те не работят по осем часа, а само когато е необходимо. През останалото време се забавляват. Но е хубаво да се събудиш преди обед, за да имаш време да си врътнеш някой джойнт с хората наоколо, да изпиете чаша кафе и да си побъбрите.”

И все пак най-великото нещо от онези години според Малте си остава рок фестивалът в Удсток през 1969 г. “Фестивалът обаче не беше в Удсток, в планините на Ню Йорк, а малко по-далече, в градчето Бетел“, уточнява той. Искал да отиде най-вече заради Джими Хендрикс.

“Много държах да го видя на живо, дори платих цели $20 за билет, което си беше огромна сума за онова време.” Заради задръстванията по пътищата достъпът до фестивала бил блокиран. Но Малте и компанията, с която пътувал, не се отказали: “Зарязахме колата на пътя, така както и другите го направиха, и тръгнахме пеша заедно с останалото множество към концерта. Вървяхме около пет километра.”

Когато говори за Удсток, Малте притваря очи, поема дъх и започва да разказва като за нещо свещенно, магическо. Нещо, което е било и никога повече няма да се повтори. “На Удсток витаеше особено чувство на разбирателство, на любов, на хармония. Имаше едно спокойствие. За три дни и половина, докато бях там, не чух една лоша дума, не чух една псувня. Всеки се усмихваше и споделяше с другите всичко, което притежаваше. Хората бяха в много благо настроение. Всички бяхме щастливи. Това бе една хармония. Щастлив съм, че бях там и видях всичко това”...

А ако попитате Малте с какво друго си спомня Удсток, отговорът няма да ви изненада: „Хубава марихуана и хубава музика.” „Нямах нито палатка, нито спален чувал за фестивала, а валеше много - припомня си той. - Но не ми и трябваха. Стоях прав ден и половина и си пушех чиста, прекрасна трева. Прекарах си невероятно, а пък и бях само на 17 години.”

Страница 1 2 3

----

Този материал е публикуван в бр. 6 на сп. "Клуб Z" през 2014 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.