Article_top

Соцносталгията изобщо не е някакво невинно пенсионерско умиление. Появила се след падането на тоталитарните режими в страните от бившия съветски блок, тя е закъсняла проява на тъй наречения Стокхолмски синдром. Той описва ирационално състояние, при което се привързваш към похитителя си, изпитваш дори съчувствие към него и си готов да го защитаваш.

Вярно е, че соцносталгията има и някои разбираеми психологически и социални предпоставки. Тя владее главно поколението, чиято младост („златните години”) е минала през социализма. Това съвпадение на време и място от само себе си идеализира режима - и гради подсъзнателния мираж, че ако обществото беше останало същото, и ти щеше да си същият като тогава.

Естествена предпоставка на соцносталгията е и масовото разочарование от проточилия се с десетилетия преход. На никого не му харесва да сме „най-бедната и най-корумпираната държава в ЕС”, но соцносталгиците извличат от това аргумент без връзка със здравия разум: щом сега животът е лош, значи преди е бил добър. Логиката е по-скоро обратната: животът сега не е добър, защото не успяваме да изживеем пораженията, нанесени от живота преди. Чак когато успеем, преходът най-сетне ще свърши.

Този хубав, хубав комунизъм

Въпреки предпоставките обаче, соцносталгията едва ли щеше да се радва на популярност извън тясната среда на старата номенклатура и нейните приближени, ако не се поддържаше с бликаща именно от тази среда активна пропаганда. И вместо с годините да затихва, пропагандният ефект се засилва, защото пребиваваме във време на постистина, в което тече подмяна на фактите с лични мнения. Из медийното пространство и особено в интернет днес можеш да чуеш много повече мнения, оплакващи социализма, отколкото в края на миналия век.

Но те трябва да са именно лични. Защото когато са партийни и им проличи политическият интерес (като при Корнелия Нинова с нейното „какво ни отне демокрацията”), историческата им несъстоятелност веднага лъсва. Затова днешната пропаганда на социализма търси маскировъчни форми, иска да изглежда като разговор между приятели, представя се за разчувствана мемоаристика.

Така минава главният номер на „мениджърите” на соцносталгията: за да не личи уродливостта на цялостния социален модел, животът тогава се представя в неговите емоционално-битови детайли, които навсякъде са повече или по-малко близки и действат предразполагащо. Дори животът в Северна Корея, сведен до всекидневни ритуали и детска глъч, ще звучи приемливо.

Разбира се, най-добре обучени в легендирането са кадрите на бившата ДС, които не само още не са отпаднали от публичната комуникация, но и успешно са се качили на новите ѝ платформи. Те имат специален мотив за разпалването на соцносталгията - за тях тя е един вид „оправдателна присъда” с днешна дата. Един такъв наскоро пак пусна текст с най-баналните фалшификации на паметта за близкото минало. И ако се съди по интереса, който предизвика, ловът на наивници в България явно е особено успешен. Не е нужно дори да измисляш нещо ново - достатъчно е периодично да им хвърляш все същата стръв.

Трите опорни точки на пропагандата

30 години след като се отървахме от социализма, традиционните опорни точки на пропагандата си остават общо взето три: сигурно, спокойно и безплатно. Но сигурността тогава беше Държавна сигурност, която се грижеше преди всичко за сигурността на държавната машина - и за вечната ѝ власт. В това отношение заплаха можеше да дойде единствено от населението, така че „сигурността" беше насочена тъкмо срещу него. Волята му за съпротива трябваше да бъде смазана още преди да се е зародила.

По целия терен се контролираше за нейни наченки - от медиите до частните отношения, следени чрез механизма на доносничеството. Чак комично става, когато мениджърите на соцносталгията се самозабравят дотолкова, че започнат да хвалят дори медиите през соца - нямало лоши новини. Да попитаме: как да има, след като новинарството бе превърнато в идеологическа реклама?

И още: обикновен цинизъм е да твърдиш, че при онзи режим е нямало престъпност, след като той самият беше обявен със закон за престъпен. И след като беше извършил най-голямата кражба на частна собственост в историята на страната, започнала с къщите на богатите и земята на бедните. Затова да помним: използването на държавната машина за разправа с неудобни бизнеси и гласове е не изобретение на прехода, а рецидив на онова време.

Спокойствието пък е благовидният етикет на отсъствието на конкуренция, която, разбира се, напряга и носи рискове. В същото време тя дава възможност да изявиш индивидуалните си качества, но както знаем, при социализма те не бяха важни, защото кариерното израстване вървеше главно по партийна и ДС линия. Добрите професионалисти не бяха изключени, но само за да не катастрофират социалните системи, управлявани от „кадрите на революцията”. Рецидив от онова време са днешните „калинки”.

„Всичко беше безплатно" - това е третата опорна точка на днешната пропаганда на соца. Но няма нищо безплатно. Включително и здравеопазване и образование. Винаги ги плаща населението - пряко или с данъците си. В каква пропорция да са единият и другият вид - това е въпрос на политически програми, за които хората днес могат гласуват по време на избори (през социализма не можеха). Но рецидив от онова време е, че за да получиш по-добра медицинска грижа, пак трябва да имаш връзки или да си платиш под масата.

Отново са се захванали здраво да лъжат

Има нещо издевателско към младите в опита на соцносталгиците да изкарат едва ли не за национално предателство желанието им да учат и живеят в чужбина. И да сочат като успех на социализма това, че ги удържаха тук. Знаем как - с Желязна завеса. Едва ли някой се съмнява, че ако тогава бяха отворили границите и бяха дали възможност на хората свободно да пътуват, емигрантската вълна щеше да е далеч по-голяма от тази през целия преход.

Въобще, соцносталгията е най-злонамерената, но за съжаление и най-ефикасната форма на евроскептицизъм. Защото свири на „тънки струни”. Старите играчи още веднъж са се захванали здраво да лъжат хората със старата пропаганда, използвайки илюзиите на паметта и работата на забравата.

"Дойче веле"

 
Снимка БГНЕС

Соцносталгията изобщо не е някакво невинно пенсионерско умиление. Появила се след падането на тоталитарните режими в страните от бившия съветски блок, тя е закъсняла проява на тъй наречения Стокхолмски синдром. Той описва ирационално състояние, при което се привързваш към похитителя си, изпитваш дори съчувствие към него и си готов да го защитаваш.

Вярно е, че соцносталгията има и някои разбираеми психологически и социални предпоставки. Тя владее главно поколението, чиято младост („златните години”) е минала през социализма. Това съвпадение на време и място от само себе си идеализира режима - и гради подсъзнателния мираж, че ако обществото беше останало същото, и ти щеше да си същият като тогава.

Естествена предпоставка на соцносталгията е и масовото разочарование от проточилия се с десетилетия преход. На никого не му харесва да сме „най-бедната и най-корумпираната държава в ЕС”, но соцносталгиците извличат от това аргумент без връзка със здравия разум: щом сега животът е лош, значи преди е бил добър. Логиката е по-скоро обратната: животът сега не е добър, защото не успяваме да изживеем пораженията, нанесени от живота преди. Чак когато успеем, преходът най-сетне ще свърши.

Този хубав, хубав комунизъм

Въпреки предпоставките обаче, соцносталгията едва ли щеше да се радва на популярност извън тясната среда на старата номенклатура и нейните приближени, ако не се поддържаше с бликаща именно от тази среда активна пропаганда. И вместо с годините да затихва, пропагандният ефект се засилва, защото пребиваваме във време на постистина, в което тече подмяна на фактите с лични мнения. Из медийното пространство и особено в интернет днес можеш да чуеш много повече мнения, оплакващи социализма, отколкото в края на миналия век.

Но те трябва да са именно лични. Защото когато са партийни и им проличи политическият интерес (като при Корнелия Нинова с нейното „какво ни отне демокрацията”), историческата им несъстоятелност веднага лъсва. Затова днешната пропаганда на социализма търси маскировъчни форми, иска да изглежда като разговор между приятели, представя се за разчувствана мемоаристика.

Така минава главният номер на „мениджърите” на соцносталгията: за да не личи уродливостта на цялостния социален модел, животът тогава се представя в неговите емоционално-битови детайли, които навсякъде са повече или по-малко близки и действат предразполагащо. Дори животът в Северна Корея, сведен до всекидневни ритуали и детска глъч, ще звучи приемливо.

Разбира се, най-добре обучени в легендирането са кадрите на бившата ДС, които не само още не са отпаднали от публичната комуникация, но и успешно са се качили на новите ѝ платформи. Те имат специален мотив за разпалването на соцносталгията - за тях тя е един вид „оправдателна присъда” с днешна дата. Един такъв наскоро пак пусна текст с най-баналните фалшификации на паметта за близкото минало. И ако се съди по интереса, който предизвика, ловът на наивници в България явно е особено успешен. Не е нужно дори да измисляш нещо ново - достатъчно е периодично да им хвърляш все същата стръв.

Трите опорни точки на пропагандата

30 години след като се отървахме от социализма, традиционните опорни точки на пропагандата си остават общо взето три: сигурно, спокойно и безплатно. Но сигурността тогава беше Държавна сигурност, която се грижеше преди всичко за сигурността на държавната машина - и за вечната ѝ власт. В това отношение заплаха можеше да дойде единствено от населението, така че „сигурността" беше насочена тъкмо срещу него. Волята му за съпротива трябваше да бъде смазана още преди да се е зародила.

По целия терен се контролираше за нейни наченки - от медиите до частните отношения, следени чрез механизма на доносничеството. Чак комично става, когато мениджърите на соцносталгията се самозабравят дотолкова, че започнат да хвалят дори медиите през соца - нямало лоши новини. Да попитаме: как да има, след като новинарството бе превърнато в идеологическа реклама?

И още: обикновен цинизъм е да твърдиш, че при онзи режим е нямало престъпност, след като той самият беше обявен със закон за престъпен. И след като беше извършил най-голямата кражба на частна собственост в историята на страната, започнала с къщите на богатите и земята на бедните. Затова да помним: използването на държавната машина за разправа с неудобни бизнеси и гласове е не изобретение на прехода, а рецидив на онова време.

Спокойствието пък е благовидният етикет на отсъствието на конкуренция, която, разбира се, напряга и носи рискове. В същото време тя дава възможност да изявиш индивидуалните си качества, но както знаем, при социализма те не бяха важни, защото кариерното израстване вървеше главно по партийна и ДС линия. Добрите професионалисти не бяха изключени, но само за да не катастрофират социалните системи, управлявани от „кадрите на революцията”. Рецидив от онова време са днешните „калинки”.

„Всичко беше безплатно" - това е третата опорна точка на днешната пропаганда на соца. Но няма нищо безплатно. Включително и здравеопазване и образование. Винаги ги плаща населението - пряко или с данъците си. В каква пропорция да са единият и другият вид - това е въпрос на политически програми, за които хората днес могат гласуват по време на избори (през социализма не можеха). Но рецидив от онова време е, че за да получиш по-добра медицинска грижа, пак трябва да имаш връзки или да си платиш под масата.

Отново са се захванали здраво да лъжат

Има нещо издевателско към младите в опита на соцносталгиците да изкарат едва ли не за национално предателство желанието им да учат и живеят в чужбина. И да сочат като успех на социализма това, че ги удържаха тук. Знаем как - с Желязна завеса. Едва ли някой се съмнява, че ако тогава бяха отворили границите и бяха дали възможност на хората свободно да пътуват, емигрантската вълна щеше да е далеч по-голяма от тази през целия преход.

Въобще, соцносталгията е най-злонамерената, но за съжаление и най-ефикасната форма на евроскептицизъм. Защото свири на „тънки струни”. Старите играчи още веднъж са се захванали здраво да лъжат хората със старата пропаганда, използвайки илюзиите на паметта и работата на забравата.

"Дойче веле"

Коментари

Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

Мойсей, пустиня, 40 години.

Мойсей, пустиня, 40 години.
Остават още 10
Франк Лойд Райт's picture
Франк Лойд Райт
Фран Лойд Райт

Нема да стане

Представи си що за живот е това сега, след като болшинството от хората са готови да го заменят за мижитуркането по време на социализма...
смехурко's picture
смехурко
смехурко

Прекрасен анализ!

Основната причина за този процес е управлението на т. наречена "отгледаната опозиция". именно при нейното управление бяха отвратени хората, защото се лансираха отново комунисти и ДС агенти, а такива като Илия Минев и поколенията на репресираните, бяха изтикани и изгонени от родината си.

Поредната порция глупости

"животът сега не е добър, защото не успяваме да изживеем пораженията, нанесени от живота преди. Чак когато успеем, преходът най-сетне ще свърши."

Ами не, в момента изживяваме пораженията, нанесени от "прехода".

Преходът у нас се извърши по идиотския модел на няколко неуки американски републиканеца, наричан "шокова терапия". Същността на модела в едно изречение е унищожение на всичко с надеждата, че на празното място от само себе си ще възникне "развито капиталистическо общество", подбутвано от "невидимата ръка" на капитала.

Реалността е, че в краткия период между зимата на 1989 и тази на 1993-та бяха преднамерено, планирано и тотално унищожени органите на реда, производствената организация, от индустрия през услуги до земеделие, социалните структури и образованието в България.

На улицата бяха изхвърлени и оставени без перспектива на практика всички, освен неколцината тарикати, които се набутаха в "новата политика".

Създадена беше невиждана дотогава среда на тотален социален дарвинизъм, за която хората не бяха подготвени. Стотици хиляди бяха погубени от нея, милиони - прокудени.

Тази среда генерира първия пик на престъпността, в мащаби, непознати дотогава в България - мутрофараонските години между 90-та и 2005-та.

Нещата станаха толкова непоносими, че народът въстана срещу този обществен колапс. За съжаление и очаквано, усилията му бяха успешно "яхнати" от същата група, която създаде "прехода".

За четири години между 97-а и 2001-а, грабежът на държавно имущество се обърна на "политика", а мутрите на прехода бяха изпрани и се превърнаха в Строителите на Съвременна България. Беше създаден и моделът "Филчев", на всесилния прокурор, който пази гърбовете на властимащите.

Неслучайно през този период наблюдавахме и най-големият изхо́д на способни българи навън за времето на прехода.

В края на този период започна нов процес, на консолидация на мафиотската "бизнес" среда. През 2005-2010 този процес не изглеждаше по-различен от мутренските години преди това, но се появи една важна разлика. Умните мутри навлязоха в държавата през силовия апарат и започнаха да се разправят с конкуренцията посредством органите на "реда". Полицията стана най-голямата мутренска групировка.

След 2009-та създадените от "шоковия преход" мутри показаха на България що е то капитализъм от времето на Маркс.

Днес този процес е приключил. Държавата е овладяна изцяло. Силовият, финансовият, съдебният апарат и законодателя работят в полза на капиталистите на прехода. С огромния държавен ресурс и за сметка на данъкоплатеца мутренското управление си пазарува позиции по света.

Наблюдаваме повторение на същите процеси, които са доминирали политиката в България по времето на Бай Ганя и след нея - повсеместна корупция, битка за "солунската митница", повсеместна стамболовщина.

Съпътствана, разбира се, с разруха, мизерия и "налягане на парцала". С дребната разлика, че вече няма нито един социален коректив, който може да се опъне на "новия ред".

Това е причината хората да си спомнят годините на социализма с носталгия.

Действително, животът беше по-спокоен, по-сигурен и по-пълноценен. А опитите да се отрече това с някакви лъжи за "подмяна на фактите с лично мнение" са за сметка на лъжците.

Отговорил си кои са се

Отговорил си кои са се определили като капиталисти. И от там нататък ... Направо съм сигурна, че не искаш да знаеш определението на начина, по който си набедил някои понятия за такива със съдържанието, приписвано им в ППО-тата ви. Живеем си същия живот, драгий другарино, но "на прав текст". А когато не реагираме на лозунги /вече не сме длъжни и по манифестации да ходим .../, ни наричат дебили. Ваша си работа - на агит-пропчиците като теб и на властопритежателите.
Единствената разлика е, че преди не можехме да се махнем. Затова не се виждаше какви сте "Илийчовци" - преоблечени и гримирани само. Иначе същите, като онова преди, за което рИвеш на грешен адрес.
Сега, когато "течът" е тотален - всички възрасти и занятия бягат от "хубавото", личи, че всичкото сте си пресметнали как да усвоите и да си останете властопритежатели, но не сте предвидили, че няма да има достатъчно мат''риал, над който да се упражнявате.
Останалото - отгледаната "опозиция", турци, раши и хамериканци и всичко, за което се сещаме или не, са последици и оправдания.
Нали помниш? Количествените натрупвания /липси в нашия случай/ водят до качествени изменения. Не само като брой третирани "дебили", но и като възможен брой кадърни да работят наистина, които все още поне физически присъстват в територията. А мислещите продължават да са кошмар - махай се от тука, като не ти харесва!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията