Article_top

Често разказвам старата история за вожда на едно племе, живеещо дълбоко в джунглата.

Било бедно племе, живеели скромно. Един ден английската кралица поканила вожда на посещение. Вождът приел, спуснал се с лодка по реката към океана, натоварил се на кораб и заминал за Великобритания. Там бил много впечатлен от цялото великолепие на Лондон, както и на самата кралица. На заминаване го изпратили през едно от лондонските летища. Там съвсем се впечатлил от мащаба му. Върнал се в селото, събрал старейшините и им казал: „Ние живеем зле, а англичаните добре. И мога да ви кажа защо. Те имат летище, а ние нямаме. Трябва да си построим летище и ще станем богати като тях.“ Речено сторено, изсекли малка част от джунглата, построили летище, седнали да чакат. Естествено, никой не знаел за летището, никой не искал да търгува с племето, никой не дошъл и те продължили да си живеят стария живот…

Има доста поуки в тази политико-икономическа притча. Спирам се само на някои:

  • Първо, контекстът е важен – не само да направиш нещо, но да изградиш инфраструктурата около него;
  • Второ, добре е всички да знаят защо се прави една промяна и да я искат;
  • Трето, етапи в развитието не може да се прескачат. Хората трябва да смелят новата информация. Не само на съзнателно ниво, но и на подсъзнателно.

Този пример винаги ми изниква в съзнанието, когато някой попита за предизборните кампании: нали правим честни избори, защо хората не избират правилните предствители?

Е, да повторим горните изводи, но за изборния процес:

  1. Контекстът – само избори стигат ли, ако няма независими институции, разбиране на хората, мечти за бъдещето;
  2. Знаят ли всички за какво са изборите и искат ли ги изобщо;
  3. И дали въобще е възможно да разберем предизборните кампании, след като съвсем скоро излязохме от феодален тираничен режим? Може би няма как рязко да влезем в развита либерална демокрация и все пак трябва да изминем определен път на развитие.

Трябва да си признаем. Много от избирателите не се влияят от предизборни послания, не слушат разумни доводи, не търсят програми на партии и не следят за тяхното изпълнение. За тях предизборната кампания е точно като летището за онова племе в джунглата.

Няколко са факторите, които обуславят подобна електорална нагласа.

Липсва разбиране сред масовата публика какво е демокрация

Ако се направи анкета сред хората какво разбират под демокрация, най-вероятно ще се получат много различни отговори. Някои я свързват със „свобода“, други с възможности, трети с богатство. Проблемът е, че много хора приеха буквално „демокрацията“ като антитеза на тоталитаризма. Т.е. тоталитаризъм с обратен знак. Затова и първоначалното очакване как ще дойдат европейците или американците и „ще ни оправят“ доведе до доста разочарования. Които се претвориха в емиграция или залитане обратно към панславянския псевдопатриотичен култ към всичко руско. Ние нямахме епоха на философи, мислители, експериментатори в социалните сфери, които да изследват понятията за свобода, демокрация, независимост, личен избор, лична отговорност и т.н. Затова и масово хората очакваха да „дойде демокрацията“, да ѝ срежем лентата, да я открием тържествено, но ако може преди 17 ч., за да се приберат, изпият една ракийка, ударят един шамар на жената, че да види кой е мъжът в къщата, па да легнат доволни, че са „открили демокрацията“. Функционалното неразбиране, че демокрацията е предимно процес, който всеки един от нас изминава всеки ден, а не фиксиран момент във времето, подвежда все още големи групи хора.

Неразбиране на изборите като инструмент на демокрацията

След като няма разбиране какво е демокрацията, няма как да има разбиране какво са изборите. След преврата на 10 ноември 1989 г. в България започнаха да идват представители на различни американски и западноевропейски институции и организации. Които казваха: „Супер, сега гласувате и си поемате съдбата в ръцете.“ И ние вярвахме, че като се даде възможност на хората да гласуват, всичко ще се оправи.

Да, но това беше все едно да се направят избори в малко афганистанско село в планината – много кандидати, накрая вождът бива избран. Хората не знаеха какво е демокрация, какво да правят с нея... Прекалено бързо се искаше от тях да овладеят един инструмент, преди даже да си дадат сметка какво могат да правят с него. И колко е важен този инструмент за бъдещето им.

Задоволството „аз пък няма да им гласувам“ е типична българска характеропатия, изразяваща едновременно неразбиране на околния свят, твърдоглавост да накараме природните и социалните закони да се съобразят с нас и отвращение към елитите. Нещо като Андрешко, който оставя бирника насред блатото, и си мисли, че така данъците му се заличават от регистрите.

Липса на демократични рефлекси

В западните демокрации избори се правят от стотици години. Под една или друга форма. Процесът по проучване, оценяване, избиране на кандидатите, както и внимателното проследяване дали и как са си изпълнили обещанията, е залегнал дълбоко в съзнанието и подсъзнанието на хората. От клубове по интереси, настоятелства на училища или други социални форми, до самите парламенти, това е практика, с която е откърмено всяко дете. Те вече знаят какво да търсят, как да разпознават измамниците и как да си настояват за обещаното. Ние все още не можем. Все още нямаме изградени демократични рефлекси как да реагираме на политиците и техните опити да ни измамят. Учим се, но имаме още много път да изминем, докато тези демократични рефлекси не станат част от нас самите.

Промените като явление

Човечеството често е претърпявало промени. За да може да се развива. Да, промените носят напредъка. Стабилността и изконните традиционни обичаи само държат в оковите на миналото. Но за тези изминали 30 години на главата на българина се изсипаха няколко основополагащи промени наведнъж:

  • Социалната промяна – няма Партия-Ръководител и всеки може сам да определя съдбата си, и да си носи сам отговорността за това;
  • Транспортната промяна – границите се отвориха, визите паднаха, самолети, влакове и автомобили станаха достъпни, светът неочаквано стана на една ръка разстояние;
  • IT промяната – всеки може да има компютър, смартфон, много нови умения са необходими. Интернет промяната – цялата световна информация, изсипана на едно място, както и възможност бързо да си пишеш с хора по целия свят;
  • Промяната на социалните мрежи, които превърнаха пасивния потребител в активен гражданин.

Хората по света, особено в западните държави, преживяха някои от тези промени в продължение на десетки, ако не и стотици години. На нас всичко ни се стовари наведнъж. Разбираемо е, че някои просто не издържаха. Не успяха да се променят. Само използват някои от подобренията, но като хора или манталитет останаха в миналото. Което не им дава възможност да посрещнат посланията на една предизборна кампания с необходимата доза разбиране и критичност.

Разкъсване на обществото

Едно общество е толкова по-силно, колкото е по-обединено. Около идеал, стратегическа визия, или просто желание да си подобри живота. При нас всички промени, които описахме по-горе доведоха до тежки разриви между поколенията. Няма активно мразене, просто поколенията не могат да си говорят. Възрастните не могат да бъдат „извор на мъдрост“ за младите. И младите трябваше сами да измислят как да си подредят живота в новите реалности, понякога с цената на липса на комуникации между поколенията.

Лесните пътувания и търсене на работа накараха много хора да заминат. Понякога цели семейства, което доведе до голямо намаляване на младата кръв, основен двигател на промените; понякога само родители, които оставят децата на бабите и дядовците им за отглеждане. Ясно е какво се случва, когато се сблъскат разбиранията от средата на миналия век с виртуалните реалности на новите поколения.

Разрив има и сред професионалните общности. Лекари, таксиметрови шофьори, архитекти, журналисти, много общности или са разкъсани вътрешно или се капсулират, за да се опазят от външни атаки. А тези професионални общности са част от интелигенцията, част от водачите.

Политици и лидери

За съжаление политическата ни класа не се оказа на нужното ниво за настоящето. Като цяло политиканстването, жаждата за власт и търсенето на краткотрайна изгода изместиха дебата от същността му. А и липсата на реформи през всичките тези години само доведе по-голямо разкъсване на хората на групи.

Политиците ни все още не искат да полагат усилия за създаване на дългосрочна визия пред избирателите. Бъдещето е трудно да бъде обяснено и защитено. Миналото е лесно да бъде използвано. Комуникацията на политическата класа на моменти ставаше безобразна. За съжаление те се оказаха просто политици, а не лидери.

Институции

В нормалните страни институциите са независими и служат на хората срещу политиците. При нас институциите се назначават от политиците, за да ги прикриват от хората.

Самата концепция за независима институция, която би могла сама да взима решения, май е непонятна за политическата ни класа. Приемат я като лична обида към тях самите. От тук и следва усърдието, с което всяка административна единица внимателно е наместена в пирамидалната структура на управление. Само НПО-тата излизат от това уравнение, те по закон и дефиниция няма как да бъдат „наместени“. Затова и неслучайно са обект на непрекъснати словесни и медийни атаки, целящи дискредитирането им.

Фалшиви новини, отказ от учене, вяра в рептили

Лесният достъп до информация, както и свиването на авторитетите в техните си общности, отвори огромни дупки в информационното поле на масовата аудитория. Хората искат да се информират, но често не полагат усилия или просто няма от къде. А липсата на комуникация ражда чудовища.

Да не говорим за случаи като онзи, в едно столично училище, където учителка преподава на шестокласници, че може би хора не са кацали на Луната. Било филм. Вместо да се засрамят, учителката и нейната директорка тръгнаха да се оправдават, че учели децата на „алтернативни факти“. Без да си дават сметка, че така разклащат устоите на научното мислене и преследване на факти. Защото такова нещо като „алтернативни факти“ не съществува.

Стъпили на тези предпоставки не е трудно да видим по какво предизборните кампании в България се различават от тези в страните с по-развити демокрации. Компонентите на една стандартна кампания са: стратегически подход, послания, целева публика, тактики, комуникационни канали, конкретни комуникационни инструменти.

Всеки от компонентите не само е изпробван, но и хората знаят какво могат да очакват, как ще се отрази на живота им и за какви подводни камъни да са внимателни. Затова и слушат дебати, четат програми, отиват на срещи, разнищват кандидатите, изобщо внимават за важните компоненти в едни избори. Все пак става дума за живота им.

В България целесъобразността на кампаниите се определя от средата, която е леко различна. Както видяхме от няколкото параметъра по-горе. Затова и не е чудно как големи групи избиратели си оформят приоритетите в търсене на Избрания. Защо да мислят върху програмите на партиите, след като те няма да бъдат изпълнени? Защо да се борят срещу политиците, като никой няма да ги подкрепи?

Едно от директните следствия е изборът, който българите правят. Хората не вярват, че избират управници и административни ръководители, които мъдро ще водят. А че избират някой силен вожд, който им е близък. Щом е близък, то може и за тях да има полза. Хората са естествени, разбираемо е.

Част от измамата „ми то няма за кого“ се поддържа от самата политическа класа. Ако някой нов се появи, веднага или се опитват да го купят, или ако това не става, да го съсипят имиджово. Така много разумни и можещи хора се отказаха от политиката. И остава усещането, че наистина няма за кого да се гласува.

Печелят най-кресливите

Неприятно е как повечето партии бяха овладени или от зародиш конструирани от хора, които са далеч от модерната идея за политици. Идеята за нормални кампании претърпя метаморфоза и се удави в средновековна мачовщина, лично присъствие сред бабички, галене на бебешки главички и тайни договорки с тартори на местни кланове. Да, има програми, платформи, дебати, спорове, но няма реално съдържание. Дебатите се печелят от най-кресливите, даже в течение на последната кампания, водач на листа се скара на водещите, на себе си, сам си се поправи, сам си отне думата, сам си я взе обратно, сам продължи да си се кара...

Водещите, а вероятно и зрителите, безмълвно се чудеха какво става. След изборите лидерът на партията потърси обяснения за много ниския си резултат в заговори, световна конспирация и много други подобни, но не и в поведението на водача си на листа. Е, разбираемо е защо нормалните хора отказват да участват в подобно шоу.

Трябва да си признаем. Цивилизованият свят няколкостотин години бавно се е демократизирал. И променял. Хората знаят какво да искат. А тук още не. Все още имаме много път да извървим. Надявам се да не е 800 години, колкото са извървели англичаните от подписването на Магна Харта до днес. И пак да поискат „Брекзит“.

Надявам се да е поне само 250 години, колкото се упражняват американците с тяхната конституция. Да не забравяме, че в самият акт на създаване на американската държава Декларацията за независимост, се казва: „Че винаги, когато една форма на управление стане разрушителна за споменатите цели, право на човеците е да я променят или да я забранят, и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие.“

Да, тези хора са откърмени с идеята, че когато не им хареса управлението, тяхно право е да го сменят. Към това трябва да се стремим. Иначе изборите ще си останат глуповато упражнение по манипулация. Или просто летище в центъра на джунглата.

А ние ще се чудим защо не работи...

---

* Този материал е публикуван в сп. "Клуб Z" през юли 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.

 

Често разказвам старата история за вожда на едно племе, живеещо дълбоко в джунглата.

Било бедно племе, живеели скромно. Един ден английската кралица поканила вожда на посещение. Вождът приел, спуснал се с лодка по реката към океана, натоварил се на кораб и заминал за Великобритания. Там бил много впечатлен от цялото великолепие на Лондон, както и на самата кралица. На заминаване го изпратили през едно от лондонските летища. Там съвсем се впечатлил от мащаба му. Върнал се в селото, събрал старейшините и им казал: „Ние живеем зле, а англичаните добре. И мога да ви кажа защо. Те имат летище, а ние нямаме. Трябва да си построим летище и ще станем богати като тях.“ Речено сторено, изсекли малка част от джунглата, построили летище, седнали да чакат. Естествено, никой не знаел за летището, никой не искал да търгува с племето, никой не дошъл и те продължили да си живеят стария живот…

Има доста поуки в тази политико-икономическа притча. Спирам се само на някои:

  • Първо, контекстът е важен – не само да направиш нещо, но да изградиш инфраструктурата около него;
  • Второ, добре е всички да знаят защо се прави една промяна и да я искат;
  • Трето, етапи в развитието не може да се прескачат. Хората трябва да смелят новата информация. Не само на съзнателно ниво, но и на подсъзнателно.

Този пример винаги ми изниква в съзнанието, когато някой попита за предизборните кампании: нали правим честни избори, защо хората не избират правилните предствители?

Е, да повторим горните изводи, но за изборния процес:

  1. Контекстът – само избори стигат ли, ако няма независими институции, разбиране на хората, мечти за бъдещето;
  2. Знаят ли всички за какво са изборите и искат ли ги изобщо;
  3. И дали въобще е възможно да разберем предизборните кампании, след като съвсем скоро излязохме от феодален тираничен режим? Може би няма как рязко да влезем в развита либерална демокрация и все пак трябва да изминем определен път на развитие.

Трябва да си признаем. Много от избирателите не се влияят от предизборни послания, не слушат разумни доводи, не търсят програми на партии и не следят за тяхното изпълнение. За тях предизборната кампания е точно като летището за онова племе в джунглата.

Няколко са факторите, които обуславят подобна електорална нагласа.

Липсва разбиране сред масовата публика какво е демокрация

Ако се направи анкета сред хората какво разбират под демокрация, най-вероятно ще се получат много различни отговори. Някои я свързват със „свобода“, други с възможности, трети с богатство. Проблемът е, че много хора приеха буквално „демокрацията“ като антитеза на тоталитаризма. Т.е. тоталитаризъм с обратен знак. Затова и първоначалното очакване как ще дойдат европейците или американците и „ще ни оправят“ доведе до доста разочарования. Които се претвориха в емиграция или залитане обратно към панславянския псевдопатриотичен култ към всичко руско. Ние нямахме епоха на философи, мислители, експериментатори в социалните сфери, които да изследват понятията за свобода, демокрация, независимост, личен избор, лична отговорност и т.н. Затова и масово хората очакваха да „дойде демокрацията“, да ѝ срежем лентата, да я открием тържествено, но ако може преди 17 ч., за да се приберат, изпият една ракийка, ударят един шамар на жената, че да види кой е мъжът в къщата, па да легнат доволни, че са „открили демокрацията“. Функционалното неразбиране, че демокрацията е предимно процес, който всеки един от нас изминава всеки ден, а не фиксиран момент във времето, подвежда все още големи групи хора.

Неразбиране на изборите като инструмент на демокрацията

След като няма разбиране какво е демокрацията, няма как да има разбиране какво са изборите. След преврата на 10 ноември 1989 г. в България започнаха да идват представители на различни американски и западноевропейски институции и организации. Които казваха: „Супер, сега гласувате и си поемате съдбата в ръцете.“ И ние вярвахме, че като се даде възможност на хората да гласуват, всичко ще се оправи.

Да, но това беше все едно да се направят избори в малко афганистанско село в планината – много кандидати, накрая вождът бива избран. Хората не знаеха какво е демокрация, какво да правят с нея... Прекалено бързо се искаше от тях да овладеят един инструмент, преди даже да си дадат сметка какво могат да правят с него. И колко е важен този инструмент за бъдещето им.

Задоволството „аз пък няма да им гласувам“ е типична българска характеропатия, изразяваща едновременно неразбиране на околния свят, твърдоглавост да накараме природните и социалните закони да се съобразят с нас и отвращение към елитите. Нещо като Андрешко, който оставя бирника насред блатото, и си мисли, че така данъците му се заличават от регистрите.

Липса на демократични рефлекси

В западните демокрации избори се правят от стотици години. Под една или друга форма. Процесът по проучване, оценяване, избиране на кандидатите, както и внимателното проследяване дали и как са си изпълнили обещанията, е залегнал дълбоко в съзнанието и подсъзнанието на хората. От клубове по интереси, настоятелства на училища или други социални форми, до самите парламенти, това е практика, с която е откърмено всяко дете. Те вече знаят какво да търсят, как да разпознават измамниците и как да си настояват за обещаното. Ние все още не можем. Все още нямаме изградени демократични рефлекси как да реагираме на политиците и техните опити да ни измамят. Учим се, но имаме още много път да изминем, докато тези демократични рефлекси не станат част от нас самите.

Промените като явление

Човечеството често е претърпявало промени. За да може да се развива. Да, промените носят напредъка. Стабилността и изконните традиционни обичаи само държат в оковите на миналото. Но за тези изминали 30 години на главата на българина се изсипаха няколко основополагащи промени наведнъж:

  • Социалната промяна – няма Партия-Ръководител и всеки може сам да определя съдбата си, и да си носи сам отговорността за това;
  • Транспортната промяна – границите се отвориха, визите паднаха, самолети, влакове и автомобили станаха достъпни, светът неочаквано стана на една ръка разстояние;
  • IT промяната – всеки може да има компютър, смартфон, много нови умения са необходими. Интернет промяната – цялата световна информация, изсипана на едно място, както и възможност бързо да си пишеш с хора по целия свят;
  • Промяната на социалните мрежи, които превърнаха пасивния потребител в активен гражданин.

Хората по света, особено в западните държави, преживяха някои от тези промени в продължение на десетки, ако не и стотици години. На нас всичко ни се стовари наведнъж. Разбираемо е, че някои просто не издържаха. Не успяха да се променят. Само използват някои от подобренията, но като хора или манталитет останаха в миналото. Което не им дава възможност да посрещнат посланията на една предизборна кампания с необходимата доза разбиране и критичност.

Разкъсване на обществото

Едно общество е толкова по-силно, колкото е по-обединено. Около идеал, стратегическа визия, или просто желание да си подобри живота. При нас всички промени, които описахме по-горе доведоха до тежки разриви между поколенията. Няма активно мразене, просто поколенията не могат да си говорят. Възрастните не могат да бъдат „извор на мъдрост“ за младите. И младите трябваше сами да измислят как да си подредят живота в новите реалности, понякога с цената на липса на комуникации между поколенията.

Лесните пътувания и търсене на работа накараха много хора да заминат. Понякога цели семейства, което доведе до голямо намаляване на младата кръв, основен двигател на промените; понякога само родители, които оставят децата на бабите и дядовците им за отглеждане. Ясно е какво се случва, когато се сблъскат разбиранията от средата на миналия век с виртуалните реалности на новите поколения.

Разрив има и сред професионалните общности. Лекари, таксиметрови шофьори, архитекти, журналисти, много общности или са разкъсани вътрешно или се капсулират, за да се опазят от външни атаки. А тези професионални общности са част от интелигенцията, част от водачите.

Политици и лидери

За съжаление политическата ни класа не се оказа на нужното ниво за настоящето. Като цяло политиканстването, жаждата за власт и търсенето на краткотрайна изгода изместиха дебата от същността му. А и липсата на реформи през всичките тези години само доведе по-голямо разкъсване на хората на групи.

Политиците ни все още не искат да полагат усилия за създаване на дългосрочна визия пред избирателите. Бъдещето е трудно да бъде обяснено и защитено. Миналото е лесно да бъде използвано. Комуникацията на политическата класа на моменти ставаше безобразна. За съжаление те се оказаха просто политици, а не лидери.

Институции

В нормалните страни институциите са независими и служат на хората срещу политиците. При нас институциите се назначават от политиците, за да ги прикриват от хората.

Самата концепция за независима институция, която би могла сама да взима решения, май е непонятна за политическата ни класа. Приемат я като лична обида към тях самите. От тук и следва усърдието, с което всяка административна единица внимателно е наместена в пирамидалната структура на управление. Само НПО-тата излизат от това уравнение, те по закон и дефиниция няма как да бъдат „наместени“. Затова и неслучайно са обект на непрекъснати словесни и медийни атаки, целящи дискредитирането им.

Фалшиви новини, отказ от учене, вяра в рептили

Лесният достъп до информация, както и свиването на авторитетите в техните си общности, отвори огромни дупки в информационното поле на масовата аудитория. Хората искат да се информират, но често не полагат усилия или просто няма от къде. А липсата на комуникация ражда чудовища.

Да не говорим за случаи като онзи, в едно столично училище, където учителка преподава на шестокласници, че може би хора не са кацали на Луната. Било филм. Вместо да се засрамят, учителката и нейната директорка тръгнаха да се оправдават, че учели децата на „алтернативни факти“. Без да си дават сметка, че така разклащат устоите на научното мислене и преследване на факти. Защото такова нещо като „алтернативни факти“ не съществува.

Стъпили на тези предпоставки не е трудно да видим по какво предизборните кампании в България се различават от тези в страните с по-развити демокрации. Компонентите на една стандартна кампания са: стратегически подход, послания, целева публика, тактики, комуникационни канали, конкретни комуникационни инструменти.

Всеки от компонентите не само е изпробван, но и хората знаят какво могат да очакват, как ще се отрази на живота им и за какви подводни камъни да са внимателни. Затова и слушат дебати, четат програми, отиват на срещи, разнищват кандидатите, изобщо внимават за важните компоненти в едни избори. Все пак става дума за живота им.

В България целесъобразността на кампаниите се определя от средата, която е леко различна. Както видяхме от няколкото параметъра по-горе. Затова и не е чудно как големи групи избиратели си оформят приоритетите в търсене на Избрания. Защо да мислят върху програмите на партиите, след като те няма да бъдат изпълнени? Защо да се борят срещу политиците, като никой няма да ги подкрепи?

Едно от директните следствия е изборът, който българите правят. Хората не вярват, че избират управници и административни ръководители, които мъдро ще водят. А че избират някой силен вожд, който им е близък. Щом е близък, то може и за тях да има полза. Хората са естествени, разбираемо е.

Част от измамата „ми то няма за кого“ се поддържа от самата политическа класа. Ако някой нов се появи, веднага или се опитват да го купят, или ако това не става, да го съсипят имиджово. Така много разумни и можещи хора се отказаха от политиката. И остава усещането, че наистина няма за кого да се гласува.

Печелят най-кресливите

Неприятно е как повечето партии бяха овладени или от зародиш конструирани от хора, които са далеч от модерната идея за политици. Идеята за нормални кампании претърпя метаморфоза и се удави в средновековна мачовщина, лично присъствие сред бабички, галене на бебешки главички и тайни договорки с тартори на местни кланове. Да, има програми, платформи, дебати, спорове, но няма реално съдържание. Дебатите се печелят от най-кресливите, даже в течение на последната кампания, водач на листа се скара на водещите, на себе си, сам си се поправи, сам си отне думата, сам си я взе обратно, сам продължи да си се кара...

Водещите, а вероятно и зрителите, безмълвно се чудеха какво става. След изборите лидерът на партията потърси обяснения за много ниския си резултат в заговори, световна конспирация и много други подобни, но не и в поведението на водача си на листа. Е, разбираемо е защо нормалните хора отказват да участват в подобно шоу.

Трябва да си признаем. Цивилизованият свят няколкостотин години бавно се е демократизирал. И променял. Хората знаят какво да искат. А тук още не. Все още имаме много път да извървим. Надявам се да не е 800 години, колкото са извървели англичаните от подписването на Магна Харта до днес. И пак да поискат „Брекзит“.

Надявам се да е поне само 250 години, колкото се упражняват американците с тяхната конституция. Да не забравяме, че в самият акт на създаване на американската държава Декларацията за независимост, се казва: „Че винаги, когато една форма на управление стане разрушителна за споменатите цели, право на човеците е да я променят или да я забранят, и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие.“

Да, тези хора са откърмени с идеята, че когато не им хареса управлението, тяхно право е да го сменят. Към това трябва да се стремим. Иначе изборите ще си останат глуповато упражнение по манипулация. Или просто летище в центъра на джунглата.

А ние ще се чудим защо не работи...

---

* Този материал е публикуван в сп. "Клуб Z" през юли 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.

Коментари

Калин

Ами хайде да направим и сравнение по какво се различават нашите граждани, от гражданите на другите страни. Онези граждани, които не са имали "диктатура на пролетариата", и тези дето се събират на стада на Бузлуджа с тениски на които пише "СССР".
Как да сравняваш норвежеца и датчанина и този с тениската "СССР".

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията