„ИZчистване“ - под това име Клуб Z започна кампанията си за заличаване на оскърбителните графити по стените и насърчаване на уличното изкуство. С инициативата си искаме да привлечем общественото внимание към проблема с грозните, цинични, заплашителни и дори опасни графити, които като някаква зараза са плъзнали в градовете ни. 

Кампанията е повод Веселина Седларска да ви запознае с Кейт, която... върши важни неща. 

Душата има много джобчета. Но и малко да бяха, пак едно от тях щеше да е запазено за Кейт. И то пак щеше да се нарича “Следвай своя начин”.

Представете си най-русата коса, най-бялата усмивка, най-синия поглед и ето ви Кейт Джелингхаус. Кейт обичаше България (пристигна в Сливен по линия на Корпуса на мира) по странни свои причини. “Обичам я, защото тук сезоните все още имат значение.” Или пък: “Обичам я, защото, когато някой купува тиква на пазара, всички се събират да изберат тиквата и всеки дава съвет как да се сготви.” Защото можеш да си купиш баничка и да я изядеш, без да престанеш да се движиш по улицата. И защото можеш да отидеш у някого и без да му звъннеш по телефона, защото дори да му звъннеш, той ти казва: “Ами що не вземеш да дойдеш.”

Кейт пееше български народни песни, играеше хоро и се учеше да свири на кавал при слепия кавалджия Стоян Чобанов. Не пропускаше фолклорен събор и ми обясняваше какво значи една мома да е карагьозлийка. Нямаше да е странно, ако беше решила да учи в консерваторията, тя обаче избра художествената академия. При това не американска, а софийската. За тази цел доведе майка си от Кънектикът и я разведе по всички възможни галерии, за да я убеди, че живопис трябва да се учи в Европа.

Майката – достолепна преводачка на Юнг от немски на английски, или се убеди, или се примири. И Кейт започна да се подготвя за академията. Имаше предчувствие, че на приемния изпит ще й се падне да рисува някаква баба. Замина с един сак и кавала за село Ичера, нае си квартира и започна да рисува баба след баба. За десетина дни не останали в Ичера ненарисуван чардак и баба. Беше през пролетната ваканция, тъй че в съседната на Кейт къща се настанили столични гимназисти и продънили с техно музика тихата и кротка Ичера. Монотонният ритъм на техното барабанял по нервите на ичеренските баби. Една сутрин, събрани около фурната, те се нахвърлили на хазяйката на Кейт:

“Твойта американка им даде тая музика, дето плаши кокошките, нали?”

“Не ми се вярва – рекла хазяйката, - мойта американка свири вкъщи на кавал дайчовото.”

След като нарисува десетки чифтове уморени, възлести бабешки ръце, Кейт се яви на приемен изпит, където й се падна да рисува непълнолетна рокерка. Приеха я.

В деня, в който като първокурсничка Кейт взела първия си изпит с шестица, тя вървяла по слънчева улица, поглъщала слънчевата Витоша, когато...

“Попаднах на някакви знаменца. Бяха покрили цялата улица. Бяха рекламни знаменца на “Кентъки фрайд чикън”. Изглеждаха толкова нелепо в чистия слънчев ден...”

Кейт въобще не се поколебала. Отишла в “Кентъки фрайд чикън” и поискала книга за оплаквания, по-точно за протести. На персонала им спрели часовниците от изненада.

“Аз съм американска гражданка – обяснила Кейт, - искам да протестирам, че една американска компания замърсява българската столица.”

Каквото и да е ставало оттам нататък, то не беше я удовлетворило, защото Кейт ми звънна.

“Да направя ли един протестен хепънинг?” - попита.

“Например, какъв???”

“Ами например, да изгоря знаменцето на “Кентъки...”

Ннне! – заекнах скорострелно, защото вече си представях как я арестуват, а тя се позовава на Първата поправка от Конституцията на САЩ, а също така и на съдебно дело от 1968-а “Народът срещу... някого си”, където по прецедент е решено, че изгарянето на знаме не е действие, а се приравнява към свободата на словото.

“Тук нямаме Първа поправка и ще те пратят за хулиганство да чукаш петнайсет дни камъни! – заплаших я, като се надявах да няма представа, че вече няма къде да се чукат камъни. – Ти си художничка, нарисувай картина в знак на протест.”

Та се размина. После обаче стана още по-сложно, защото дойде интересът й към православието. Кейт беше протестантка като по-голямата част от американците. Беше израснала в семейство на порядъчен и успяващ юрист, което всяка неделя посещавало църковна служба. Обаче беше видяла баба си да умира и да се страхува от смъртта. Значи неделните срещи с Бога не й бяха помогнали да превъзмогне страха, че отива при него. И Кейт търсеше нова религия. Православието я беше привлякло със своята тайнственост. Звънна, казах й: “Ами що не вземеш да дойдеш.” И тя дойде.

“Не приемай православието” - казах й.

“Защо?”

“Защото питаш. Ако беше напълно готова да го приемеш, нямаше да питаш. Щеше да го направиш дори всички да са против. Почакай още малко - или ще узрееш за това, или ще се откажеш.”

Докато чакаше, Кейт помагаше на една православна фондация, водеше безплатно курсове по английски и рисуване в един православен храм. Правеше нещата по своя начин. Кейт завърши художествената академия и стана учителка по рисуване в Бостън. Продължи да пее български народни песни, междувременно прие православието. Продължи връзката си с българските приятели по възможните днес начини за общуване. И след двайсет години се завърна за седмица в България.

Двадесет години след академията студентите на Андрей Даниел бяха решили да направят изложба по случай годишнината във Варна. Кейт нарисува картина за изложбата, присъства на откриването, а след Варна дойде за ден в Сливен, където бяха преминали първите й две български години като пратеник на Корпуса на мира. Ядохме супа от коприва, разказвахме си кой какво е преживял, пеехме народни песни и изведнъж се сетих, че тя заминава по-рано за София, самолетът й беше чак след два дни, защо не остане в Сливен още ден? Не можело. Решила била да свърши някаква много важна работа. И каква? Кейт наричаше важна работа наистина важни неща, като това например да насади цветя на гроба на учителя си по кавал Стоян Чобанов.

Когато пристигнала в София се разходила из града и видяла на много стени графити, голяма част от тях свастики. Сърцето й се свило.

“Никой не трябва да гледа това - каза, - защото зад този знак стои толкова човешка жестокост и мъка, че тези, които го рисуват, дори не си дават сметка.“

И ето я важната работа: Кейт купи бяла боя и четка и замина ден по-рано, за да заличава свастики по стените на българската столица. За това тя отдели ден от няколкото преброени дни в любимата й България. Това е нейният начин – важните неща се вършат, независимо колко далеч са те от теб, защото където и да са, имат значение за всички. С боя и четка Кейт може да прави две неща – да създава красиви картини и да заличава грозни картини. И ги прави.