Article_top

Явор Сидеров е политолог и журналист. Преподавал е история, политически науки и международни отношения в университетите в Западна Австралия, Калифорния и в Американския университет в България.

Г-н Сидеров, това лято сме свидетели на две безпрецедентни глобални екологични картастрофи – огромни пожари в Амазония и в Сибир. Защо е важно да им обърнем внимание и да излезем от усещането, че живеем „тук и сега“?

Не е ли очевидно? Ако горят двете най-големи гори на планетата, при това в условия на ескалиращо глобално затопляне, условията за живот ще се влошат. Няма никакво значение дали тези процеси са предизвикани от човека или не. За да живее, той трябва да се опитва да им противостои. Ако факторите за влошаване на условията за живот на планетата са антропогенни, значи трябва да търсим промяната в себе си. Ако не са, трябва да се стараем да разберем и да противостоим на онези естествени процеси, които влошават средата.

Най-вероятно става въпрос за комбинация от антропогенни и неантропогенни фактори, но така или иначе трябва да противостоим. Можем и да не го правим, но в такъв случай ще умрем. Планетата ще продължи да живее.

Тук не става въпрос за добруването на Земята, а за нашето. Както всички останали императиви на човешкото съществуване и този е егоистичен. Дали природата ще го оцени като необходим за нея, предстои да видим. Но той е наш императив.

Как глобалното, далечно от нас опожаряване на такъв важен сегмент на климатичните процеси ще се отрази локално? И по какъв начин конспиративните теории, че някой стои зад тези пожари, умишлено ги е запалил, поддържат аргументите за нашето успокоение, че нищо не зависи от нас, защото е далеч и не можем да го пипнем?

Вероятно очаквате от мен да кажа, че промените в климата надскачат националните граници, че катастрофа като амазонската не предполага да се мисли в ключ глобално-локално, че това са изцяло глобални проблеми. Това е така, но в активизма, породен от нуждата да се вземат мерки за опазване на жизненоважните екосистеми, има глобално и локално.

Ние като държава и като гражданска активност спадаме по-скоро към глухонямото локално, въпреки или тъкмо както илюстрира протеста пред бразилското посолство. В София са слаби, почти недоловими отзвуците от иначе драматичната ситуация с африканската чума по свинете, камо ли с пожарите по Амазонка, които вълнуват шепа хора в социалните мрежи.

При нас глобалното се трансформира в локално, а след това в нищо на принципа „когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Тук няма да се роди Грета Тунберг, с всичките ми резерви към нея. А това, че някой е запалил пожарите нарочно, е ясно от само себе си, както е ясно, че деца в Норвегия не трябва да се пускат.

Защо големите държави, когато стане въпрос за опазване на световни природни обекти, често се затварят в собствените си граници. И ние, от нашата малка България, какво може да направим, освен да проявяваме емпатия към тези глобални процеси, за да спрем неизбежното?

Ако то е неизбежно, не може да бъде спряно, нали? В такъв случай емпатията ни е напълно безпредметна. Не е вярно обаче, че големите държави се затварят в границите си. Все по-рядко е така и тук виновници са основно големите потребители на въглеродни енергоизточници като САЩ и бързоразвиващи се страни като Китай, Индия, части от Африка. ЕС е все по-важен като топос на чистата енергия и екосъзнанието. Франция поде инициатива за участие на целия свят в борбата с пожарите в Бразилия.

Ако не сме в състояние да утвърдим добри практики, българското място в този разговор е като част от ЕС. А смяната на поколенията е от решаващо значение. Постепенно ще си отидат онези, свикнали на безогледна консумация. Младите ще спасят света. 
 

 

Явор Сидеров е политолог и журналист. Преподавал е история, политически науки и международни отношения в университетите в Западна Австралия, Калифорния и в Американския университет в България.

Г-н Сидеров, това лято сме свидетели на две безпрецедентни глобални екологични картастрофи – огромни пожари в Амазония и в Сибир. Защо е важно да им обърнем внимание и да излезем от усещането, че живеем „тук и сега“?

Не е ли очевидно? Ако горят двете най-големи гори на планетата, при това в условия на ескалиращо глобално затопляне, условията за живот ще се влошат. Няма никакво значение дали тези процеси са предизвикани от човека или не. За да живее, той трябва да се опитва да им противостои. Ако факторите за влошаване на условията за живот на планетата са антропогенни, значи трябва да търсим промяната в себе си. Ако не са, трябва да се стараем да разберем и да противостоим на онези естествени процеси, които влошават средата.

Най-вероятно става въпрос за комбинация от антропогенни и неантропогенни фактори, но така или иначе трябва да противостоим. Можем и да не го правим, но в такъв случай ще умрем. Планетата ще продължи да живее.

Тук не става въпрос за добруването на Земята, а за нашето. Както всички останали императиви на човешкото съществуване и този е егоистичен. Дали природата ще го оцени като необходим за нея, предстои да видим. Но той е наш императив.

Как глобалното, далечно от нас опожаряване на такъв важен сегмент на климатичните процеси ще се отрази локално? И по какъв начин конспиративните теории, че някой стои зад тези пожари, умишлено ги е запалил, поддържат аргументите за нашето успокоение, че нищо не зависи от нас, защото е далеч и не можем да го пипнем?

Вероятно очаквате от мен да кажа, че промените в климата надскачат националните граници, че катастрофа като амазонската не предполага да се мисли в ключ глобално-локално, че това са изцяло глобални проблеми. Това е така, но в активизма, породен от нуждата да се вземат мерки за опазване на жизненоважните екосистеми, има глобално и локално.

Ние като държава и като гражданска активност спадаме по-скоро към глухонямото локално, въпреки или тъкмо както илюстрира протеста пред бразилското посолство. В София са слаби, почти недоловими отзвуците от иначе драматичната ситуация с африканската чума по свинете, камо ли с пожарите по Амазонка, които вълнуват шепа хора в социалните мрежи.

При нас глобалното се трансформира в локално, а след това в нищо на принципа „когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Тук няма да се роди Грета Тунберг, с всичките ми резерви към нея. А това, че някой е запалил пожарите нарочно, е ясно от само себе си, както е ясно, че деца в Норвегия не трябва да се пускат.

Защо големите държави, когато стане въпрос за опазване на световни природни обекти, често се затварят в собствените си граници. И ние, от нашата малка България, какво може да направим, освен да проявяваме емпатия към тези глобални процеси, за да спрем неизбежното?

Ако то е неизбежно, не може да бъде спряно, нали? В такъв случай емпатията ни е напълно безпредметна. Не е вярно обаче, че големите държави се затварят в границите си. Все по-рядко е така и тук виновници са основно големите потребители на въглеродни енергоизточници като САЩ и бързоразвиващи се страни като Китай, Индия, части от Африка. ЕС е все по-важен като топос на чистата енергия и екосъзнанието. Франция поде инициатива за участие на целия свят в борбата с пожарите в Бразилия.

Ако не сме в състояние да утвърдим добри практики, българското място в този разговор е като част от ЕС. А смяната на поколенията е от решаващо значение. Постепенно ще си отидат онези, свикнали на безогледна консумация. Младите ще спасят света. 
 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?