Пешеходец пресича натоварено кръстовище. Към него отдясно застрашително лети кафяв Опел, но преди да го блъсне, отляво го помита червен Москвич, който потрошава и него, и Опела. Пешеходецът е тежко контузен и прекарва следващите 45 години в инвалидна количка. След още 30 години новият шофьор на Москвича прави изложба за инцидента под надслов “Как Москвичът спаси пешеходеца от Опела”.

Истината за "спасението"

Описаната ситуация е аналогична на “освобождението” на България и Източна Европа, извършено от Червената армия през 1944-1945 година. Вярно, едно тоталитарно зло е изтласкано - нацизмът е разгромен. Но за източноевропейския гражданин цената е много висока - в региона се настанява друго тоталитарно зло, което причинява много нещастия в следващите десетилетия: политически репресии и масови убийства, отнемане на базови свободи и собственост, сериозно икономическо изоставане спрямо свободния свят. Някои държави - като Полша например - са тежко блъснати и от Опела, и от Москвича. Но докато наследниците на Опела се извиняват за стореното, сегашните собственици на Москвича не само отказват да признаят каквато и да е вина на предшествениците си, а и все повече се придържат към тезата за “спасението”.

Един от важните аспекти на случващото се касае Русия. Как става така, че там Сталин и тоталитарният му терор все по-усилено се реабилитират и дори сe превръщат в централна опора на новия руски национализъм? Нима милионите загинали в лагери, скалъпените процеси, чистките и държавно произведеният масов глад са вече забравени? Нима имперското разрастване на една страна е достатъчно оправдание за всевъзможните безобразия, извършени в нея? Вероятно това е надеждата на днешния режим в Кремъл, който се стреми да “компенсира” очевидните си демократични недостатъци с имперски походи към Украйна. Мащабите може да са различни, но логиката е същата.

"Щиковете на Съветската армия донесоха половин век репресии"

По-интересен за нас е българският поглед към проблема: политическите реакции на руското тълкуване на историята, което изкристализира покрай заглавието на една още неоткрита изложба в Руския културно-информационен център в София.

В сравнително остра декларация министър Захариева - от името на правителството - обяви: "Без да отричаме приноса на СССР за разгрома на нацизма в Европа, не трябва да си затваряме очите, че щиковете на Съветската армия донесоха на народите в централна и източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие и откъснатост от динамиката на процесите в развитите европейски държави. МВнР няма никакво отношение към тази проява и съветваме руското посолство да не заема позиция в подкрепа на съмнителна историческа теза ("освобождение"), която привилегирова само някои политически среди в България, тъй като е намеса във вътрешнополитическия дебат в страната ни”.

Това са силни думи, за които българското правителство трябва да бъде поздравено. Тук не става дума за патриотарско перчене и биене в гърдите, а за уважение към базови политически принципи. И към историческата истина. Вярно е, че и Западна Германия е окупирана от съюзниците и остава дълго време без суверенитет. Но след това става независима държава, образцова либерална демокрация и икономическа супер сила. Източна Европа нито възстановява суверенитета си (Унгария през 1956 и Чехия през 1968 са достатъчни доказателства, както и васалното положение на България, която за малко не става 16-та република на СССР), нито гражданите ѝ се сдобиват с политически свободи, нито регионът просперира - разликата между Източна и Западна Германия е показателна за икономическия потенциал на двата модела. Накратко: докато Западна Германия наистина е била наистина освободена от нацизма, в Източна Европа имаме изтласкване на един тоталитарен режим от друг.

Остротата на българската декларация се разминава с досегашния обтекаем език на Борисов по отношение на Русия. Само преди време ГЕРБ се бяха заиграли със злощастната фраза “Винаги с Германия, никога против Русия”. Много по-значимо бе обаче, че България подкрепи руската позиция в казуса “Скрипал”, което беше странна проява на сервилност и затваряне на очите за фактите. Тази сервилност може би се обясняваше със смътното, но силно желание на Борисов да прави газов и ядрен бизнес с руснаците.

На фона на тази предистория следва да се запитаме: какво обяснява втвърдяването на тона спрямо Русия - и то по повод на една малозначима изложба, която би могла да мине и незабелязано?

Догадки

Тук по необходимост изпадаме в догадки. Една от възможните посоки на размисъл е развитието на руските енергийни проекти. Може би идва времето, когато българската страна трябва да признае, че от “Белене” нямаме полза, въпреки вече купените реактори. Защото ако тя все пак бъде построена, има голям риск загубите от реакторите да ни се струват като сладко бонбоче: едно е да загубиш 3 милиарда, друго е да заровиш над 20.

По отношение на газовия “хъб” нещата също не изглеждат особено атрактивни. Последната руска оферта бе да инвестираме печалбата си от транзита за следващите десет години в построяване на нова тръба, паралелна на сегашната. Къде е българската полза в този сценарий - не е особено ясно.

Но тъй като няма официални промени в правителствената политика нито по “Белене”, нито по “хъба”, би трябвало да се търси друго обяснение за острата декларация на българското правителство. Това обяснение е вътрешнополитическо и е свързано с предстоящите избори в София. Борисов знае, че без гласовете на “Демократична България” и т.нар. градска десница, победа на Фандъкова в столицата е малко вероятна. Затова ГЕРБ започват да излъчват послания, които се харесват на тази десница. Фандъкова каза добри думи за кандидата на ДБ арх. Борислав Игнатов. А Захариева защити историческата истина. Това са правилни стъпки, дори и да имат ясна тактическа цел. Но ако каже “А”, Борисов би трябвало да каже и “Б” - тоест, да се откаже от назначението на главен прокурор с манталитет на бухалка. Но произнасянето на буквата “Б” се оказва много трудно. И то не заради някакъв логопедичен проблем.

Политическите употреби на историята

Тази година ще отбележим 30 години от падането на комунизма. Но в главите на мнозина комунистическите интерпретации на историята още не са паднали. Нещо повече: както ни показва случващото се в Русия, тези интерпретации дори могат да се радват на ренесанс. Все още се спори за очевидни неща - например за това, че Германия и Русия си поделят Полша като агресори в началото на Втората световна война. Защитници на Русия отбелязват, че тя е нахлула по-късно - след като полското правителство било напуснало страната. Все едно този факт отменя агресията или я оправдава…

Същото е и с “освобождението” на Източна Европа. Професионални историци сериозно защитават тезата, че Москвичът ни е спасил от Опела, като ни е помел от кръстовището на историята. Подобна професионална и човешка слепота се нуждае от обяснение. А то поне отчасти е поколенческо - хора са инвестирали живота си в защитата на подобни абсурдни тези и все още не могат да се разделят с тях. Смятат раздялата за лична обида.

Но и немалко млади хора, които не са живели по времето на комунизма, също са склонни да защитават подобни тези. Може би става дума за младежки бунт срещу “поколението на прехода”, което така и не успя да интернализира ценностите на западните либерални демокрации. Или пък е част от ренесанса на национализма и националпопулизма, който се случва както на Запад, така и на Изток.

Така или иначе, историята не е затворена страница. Интерпретациите продължават, споровете - също. В което всъщност няма нищо лошо. Но каквито и да са тези спорове, едно е ясно: масовите репресии, политическите убийства, отнемането на свободите и икономическото малоумие не бива да бъдат оправдавани. И в никакъв случай не бива да се превръщат в нещо хубаво. По това поне трябва да постигнем консенсус.

Дойче веле