Article_top

Бързам оня ден за една среща, закъснявам и звъня на такси.

- Едно такси от Красно село за центъра - казвам делово, докато махам с ръце, за да ми изсъхне по-бързо лакът.

- Едно такси за центъра, ще предам на премиера, само да му свърши срещата - чувам отсреща. Моля?

- Какъв премиер, бе госпожа? Аз такси поръчвам...

- Така де... Свързахте се с Министерски съвет, нашите служители карат таксита. Ако не ви устройва премиерът, мога да ви пратя външната министърка. Или някой от коалицията? Само че техните таксита смърдят, да ви кажа... – Аз само заекнах и нищо не отговорих. – Вие просто изчакайте десетина минути и ще дойдат да ви вземат.

- Не, не – казвам – ще намеря друга фирма.

- Какво? На опозицията ли ще звъниш, бе, комунистко? – кресна изведнъж диспечерката и аз затворих. Какво става тука, бе, викам си и още не съм си отговорила, когато чувам шум от хеликоптер. Каца директно под балкона.

- Госпожо, госпожо – викат отдолу пилотите. Показвам се плахо. - Таксито ви за центъра дойде – крещят те, за да надвикат въртолета. Иде ми да припадна, но не смея, щото тия момчета доста яки изглеждат, такива едни безврати...

- Вие кои сте?

- Ние сме от НСО, премиерът ни прати да ви откараме, поръчала сте такси. – Изобщо не дочаках да ми обяснят защо и кога, направо хукнах към улицата и стоянката на такситата. Метнах се в първото и изкрещях:

- Давай, към центъра – и взех да се оглеждам в паника дали безвратите са ме видели и летят след нас.

- Спокойно – казва шофьорът и вади туба с гел. – Няма да посмеят да карат след нас, уредил съм да не ме закачат – казва той, докато маже с две ръце гела по косата си, а таксито лети по булеварда. – Хващам се здраво за седалката и не знам кое ще ме уплаши повече – да гледам как летим напред, докато шофьорът си оправя прическата и е пуснал волана или да погледна все пак към шофьора. Надвиквам паниката си и лекичко се обръщам към него.

- Вие не сте ли...

- Съм, съм – отговаря спокойно той. Явно е свикнал да го питат. – Имах заводи, имах медии, обаче какво се обърка в тая държава, защо народът така постъпи с нас, не знам – казва той горчиво. – Моля ви се, не искали прости таксиджии, бодигардове и електричари да ги управляват. Опитах се да им обясня, че аз съм учил... Това гимназии, това университети... Обаче и аз изгорях покрай другите. Накараха всички управляващи да карат таксита, за друго не ставали. Ама те, ако трябва да съм честен, повечето от кабинета и за таксиджии не стават, колко народ изпотепаха... – Спирам да го слушам обаче, защото виждам апарата, който отброява сумата. За няма и пет километра е навъртял няколкостотин хиляди.

- Какво е това, бе? – крещя в несвяст – Как 380 хиляди лева за пет километра с таксито, бе – продължавам. Той обаче не се впечатляв.

- Не лева. Евро – казва сухо и изведнъж усещам, че има някой на задната седалка. Обръщам се и ги виждам – трима, също така яки и безврати, с бухалки. Шофьорът продължава – По-добре е да платиш. Все пак извършвам услуга и ти я ползваш.

- Ма кой работи така, бе? – преграквам направо.

- Аз, кой – отговаря той и се разхилва, а аз използвам краткото му разсейване, за да скоча в движение. Никакви таксита, казвам си и хуквам към спирката на тролея. Успявам да го хвана в последния момент. Вратите се затварят, тролеят потегля със свирене на гуми и в него гръмва музика. Частушки! Поглеждам невярващо към шофьорското място и що да видя. Мая Манолова!

- Ще ги настигна, ще ги задмина, ще видят те. Не искат да ме вземат да карам таксита, така ли? На ви сега тролей – крещи тя и погва таксито на гелосания.

- Госпожо, ще се пребием така, намалете – умолявам я. Тя се почуква по прическата и казва:

- Споко, аз съм с каска. Но ако искате да слезете, разбира се, за гражданите винаги правя жестове – отваря вратите на тролея и ми тегли един шут. Изхвърчам и се приземявам на нещо меко. Кон! Паднала съм върху кон, язден от Корнелия Нинова.

- За къде сте, другарко? – пита ме тя.

- Карай към границата – казвам решително. Отказвам се от срещи и от всичко, ще емигрирам. Веднага!

- Да бе, да. Никаква емиграция. Всички ще седите тук. Искахте политиците да служат на гражданите и ето, служим ви – отсича обаче тя и препуска в галоп към "Позитано". Отчайвам се и падам от коня. Събуждам се със страшно главоболие в болница. Една медицинска сестра ме поглежда кисело и излайва:

- Айде, будна си, значи ще живееш. Вчера те докараха тук в несвяст, имало голяма катастрофа и си си ударила главата. Закърпиха те и те чакахме да се събудиш. Събирай си гипсовете, ще ти викна такси.

- Неее! Никакви таксита. Не искам да ме возят нито премиери, нито министри, нито олигарси – разплаквам се аз. Сестрата ме гледа в почуда:

- Какво ти стана бе, момиче? Какви премиери и министри в такситата? У нас таксита карат само учители, инженери, доктори и журналисти. Айде стягай се и дим да те няма, че ми почва смяната. След работа и аз карам такси.

 

Ключови думи
 

Бързам оня ден за една среща, закъснявам и звъня на такси.

- Едно такси от Красно село за центъра - казвам делово, докато махам с ръце, за да ми изсъхне по-бързо лакът.

- Едно такси за центъра, ще предам на премиера, само да му свърши срещата - чувам отсреща. Моля?

- Какъв премиер, бе госпожа? Аз такси поръчвам...

- Така де... Свързахте се с Министерски съвет, нашите служители карат таксита. Ако не ви устройва премиерът, мога да ви пратя външната министърка. Или някой от коалицията? Само че техните таксита смърдят, да ви кажа... – Аз само заекнах и нищо не отговорих. – Вие просто изчакайте десетина минути и ще дойдат да ви вземат.

- Не, не – казвам – ще намеря друга фирма.

- Какво? На опозицията ли ще звъниш, бе, комунистко? – кресна изведнъж диспечерката и аз затворих. Какво става тука, бе, викам си и още не съм си отговорила, когато чувам шум от хеликоптер. Каца директно под балкона.

- Госпожо, госпожо – викат отдолу пилотите. Показвам се плахо. - Таксито ви за центъра дойде – крещят те, за да надвикат въртолета. Иде ми да припадна, но не смея, щото тия момчета доста яки изглеждат, такива едни безврати...

- Вие кои сте?

- Ние сме от НСО, премиерът ни прати да ви откараме, поръчала сте такси. – Изобщо не дочаках да ми обяснят защо и кога, направо хукнах към улицата и стоянката на такситата. Метнах се в първото и изкрещях:

- Давай, към центъра – и взех да се оглеждам в паника дали безвратите са ме видели и летят след нас.

- Спокойно – казва шофьорът и вади туба с гел. – Няма да посмеят да карат след нас, уредил съм да не ме закачат – казва той, докато маже с две ръце гела по косата си, а таксито лети по булеварда. – Хващам се здраво за седалката и не знам кое ще ме уплаши повече – да гледам как летим напред, докато шофьорът си оправя прическата и е пуснал волана или да погледна все пак към шофьора. Надвиквам паниката си и лекичко се обръщам към него.

- Вие не сте ли...

- Съм, съм – отговаря спокойно той. Явно е свикнал да го питат. – Имах заводи, имах медии, обаче какво се обърка в тая държава, защо народът така постъпи с нас, не знам – казва той горчиво. – Моля ви се, не искали прости таксиджии, бодигардове и електричари да ги управляват. Опитах се да им обясня, че аз съм учил... Това гимназии, това университети... Обаче и аз изгорях покрай другите. Накараха всички управляващи да карат таксита, за друго не ставали. Ама те, ако трябва да съм честен, повечето от кабинета и за таксиджии не стават, колко народ изпотепаха... – Спирам да го слушам обаче, защото виждам апарата, който отброява сумата. За няма и пет километра е навъртял няколкостотин хиляди.

- Какво е това, бе? – крещя в несвяст – Как 380 хиляди лева за пет километра с таксито, бе – продължавам. Той обаче не се впечатляв.

- Не лева. Евро – казва сухо и изведнъж усещам, че има някой на задната седалка. Обръщам се и ги виждам – трима, също така яки и безврати, с бухалки. Шофьорът продължава – По-добре е да платиш. Все пак извършвам услуга и ти я ползваш.

- Ма кой работи така, бе? – преграквам направо.

- Аз, кой – отговаря той и се разхилва, а аз използвам краткото му разсейване, за да скоча в движение. Никакви таксита, казвам си и хуквам към спирката на тролея. Успявам да го хвана в последния момент. Вратите се затварят, тролеят потегля със свирене на гуми и в него гръмва музика. Частушки! Поглеждам невярващо към шофьорското място и що да видя. Мая Манолова!

- Ще ги настигна, ще ги задмина, ще видят те. Не искат да ме вземат да карам таксита, така ли? На ви сега тролей – крещи тя и погва таксито на гелосания.

- Госпожо, ще се пребием така, намалете – умолявам я. Тя се почуква по прическата и казва:

- Споко, аз съм с каска. Но ако искате да слезете, разбира се, за гражданите винаги правя жестове – отваря вратите на тролея и ми тегли един шут. Изхвърчам и се приземявам на нещо меко. Кон! Паднала съм върху кон, язден от Корнелия Нинова.

- За къде сте, другарко? – пита ме тя.

- Карай към границата – казвам решително. Отказвам се от срещи и от всичко, ще емигрирам. Веднага!

- Да бе, да. Никаква емиграция. Всички ще седите тук. Искахте политиците да служат на гражданите и ето, служим ви – отсича обаче тя и препуска в галоп към "Позитано". Отчайвам се и падам от коня. Събуждам се със страшно главоболие в болница. Една медицинска сестра ме поглежда кисело и излайва:

- Айде, будна си, значи ще живееш. Вчера те докараха тук в несвяст, имало голяма катастрофа и си си ударила главата. Закърпиха те и те чакахме да се събудиш. Събирай си гипсовете, ще ти викна такси.

- Неее! Никакви таксита. Не искам да ме возят нито премиери, нито министри, нито олигарси – разплаквам се аз. Сестрата ме гледа в почуда:

- Какво ти стана бе, момиче? Какви премиери и министри в такситата? У нас таксита карат само учители, инженери, доктори и журналисти. Айде стягай се и дим да те няма, че ми почва смяната. След работа и аз карам такси.

 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията

Анкета

Какъв ще е резултатът от първия тур на изборите в София?