На гости на Милчо Левиев в Солун, шест години преди да си отиде

През ноември 2013-а прекарах един незабравим следобед с Милчо Левиев в двора на неговия дом в Солун. Споменът за онзи ден, изпълнен с мъдростта, шегите и музиката на Милчо, е особено ценен сега, когато вече го няма. Първата публикация на този текст е в несъществуващия вече в. „Преса“.

През по-голямата част от годината – ако не са в София, Пловдив или по концерти – Милчо Левиев и Вики Алмазиду прекарват в Солун. Малкият им апартамент е в триетажна сграда в старата част на града, а голямата им гордост е асансьорът, от който се влиза директно в хола, пълен с изрисувани от Вики солници, вазички, декоративни чинии. От там по няколко стъпала се стига до оградено дворче – истинска джунгла от субтропична зеленина, цветя и няколко български подправки. В задния край на градината е входът към почти завършеното студио на Милчо, където двамата с Вики работят върху проектите си. Преди да влезе човек в него, трябва да се поклони дълбоко. Не само като знак на почит към великото изкуство на музиката, а и защото входът е с височина не повече от метър и двайсет, като на манастирска килия.

„Милчо постоянно си удря главата, ще трябва да му намеря каска“, смее се Вики, докато сервира гръцки салати и българска ракия, лично производство на баща ѝ.

„Какво да правя, като не обичам да се навеждам – нито в прекия, нито в преносния смисъл“, оправдава се музикантът.

Малко преди това в студиото Милчо сяда зад една електронна клавиатура и като на шега започва да свири много романтична джаз версия на „Полегнала е Тодора“, изпълнена сякаш от женски хор.

Сядаме на масата в двора, чукваме се с предварително заледените от Вики чашки и бързам да попитам какво дава Солун на тази музикална двойка.

„Не че музиката не е на първо място, но все пак животът е по-важен“, уточнява Милчо. И обяснява, че за него Солун е съчетание на трите най-хубави български града: Пловдив, Варна и София.

„Солун си има морето като Варна, старинната патина и хълмовете – като Пловдив, и удобствата на големия град – като София. А има и още предимства.“

Едно от тях за музиканта е запазеният махленски манталитет, в хубавия смисъл.

„Хората се познават, и то не само тук, в старата част. Големите молове са изхвърлени встрани от града, а вътре си има махали, в които всички са си близки, както беше у нас преди 1944 г.“

Няма как да не питам и за Лос Анджелис и Пловдив, където Милчо е живял най-дълго.

„За музиката Лос Анджелис днес е това, което още по времето на Моцарт е била Виена. Другите големи музикални центрове на съвремието са Ню Йорк и Париж, но най-голямото струпване на музиканти, особено джазмени, е в Лос Анджелис.“

А споменаването на Пловдив го връща в детството му и към симфоничната музика:

„Докато растях в моя роден град, не пропусках концерт на Пловдивския симфоничен оркестър. Руслан Райчев беше диригент, после дойде Добрин Петков, беше много добър оркестър. Да не говорим пък за Софийската филхармония!“

През 1963 г. под диригентството на Васил Казанджиев филхармонията записала негова пиеса – „Малка старинна музика“. Наскоро я изсвирили отново в София и после сравнили двата записа.

„Без никой да се обижда, всички знаят, че е така – обяснява музикантът. – Филхармонията по времето на социализма, от началото на 60-те с Добрин Петков и Константин Илиев, беше оркестър на най-високо европейско ниво.“

Милчо е категоричен, че класиката и джазът трудно могат да просъществуват без финансова помощ, но държавата първо трябва да се погрижи за старите хора.

„Не може пенсионирани учители да ровят в кофите за боклук. Изкуството и културата са важни, но хората трябва да имат какво да ядат. У нас отношението на държавата към възрастните хора е абсолютно безчовечно.“

А причините за влошеното състояние на оркестрите са в изтичането на мозъци и таланти от страната:

„Музикантите бягат – преди незаконно, сега законно. По-талантливите отиват в чужбина“, казва Милчо, който е и лично засегнат от преливането на таланти.

„Преди години идвах в България с моя квартет „Катууми“, в който свиреше страхотната джаз цигуларка Карен Бригс, беше сред най-добрите в света. Можех да ѝ осигуря да речем 4000 долара за пет месеца, по 500 долара на концерт примерно. Отмъкна ми я Янис, американската звезда от гръцки произход, който ѝ предложи по 4000 долара на седмица. Сега Карен има много пари, но вече не свири джаз, защото музиката на Янис е нещо като Ричард Клайдерман, но в електронен вариант.“

Въпреки всичките си заслуги, Милчо не получава пенсия от България, защото стажът му у нас е 11 години, а по закон трябва да е поне 12. Той няма нищо против това, но държавата 11 години си е правила удръжките.

„Добре, не ми давайте пенсия, ама ми върнете удържаното! Не ме интересува дали става дума за 5, 50 или 500 лева, това е принцип. Мой познат работи 10 години в Швейцария, накрая обяви, че няма да иска пенсия и му върнаха 10 000 евро, които са му били удържани. Е, нали и ние сме в Европа? Защо тогава не се спазват елементарните закони?“

Връщаме се към музиката и разказвам, че у нас поп гилдията е недоволна от това колко рядко в ефира звучи българска музика, все по-често се чуват гласове за въвеждането на задължителни квоти. Милчо не вижда как в демократична страна може да има квоти. За него решението е в меценатството, и то не толкова за поп музиката, колкото за класиката и джаза.

„Обаче българските меценати спонсорират чалга. Струва ми се, че повечето хора, дори тези, които са по върховете, обичат чалгата и силикона. Това е проблемът.“

Но има и изключения, сеща се музикантът:

„Бербатов – страхотна чест му прави, дава стипендии за талантливи деца, а и за джазовия клас в Нов български университет“.

Защо оперните и фолклорните ни певци определено имат име в чужбина, а българският поп няма с какво особено да се похвали?

„Защото винаги е бил много слаб в сравнение с другите жанрове. Започна като имитация главно на италианския. Единственият, който се опита и успя да се откъсне от това влияние и дори да съчетае поп с българския фолклор, беше Емил Димитров. През 1961 г. изпя „Нашият сигнал“ и когато чух онези неравноделни тактове, аз се хванах за главата! В джаза (колкото и нескромно да звучи) аз пръв започнах тези опити с фолклора през 1962 г. и той ми даде инспирацията за това. Емил Димитров беше иноватор.

„Нашият сигнал“ беше песен от калибъра на хитовете на Азнавур, да речем. Исторически Емил беше нашият най-голям поп певец. Останалите бяха малко или повече имитатори. Или предлагаха некултурно пеене, а музиката е култура, все пак“.

Питам Милчо колко пари получава от всеки продаден албум, музиката на който е композирана и изсвирена от него?

„На практика нищо – отвръща той. – Обикновено се стремя да взема предварителен аванс, който после компанията ще си удържи от печалбите. Ако не успея, много малко вероятно е да видя някакви пари, но поне музиката ми ще стигне до повече хора. Капитализмът защитава интересите на тия, които грабят музикантите. Компаниите знаят, че ако тръгна да ги съдя, ще трябва да похарча повече пари, отколкото евентуално ще изкарам. Още през 70-те години Били Кобъм ми каза: „Джаз музикантът не може да направи пари от издаването на плоча, колкото и да е продал. Но пък има ли албум, има и какво да покаже, за да го знаят и да го ангажират. Парите са в концертите.“

А имат ли хората пари за концерти?

„Ами доста джаз клубове вече затвориха врати – отбелязва Милчо, – но когато дойде голяма поп звезда, въпреки скъпите билети стадионите се пълнят. Не знам как става това.“

И добавя:

„Някои от тези звезди са и страхотни изпълнители. Стинг е много по-голям от доста джаз музиканти. Той е истинско явление и прави чест на поп музиката, че има такъв човек – с глави над другите. Също както бяха и „Бийтълс“ – поп, пък хубаво. Защото има и отвратителна поп музика. Както има и отвратителен джаз. Един възпитан човек като Дюк Елингтън никога не би се изразил така, за него имаше само два вида музика: хубава – и от другия вид“.

А Лейди Гага и Мадона?

„Мадона е много тежък случай, аз за нея се пазя да говоря, но Лейди Гага я видях. Тя си пее добре и даже знае как да пее джаз“.

Според Милчо причините при социализма да е имало и хубава българска музика, а сега да е предимно от другия вид, не са политически.

„60-те, както и 20-те, бяха най-ренесансовите и хубави творчески десетилетия на ХХ век. Аз имах късмет, че по това време вече навлизах в зрелостта си. Тогава и на Запад, и в социалистическите страни духовността беше на високо ниво и се правеше повече изкуство. Нагласата на съвременния човек е да бяга от духовността. Възходи и спадове се редуват в цялата човешка история.

Явно сега сме в спад – който започна много плахо още през 80-те. Без да съм историк, според моите скромни разбирания, ние живеем в най-дългото досадно време, съчетание от икономическа и духовна криза. Дори Голямата депресия в САЩ е била доста по-кратка и предимно икономическа.“

Когато разказва истории, в които герои са Панчо Владигеров, Дюк Елингтън, Тодор Живков, Майлс Дейвис, Джон Уейн… Милчо непрекъснато ги имитира, и то така, че всички се заливаме от смях. Особено го бива в акцентите, но е много добър и във физическия хумор – вижда се, когато става, за да демонстрира походки.

„Още в училище имитирах всички учители, съучениците ми непрекъснато ме караха – направи тоя, направи оня.“

„Свирехме с басиста Чарли Хейдън в един клуб и той получи разстройство. Непрекъснато изчезваше за няколко минути и понеже не ми се свиреше сам, докато го нямаше, започнах да разказвам вицове. По едно време се приближи жена от публиката: „Вие сте много добър комик, трябва да отидете в „Комеди стор“ (прочута сцена за стендъп комедия)“. Благодарих ѝ и уточних, че все пак съм, казах, пианист, а тя: „Да, виждам, че свирите и на пиано“.

Интересно, кой е най-големият замърсител на околната музикална среда според Милчо. Отговорът идва без замисляне:

„Музикалната индустрия. За съжаление, командват парите. И главна музика става тази, която най-много хора искат да слушат. Както у нас чалгата“.

Към края не мога да се въздържа от клиширания въпрос за трите диска, които би взел на самотен остров.

„В първия диск ще сложа всичко, което може, от Йохан Себастиан Бах. Вторият диск ще съдържа останалата класика. От Палестрина до Джон Кейдж, но без Кейдж. Ще взема Шостакович, Стравински, Гершуин, Шьонберг няма да бъде, и Енеску няма да бъде, но Панчо Владигеров ще бъде. Дебюси, без чиято хармония нито джазът, нито поп музиката щяха да са същите, задължително влиза. Равел също. Третият диск ще е само с джаз. Започва преди Армстронг, с Бигс Байдеребек. Дюк Елингтън, Каунт Бейси, Чарли Паркър, Майлс, Гил Евънс… до последния голям джаз музикант, когото познавам – Сони Ролинс.“

А ако имаш възможност да размениш трите диска за пиано?

„Веднага вземам пианото, нали всичко, което сложих в дисковете, и без това ми е в главата“, усмихва се Милчо.

Накрая, преди да си тръгнем, Вики успява да го убеди да седне пак на пианото – а това вече не може да се опише, трябва да се чуе.

 

---

Интервюто е осъществено с помощта на българското консулство в Солун.

"Площад Славейков"