ЕС не бива да се разширява заради едното разширяване.

Това бе основното послание на френския президент Еманюел Макрон на последния Европейски съвет. И основен аргумент Франция да блокира даването на дата за започване на преговори със Северна Македония и Албания.

"Имам дълбоко различие с тези, които смятат, че днес разширяването е едва ли не висшата цел на Европа. Така изглежда в очите на повечето страни членки. Смятам, че това е сериозна грешка в разсъжденията, и най-малкото това не е Европа, която аз искам. Ние не работим добре, когато сме 27. А как очаквате да заработим по-добре като станем 28, 29, 30 или 32?", попита Макрон.

Думите му разгневиха дори иначе сдържания председател на Европейския съвет Доналд Туск, който заяви, че Скопие и Тирана имат право на преговори, но други страни не са готови за това.

Главоболията от Източна Европа

България със сигурност е от недоволните от това развитие на нещата.

Но дали пък Макрон няма известно право в разсъжденията си? И дали България не е една от причините за тях?

Нека се върнем в 2007 г., в чийто първи ден страната ни влезе в ЕС заедно с Румъния. На власт у нас тогава бе „тройната коалиция“. Само това словосъчетание, гарнирано с формулата 3-5-8, предизвиква у много българи далеч не най-добрите спомени. Да добавим прословутото дело „Стойков-Николов“ за измами с еврофондове. Ами особено чувствителния за Франция случай „Мартин Борилски“, при който убийците на този български студент в Париж бяха първоначално дори оправдани? Което доведе до извънредна френска намеса, за да влязат престъпниците в затвора.

Достатъчен е дори само фактът, че и до днес съществува наложеният от Еврокомисията над България и Румъния Механизъм за сътрудничество и проверка. Все още правосъдието в двете страни е предмет на мотниторинг.

За Румъния усилено се говори, че е следващата страна, срещу която може да бъде поискана процедура за активиране на член 7 от Договора за ЕС. Там управляващите по последно вършеха „чудеса от храброст“ и променяха Наказателния кодекс, само и само да отърват от затвора осъдения за злоупотреби лидер на социалистите Ливиу Драгня.

На Запад преобладава – и не без основание, мнението, че България и Румъния са приети недостатъчно подготвени в ЕС. Не само споменатите примери, но и десетки други  дават основание за такова мнение. Не са са пренебрегване и проблемите с роми от двете страни, които срещат властите във Франция.

Не са случайни и думите на Макрон , че след падането на визите за граждани на Албания се се увеличили случаите нейни граждани да искат убежище във Франция. Отделно от години насам престъпници от Албания или от албански произход пълнят криминалните хроники в Западна Европа.

Албания поне е член на НАТО, което в голяма степен гарантира сигурността й срещу нежелани за Запада посегателства. А Северна Македония дори не е в пакта. Ясно е, че за страните от Източна Европа евроинтеграцията е предшествана от влизане в НАТО.

Бившата югославска република бе някога „отличник“ и дори получи преди Хърватия статут на кандидат-член на ЕС. Последваха обаче безкрайни скандали, обвинения в корупция, натиск върху правосъдието и овладяване на медиите. Позната картинка. Макар днес Северна Македония наистина да е единствената страна в региона без двустранни спорове със съседите си, има много какво още да се желае.

Но защо говорим за по-новите и бъдещите членки? Я вижте как властите в Полша и Унгария си приемат удобните закони въпреки постоянните предупреждения от Брюксел. При това точно тези две държави първи започнаха реформите, преди още някой да подозира, че Берлинската стена ще падне. Та какво остава за такива като България и Румъния, да не говорим за Северна Македония и Албания?

От друга страна, фактът, че Скопие и Тирана не получиха дата за започване на преговори, едва ли е най-правилната стъпка. Защото това неминуемо ще доведе до надигане на антиевропейските сили – поне в Северна Македония. Алтернативата на евроинтеграцията е обръщане на поглед към Москва, а също така и към Белград – последния останал руски „брат“ на Балканите. И това е по-малко лошият вариант – при положение, че смятаме за даденост антисръбските настроения в Албания. Току виж и там се пръкнат някакви нови движения, търсещи някакви алтернативи.

Толкова „за“ аргументите на Макрон. Нека обаче да кажем и нещо „против“.

Да започнем с това, че кандидатурата на издигнатата лично от него за еврокомисар Силви Гулар бе отхвърлена от Европарламента. Срещу нея се водят две разследвания - на френското правосъдие и на Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ). Гулар е замесена в схема за фиктивно наемане на работа във за своята партия „Демократично движение“.

Да не би албанци да взривиха Париж?

Макрон сигурно е прав да се опасява от наплива на албанци. Но да сте чули албанец да е извършил терористичен акт в Европа? Не бяха ли френски и белгийски граждани тези, които окървавиха Париж през 2015 г. и летището и метрото в Брюксел през 2016 г.? И не отраснаха ли те в гета като брюкселския квартал Моленбеек? Именно това място в католическа Белгия е наричано „европейската Мека на джихада“, а не някоя затънтена паланка в Албания, където мнозинството от населението е мюсюлманско.

Имигранти във Франция редовно извършват погроми. Но тези хора не са нито от Албания, нито от Северна Македония, нито от Марс. А от държави в Близкия изток и Африка – все бивши френски колонии, където се говори френски.

Хубаво е да потърсиш проблемите и край себе си, а не само на Балканите.