Наложи се тия дни да се разхубавя за едно събитие и да прибегна до старата женска хватка, наречена „вечерно гримче“, която включват 18 палитри с боя, пинсети, четири размера четки, чук, трион и изгодно падаща светлина, за да заприличам и аз на съвременна, енергична жена, която към 8-часов работен ден, вечерна почивка с домашното по физика и една пералня може да прибави и време, стигащо за сложна мозъчна операция, за да „се освежи“ малко. На моята възраст жените са придобили вече достатъчно опит, за да могат да маскират дори лицева парализа като поглед на невинна кошута. Така че се залових за работа и за едни десетина минути направих това, което Микеланджело е правил по двайсетина години.

Доволна от фреските по лицето си, се огледах, когато една приятелка, уж за мое добро, леко истерично ме попита:

- Ма с тия вежди ли ще ходиш?

- Ми с тия, ми – викам - аз други нямам. Или трябва да имам - добавям несигурно, че отдавна не следя тенденциите в изкуството на грима. Приятелката ми само извъртя очи и ми отваря едно клипче на телефона си – да съм видела как се излизало в днешно време по събития и ресторанти. Клипът беше с времетраене от 2 часа и 49 минути. Първа част. За едната вежда. Нямах време да го гледам, затова превъртях направо на крайния резултат. Вежда ли бе да го опишеш. Триизмерна, не ами и четирите измерения беше заела и даже бях убедена, че сама си се оправя в тоя живот и ей сега ще ми проговори. Взрях се в приятелката си с отчаяния поглед, с който Леонардо ди Каприо гледаше Кейт Уинслет като й даде единствената спасителна жилетка, докато „Титаник“ потъваше – един вид „Разбирам и всичко е свършено, предавам се, но поне ти оцелей“ и казах:

- Ами няма да излизам тогава!

- Защо, бе, мацинко, то не е ракетна наука това, ще се справиш - опита се да ме окуражи тя.

- Ще се справя, ма то си трябва време за такива вежди. Като за английската морава. Косиш, поливаш, косиш, поливаш и така сто години. – Тя изобщо не се вслуша в аргументите ми и взе да вади от чантата си инструменти.

- Това поялник ли е – питам – ремонт ли ще правим, защо ги вадиш тия неща?

- Не, с това ще ти изрисувам веждите, за да си в крак с модата – отговори тя и продължи да вади. Игли, маркучи, маска, гумени ръкавици. Облях се в пот като на зъболекарски стол, докато я гледах, но тя не се трогна. – Раждала жена си, няма да се излагаш. Щом на раждането не си умряла, едни вежди все ще успееш да изтърпиш – каза тя с гласа на Жокера.

- Ама чакай да те питам,сега. Ти чувала ли си някой мъж да казва по твой адрес, „Ей, ще й скъсам веждите на тая“? – не се отказах аз. – Да са те уволнявали, защото „с тези двуизмерни веждички не отговаряте на духа на фирмата ни, колежке“? Някой канил ли те е на питие, за да се изфука, че излиза с мадама с ееей такива вежди? – Тя не отговори, а затисна гръкляна ми с коляно и включи електрическия трион. Сбихме се. Тя победи, но понеже й навехнах дясната ръка, едната вежда ми се получи доста учудена и сега си ходя така, скептична по събития и ресторанти. Има си и предимства да изглеждаш така - като си викнах сметката, келнерът се притесни и каза, че на мен ще ми я направят отделно. Платих три пъти по-малко от другите. Мъжът ми, колчем го погледна с тая повдигната вежда, и пуска пералнята. А твърдеше, че не знаел как. Детето си призна, че е пушило и обеща, че вече няма. Даже заплатата ми дойде навреме и по-висока, след като отидох до счетоводителката само да я попитам как да попълня едни документи. А като ходих да гласувам, ми записаха преференцията пред мен и председателката на изборната комисия лично ми се закле, че ще я отчете. Тая неделя пак ще гласувам. Приятелката ми звъня да ми предложи преди това да мине да ми коригира веждата, не бивало да гледам хората като Джеймс Бонд, друга била идеята. Отказах. Идеални са ми за това гласуване. А и за резултатите от него.