Купуването на бойна техника е като брак без право на развод. Тя се взима за период от около 30-40 г. Всяка армия основно се превъоръжава циклично през 3-4 десетилетия. Нашата също не прави изключение в това отношение и сегашният момент е такъв.

До 16 декември т.г. оръжейните компании, които военното ведомство покани за участие в търга за превъоръжаване на Сухопътните ни войски с нов тип бойна техника, трябва да представят офертите си.

От този краен срок всъщност започва истинското изпитание за това способно ли е Министерството на отбраната (МО) да демонстрира професионализъм и безупречна експертиза, за да оползотвори ефективно и целесъобразно поредния милиард за превъоръжаване на армията ни. Тъй като говорим за обществен финансов ресурс, е изключително важно решението за новата техника на Сухопътните войски да се вземе при пълна прозрачност на процедурата. От особено значение е средствата да се вложат в наистина качествена оръжейна платформа, която да позволи на пехотата да изпълнява задълженията си успешно през следващите няколко десетилетия. Известна максима е, че армията по принцип е обществена институция, чиято поддръжка струва не малко. България не прави изключение от тази тенденция. Когато се купува ново  въоръжение, основният акцент винаги е какви са способностите му и доколко е ефективно то, като цената остава по-скоро на втори план. И така трябва да бъде, защото всеки минус на въоръжението в реални бойни условия се заплаща с живота и здравето на военнослужещите.

Проектът за превъоръжаване на Сухопътните войски е вторият голям модернизационен проект, който е на път да се случи в последните години след вече подписната сделка за F-16. Редица представители на властта потвърдиха в последните години онова, за което военните алармират отдавна – че състоянието на техниката на пехотата е критично и не търпи отлагане. Именно заради това вече е от особено значение проектът за превъоръжаване да не се бави повече, а да бъде завършен скоро и то със сключване за сделка за качествено съвременно въоръжение, което най-после да позволи на армията да изпълнява задълженията си в нормални условия.

Отпуснатият бюджет за пехотата е 1,464 млрд. лв. с ДДС, като се предвижда те да бъдат оползотворени за 150 нови бронирани машини – 90 от които бойни и 60 спомагателни. За участие в конкурса МО покани 4 компании: ARTEC GmbH (Германия), Patria (Финландия),  NEXTER Group (Франция) и General Dynamics European Land System (Швейцария), които ще се състезават да грабнат поръчката. Много малко компании в света от бранша произвеждат всичко - от А до Я за бронираната машина. Тоест и шасито, и купола, и въоръжението. От четирите компании, които са поканени, само една може да прави това. Останалите три произвеждат само шасито на бойната машина и ако някоя от тях спечели конкурса, сама ще си търси и определи с кой производител на куполи и въоръжение да работи - тоест кой ще е стратегическият ѝ подизпълнител. Ето тази изходна позиция предопределя едно от съществените недоразумения в търга.

Искането на военното ведомство за обвързващи оферти към поканените компании е изградено на принципа „да оставим всичко в ръцете на изпълнителя” -   включително интегрирането на цялостна сложна бойна система, за която машините по принцип основно са платформа. По този начин министерството оставя на производителите на машини да изберат сами какви оръжейни системи на предложат, което в крайна сметка определя какви способности ще има армията ни за десетилетия напред. Решението на МО е меко казано рисковано – при така структурираната процедура ведомството оставя в ръцете на чуждестранна частна компания решението за бъдещите способности на Сухопътните войски. Още повече, че според източници от военното министерство компаниите нямат право да предлагат различни варианти и конфигурации за въоръжението и ключовите системи. Това ги оставя само с един избор и предопределя логичния подход всеки производител да предложи най-евтиния вариант, за да реализира повече печалба, ако бъде избран. Така за пореден път България се насочва към това да инвестира не малка сума в способности, които са ограничени и със съмнително качество, вместо да гарантира закупуването на модерно и надеждно въоръжение, което да служи вярно на армията.

Не е ясно дали този ключов проблем, залегнал в структурата на проекта, е създаден умишлено в полза на някоя от компаниите, или е плод на незнание и недоглеждане от страна на хората, работили по заданието. Независимо от причината обаче, крайният резултат е един и същ – армията няма да избере директно какво въоръжение и способности ще има, освен ако няма нови изненади и промени в процедурата в движение.

Друг интересен момент от процедурата за придобиване на нова техника за Сухопътните войски е фактът, че до финалната фаза се допускат компании, които не са част от ЕС и НАТО. Докато за самите бронирани машини това сякаш беше важно изискване и накрая късата листа се оказа сведена само до натовски държави и производители от ЕС, за основните системи на машината такова правило изглежда не важи. Проектът за машините на пехотата е обвит в доста неясноти от самото му започване и за разлика от този за изтребителите доста по-малко детайли за него са ясни, но основно от медийните изяви на отбранителните компании става ясно кой за какво смята да играе в надпреварата за над 1,4 млрд. лв. Прави впечатление, че за куполите и оръжейните системи едни от сериозните играчи например са от Израел – страна, която не е част нито от ЕС, нито от НАТО, докато политиците ни упорито твърдят, че стратегическите ни интереси в отбраната са неразривно свързани с това да се интегрираме с нашите европейски партньори и с Алианса. Интересно е дали някой от експертите в МО, които са работили по проекта, са се замислили колко се усложнява ситуацията, ако в хода на експлоатацията на новите машини се налага да чакаме части за доставка или да пращаме техниката си за ремонт чак до Израел. В съвременната усложнена среда с нови и непосредствени отбранителни рискове, за България става все по-важно да може да разчита на сигурни доставки и бързи ремонти, а логистичната поддръжка ще бъде далеч по-надеждна в ръцете на партньор, който е част от международните общности, от които сме част и ние.  При въоръжението (купола, оръдие, спомагателно въоръжение, мерни и наблюдателни прибори, система за бойно управление, стабилизатор на въоръжението) Министерството на отбраната би следвало да е направило своя избор и това да е единна платформа за всички участници в процедурата. Би следвало да е, но не е. А така държавата ще гарантира, че ще опази националните си интереси и сигурността си, снабдявайки армията с нова, качествена и безопасна техника, позволяваща модифициране, когато се наложи, и надграждане през целия жизнен цикъл.

Прави впечатление и друга интересна промяна в първоначално заявения подход към проекта. Въпреки безкрайните уверения от наша страна за важността на индустриалното сътрудничество, предлагането на възможности за работа с български фирми и развитието на местното производство като изискване към бъдещия победител в търга е заложено с тежест от едва 10% в методологията за оценяване на подадените оферти. При първоначалната информация за проекта тежестта на индустриалното сътрудничество беше три пъти повече – 30%. Нееднократно министърът на отбраната обяви, че проектът за превъоръжаване на Сухопътните войски ще бъде стратегически за българската индустрия като ще има изискване поне 20% от машините да се произвеждат у нас. Това обаче явно не е с чак такова значение в крайния вариант на проекта, тъй като фирмите участници далеч не са толкова стимулирани да предложат добри възможности за развитие и сътрудничество с местните компании. Този нисък процент в крайната методология безспорно отваря вратичка към компаниите, достигнали до финалната права на конкурса, да не стимулират особено местното производство в сътрудничество с българската индустрия. Което ще рече, че България абсолютно гарантирано ще пропусне, за кой ли пореден път, редица ползи за своята икономика.

Освен това трябва да е ясно и че заложеният в проекта за инвестиционен разход срок от 8 г. за доставка на техниката е неизгоден както за участниците в търга, така и за България. Няма оръжеен производител, който би се съгласил да се обвърже с гаранция за активна производствена линия и доставки в рамките на цели 8 г. само за някакви си 90-150 бройки, каквато е българската заявка. Такова антипазарно поведение не е привлекателно за повечето реномирани фирми и представлява сериозно затруднение при подготовката на офертите. Защото няма логика да блокираш производствените си мощности с подобна малка поръчка за толкова дълго време, вместо да се фокусираш върху разработката на по-съвременни технологии и продукти в полза на нови клиенти. Това е чисто финансовият аспект на този проблем, да не говорим за технологичния. Осем години отсрочка са като век предвид скоростта, с която се развиват технологиите във военната сфера. При разсрочено плащане и получаване на новите машини, първите доставени бронирани машини към момента на окончателното окомплектоване на батальонните бойни групи ще са вече в експлоатация от 8 г. Отчитайки скоростта на развитие на технологичните новости в тази сфера, за което стана дума, те вече ще имат необходимост от модернизация. Ето го и другият сериозен парадокс - няма да сме приключили с процеса на придобиване на нова техника, а вече трябва да започнем  нейната модернизация. Би било недопустимо половината батальонни  бойни групи да са въоръжени с една техника с определени способности, а останалата - с техника с други, по-слаби или по-големи способности. Унифицирането на бойните възможности на формированията е задължително и не търпи компромиси. Пример за такъв погрешен подход е договорът на МО за придобиване на автомобилна техника по времето на правителството на Сакскобургготски. Тогава бе договорено да купим от Германия армейски джипове “Мерцедес G270“. Отначало колите, които пристигаха, бяха именно от тази модификация. По-късно доставените машини обаче бяха G280, защото първите от тази модификация вече бяха спрени от производство.

Макар разсроченото плащане на пръв поглед звучи добре, тъй като се предполага, че ще облекчи финансовата тежест върху бюджета от придобиване на нова техника, дългосрочният ефект далеч не толкова позитивен. С така заложения от МО график армията ще се модернизира едва с по 20 машини на година – тоест с по 1 рота. А уж има политическо съгласие, че сериозната модернизация на Сухопътните ни войски, която е фатално закъсняла, е спешна и вече не търпи отлагане. Как тогава пехотата ще успее да планира изпълнението на мисиите си в тези условия, след като и при подписване на договора за нови машини военните ще ги получат и могат да използват реално чак след 5-6 г.?

Тъй като става дума за придобиване на техника в рамките на 8 г., армията ни  е поставена пред реалния риск в последните години от програмата да плаща за технологии, които вече са остарели. А ако се окажем в ситуация да поискаме от доставчика промяна на договора след 4-5 г., той вече ще е планирал изпълнението му според заложените сега спецификации. Дори и да се съгласи, това неминуемо ще се отрази на цената и на условията, които ще ни диктува. А резултатът е един - допълнително оскъпяване на проекта. За наша сметка.

Така дългите срокове за доставка  и заплащане се превръщат в проблем и за България, и за компаниите участници в надпреварата. Това означава днес да ги задължим да гарантират, че след осем години ще произвеждат още определена техника, независимо дали за нея вече има пазар и дали все още им е изгодно.  Това е риск, който всеки доставчик по веригата ще разгледа сериозно. И ще го реши логично - с конкретна цена, за да се подсигури във времето. А тя няма да е малка и ще нараства с всяка година реципрочно на отлагане на доставките.

Мислил ли е някой върху всичко това?