- В пиесата ти „Островът“ сблъскваш две паралелни Българии – тази на българите, които заминаха и тази на българите, които останаха. Преди дни за първи път я играхте в чужбина, в Берлин. Има ли разлика в публиката? На различни места ли се смеят българите у нас и българите в чужбина?

-  В Берлин реакциите бяха съвсем различни, защото темата на пиесата е конфликтът между емигрантите и българите останали в държавата си. Имах предчувствие, че тук ще бъдем посрещнати по-бурно, но не съм очаквал чак такъв взрив от емоции. Бяхме много щастливи и развълнувани от енергията, която усетихме в залата. И действително берлинската публика откри детайли, които в София остават незабелязани. Това е нормално – публиката във всеки град е специфична.

- Защо българите винаги се делят според теб? Ако не на българи в чужбина и българи в България, то на българи от София и българи от провинцията, софиянци се делят на истински и придошли, от центъра и от „Надежда“, стари и нови, нови и още по-нови...

- Според мен това е свързано с вярата. Единни са само монотеистичните общества – тия, които вярват в Христос или в Аллах. Българите сме езичници. По нашите земи християнството не се е прихванало, макар и наложено с огън и меч.

Носим червени конци, плюем против уроки, правим курбани, по празници колим прасета и агнета, вярваме в зодии, във врачки, ванги, ганги и манги. Затова сме разединени. Колективната вяра създава общности, а индивидуалната – острови.

Освен това от ранна възраст сме възпитавани да нямаме доверие на другите. Всеки е чувал от родителите си фразите „не си играй с еди-кой си, той ти влияе лошо“, „ако всички скочат от покрива, и ти ли ще скочиш“, „мен другите деца не ме интересуват, важното е ти да си отличник“ и т.н.

С такова егоцентрично възпитание – как да се обединим?

- А кое е това, което обединява българите според теб? Освен способността дори на самотен остров да направят заедно казан за ракия.

- Нищо не ги обединява освен вярата в късмета. Повечето българи са убедени, че единствената причина за успеха или неуспеха е късметът. Ако някой е постигнал нещо в живота си, то не е защото е бил талантлив, упорит и трудолюбив – просто е имал късмет. Ако пък се е провалил, то не е защото е бил мързелив, необразован и непочтен, ами защото е нямал късмет.

Така си обясняват всичко. И това е много удобно обяснение, защото прехвърля цялата отговорност върху неведоми сили.

От друга страна аз не смятам, че на всяка цена трябва да сме обединени.

Тия наивни илюзии за всенародно обединение ми се изпариха още в началото на 90-те. В целия възторг около идването на демокрацията имаше някакво усещане за общност – прегръщахме се с непознати хора по митингите, сякаш сме братя, сякаш сме едно цяло. Докато един ден видях как същите тия хора, моите братя по демократични убеждения, горят книгите на Желю Желев пред президентството. И тогава се стреснах. И си зададох въпроса: искам ли да бъда обединен с хора, които горят книги? Това са лумпени, това са изроди някакви, аз не искам да съм част от тях. Не мога да имам нищо общо с тях.

Не искам да се обединявам с хора, които горят книги. Не искам да се обединявам с хора, които си хвърлят боклука през прозореца. Не искам да се обединявам с хора, които тричат кучета. Не искам да се обединявам с хора, които бият децата си.

По-добре да си останем разединени. И да се обединяваме в малки общности на себеподобни.   

-Ти си един от най-продаваните автори у нас, като пишеш предимно сатира. Умее ли българинът да се смее? Трудно ли се продава сатира?

- Всеки народ обича да се смее. Хуморът е добър проводник. Успееш ли да разсмееш някого - по-лесно достигаш до съзнанието му. Българите имаме силно развито чувство за самоирония, което ни приземява и ни помага да не изпадаме в наивни заблуди. Относно продаването на сатира - моят опит показва, че сатира се търси, стига да е написана добре. Това може да ти прозвучи леко самохвално, но не е моя оценка, а обективен факт, базиран на продажбите на книгите ми.

- Политическата сатира е труден жанр, към него посягат само малцина у нас. Опасно ли е да правиш политическа сатира в България?

- Поради липсата на политическа култура в България, властта винаги е смятала сатириците за врагове, които трябва да бъдат унищожени. Спомни си каква е била съдбата на Райко Алексиев, спомни си как Радой Ралин беше вечно безработен и натирен отвсякъде. Сега не е много по-различно, само че натискът върху сатириците се упражнява с други средства – най-вече с икономически лостове.

Държавниците ни са тежко неграмотни и се обиждат от шегите по техен адрес. От двайсет години заедно с колегите ми правим политическа сатира и единствените политици, които са приемали спокойно иронията, са Царя и Петър Стоянов.

Имали сме обаче и случаи, в които са се опитвали да мачкат сатирата ни с административни мерки. Спомням си, че по времето, когато беше депутат от новото време, Емил Кошлуков жестоко се беше засегнал от някакъв виц в шоуто по негов адрес. И се беше размрънкал в СЕМ да иска право на отговор. Ние казахме: добре, заповядай, по закон имаш право на отговор. Но понеже сме разказали виц, значи и ти трябва да разкажеш виц.

В крайна сметка той се отказа.

 - Политиците май изядоха хляба на сатириците...

Политическият живот стана толкова абсурден, че надмина и най-зловещите фантазии на сатириците.

Спомням си, че в началото на 90-те за пръв път прочетох „1984“ на Оруел. Тогава си казах: каква смразяваща дистопия е това. До какви крайни метафори е стигнал!

Сега виждам, че вече живеем в обществото на Оруел и приемаме фантазмите му за приемлива норма. Вече свикнахме с Големия брат, който постоянно те наблюдава и те лишава от лично пространство, свикнахме с новговора, който подменя смисъла на думите с пропагандни термини. Оруел е предсказал дори необузданата страст към лотарията. Виж какво е написал:

„С внушителните си седмични награди лотарията беше единственото обществено събитие, към което пролите се отнасяха сериозно. Нищо чудно тя да бе основният, ако не и единственият смисъл в живота за милиони проли. Това беше тяхното удоволствие, безразсъдство, тяхното успокоително средство и интелектуален подтик. Ставаше ли дума за лотарията, дори полуграмотни хора проявяваха смайващи математически способности и феноменална памет. Цяла една мафия си изкарваше прехраната, като продаваше системи от числа, прогнози или просто амулети“

Звучи страшничко.

- От есента си в ново приключение – „Шоуто на Слави“ върви по собствена телевизия – „Седем осми“. Защо напуснахте Бтв?

- Защото беше невъзможно да продължим там. През последните години два пъти сваляха наши предавания от ефир, започнаха да имат претенции към съдържанието на шоуто, към избора на събеседници. Нямаше как да приемем такива условия на работа.- 

- Слави Трифонов се оплака, че пийпълметрията не отчита реалния рейтинг, а от него зависят рекламните постъпление и съответно финнасовата база на една медия. Има ли шанс свободна медия в България?

Това не е оплакване, а обективен факт. Разполагаме с данни от устройствата на най-големите оператори-доставчици на телевизионно съдържание в страната. Те дават информация за гледаемостта в реално време – секунда по секунда и данните им показват, че сме сред лидерите по рейтинг във вечерните часове, когато се излъчва програмата ни. В първия ден от излъчването сме достигнали до милион и половина зрители.

В същото време пийпълметричните агенции твърдят, че телевизията ни се гледа от нула процента зрители. Нула! Как ти изглежда това?

Свободната медия се издържа от търговска реклама. Вече има сериозен интерес към нашата медия от страна на рекламодателите, защото тяхната цел е да стигнат до повече зрители.

Тези, които твърдят, че нашата телевизия не съществува приличат на малките дечица, които затулват с ръце очите си и викат: „няма ме“.

- Ти не се ангажира с политическия проект на Слави Трифонов. Защо?

- Защото политиката изисква качества, каквито не притежавам. Освен това аз съм един от малкото българи, които нямат рецепта как да се оправи държавата. Напротив - смятам, че няма как да се оправи в обозримо бъдеще   понеже очакванията на избирателите към политиците са нереални.

У нас проблемите винаги се персонифицират - живеем с наивното схващане, че като махнем тоя и сложим на негово място някой свестен пич, той ще оправи всичко. Това е абсолютно невъзможно, защото проблемите не са личностни, а системни. Виж какво става в момента с избора на Гешев. Протестите не са насочени срещу порочната система, в която висшият съдебен съвет се назначава от парламента и президента и поради това е в дълбоко противоречие с принципа на разделение на властите.  Вместо да атакуваме тази несправедливост, се налага мнението, че видите ли, ако махнем Гешев и сложим на негово място някой друг, България изведнъж ще стане правова държава и върховенството на закона ще възтържествува. Извинявайте, ама това е малоумно.

Демокрацията изисква активно гражданско участие на цялото общество. А не петдесет човека да правят безобразия във властта, а пет милиона да ги гледат и тихо да ги псуват.

- Идеята да има референдуми за почти всичко в политиката тогава добра ли е според теб? Дали мнозинството не би си избрало и с референдум Гешев?

- Пряката демокрация не е някакво екстравагантно хрумване. Тя е работеща практика в проспериращи общества като Швейцария или Калифорния. В Калифорния от 1911 година досега са проведени над 1200 референдума. Конституцията на щата е променяна 52 пъти с референдум. Лоша ли е калифорнийската демокрация?

Прекият избор на прокурор също е американска практика – по-лоши ли са американските прокурори от българските?

Ако смятаме, че е по-добре прокурорът да бъде избиран от съвет, назначен от президента и парламента, значи си заслужаваме липсата на независимо правосъдие.

- В момента гори поредният спор сред родители и любители – трябва ли да се превежда „Под игото“ на Вазов. Според теб трябва ли?

- Тия фейсбук-драми почнаха много да ме отегчават. Спори се първосигнално, необосновано и невъзпитано. Изобщо не съм убеден, че хората наистина се вълнуват от темите, по които се дърлят. По-скоро търсят истерична изява на личната си неудовлетвореност. Само глупакът има мнение по всички въпроси. Не може да разбираш и от илюстрациите на „Хари Потър“, и от форхенда на Григор Димитров, и от критериите за красота на „Мис България“, и от „Под игото“.

А категоричният тон, с който се произнасят присъди: тоя е некадърен, оная е грозна… това е признак на тежка тъпота, неизлечими комплекси и социален кретенизъм.

Относно „Под игото“ – не съм прочел конкретната адаптация, затова не мога да я коментирам.  

- Във Великобритания в матурите освен Шекспир присъства и „Хари Потър“, в Германия истинска сензация преди няколко години бе работата на матурата по литература на абитуриент, който рапира „Процесът“ на Кафка. Възможно ли е ние като общество да подарим подобен подход на децата у нас? Нужен ли е въобще?

- Хубаво е да има адаптации на класически произведения – всички шекспирови пиеси имат адаптирани light-версии и никой англичанин не роптае срещу това. Напротив – по този начин текстовете на класиците достигат до още повече хора.

Разбира се, че трябва да се направи олекотен вариант на „Под игото“. Въпросът е да се направи професионално, от човек с добра литературна култура. 

А и какво точно бранят стражите на дядовазовата непокътнатост? Може би смятат, че като се направи адаптирана версия на първия български роман, оригиналът му внезапно ще изчезне?

Малко известен факт е, че през 60-те години на миналия век френският вестник „Юманите“ е направил комикс по „Под игото“. Просто сюжетът е динамичен, има екшън, подходящ е за комикс. Защо да не преведем този комикс на български? Така „Под игото“ ще стигне и до най-малките деца.

- По какво работиш в момента? Освен сценарист, актьор, сатирик, ти пишеш и детски книжки. Кое от всичко това те удовлетворява най-много?

- Устроен съм така, че ме удовлетворява самият процес на създаване на всички тия неща. Харесва ми да влизам в различни битности – на сценарист, на актьор, на автор на приказки. Така бягам от рутината и отегчението. В момента, в който усетя, че започвам да се повтарям, търся някакво друго амплоа. Организирал съм работната си програма по такъв начин, че всеки ден да има нещо ново, което ме провокира. Иначе няма смисъл.