През 2019 г. оперната прима Александрина Пендачанска отбеляза 30 години на сцената. За това време има зад гърба си над 70 роли и световно признание. Тя е сред малцината български творци, които не се боят да говорят и за политика.   

- Г-жо Пендачанска, как ви изглежда България отвън?

Много е противоречиво и сложно моето усещане на България. По време на пътуванията си човек е склонен да идеализира места и хора, които му липсват. И това е, защото такава е любовта ми към България – аз тук ще живея и тук ще си умра. Това е моето си място, няма никакво друго кътче земя, към което искам да принадлежа и което ми принадлежи.

За съжаление обаче това е свързано и с някои много трудни и тежки осъзнавания за сериозни промени и дефицити, които са се случили и които виждам, че стават толкова болезнени и непоносими. Много мои приятели са потънали в тази вътрешна емиграция. При всеки по-дълъг престой в България усещам, че аз също потъвам. И си намирам бягства и свой свят, защото светът отвън е нетърпим. Това не го казвам с упрек, а по-скоро, ако щете, и с чувство за вина. Защото, за да е нетърпима държавата ни и обществото ни, значи ние не успяваме да ги направим по-добри. Става дума за всеки един от нас, включително и за мен.

Категорично съм против да хвърляме вината върху другите и да казваме: „Ето, вижте ги тези сега мутрите, нацистите, престъпниците, мафията...“ Това всичко е така, тези образи са част от всекидневието, ние ги виждаме дори когато се погледнем в огледалото. Много от нашите най-близки хора понякога казват неща, които ти се чудиш как може да им хрумват дори – и семейството, и най-близкият кръг приятели. Изведнъж казват едни страшни неща, които са станали допустими да бъдат казани. Дали ще са расистки, хомофобски, ужасяващи неща. Някак си това стана част от нормалността, приели сме го, че така може да се говори и да си общуваме. Че може на стадиона да се показват нацистки знаци. Ние не успяхме да направим така, че това да не бъде възможно.

- Каква е причината за всичко това, през 2019 година отбелязахме три десетилетия от промените през 1989-а?

Много хора заминаха, избягаха... Хора в най-добрите си години, с голям потенциал, който в момента можеше да бъде полезен за оправянето на тази държава. Но какво да ѝ оправяме, тя има нужда от нормализиране – на общуването, на човешките отношения, на политическите отношения. Страшно много хора липсват от най-образованите, предприемчивите, тези с най-жив инстинкт за вървене напред, за еволюиране, за промяна. Хора, които биха успели независимо от това в какво общество или среда биха се родили.

Моята професия е малко по-различна. Всички оперни певци, независимо какви са по народност, живеят като мен – те пътуват и нямат едно установено място. С това обаче не се оправдавам. Аз също съм се опитвала да обяснявам, да говоря, но никога не съм се заемала да правя нещо и реално да променя нещата. И надеждата ми е в някакви хора, които са останали или ще се върнат, просто ще им писне в един момент и ще кажат: „Абе, дайте действително да запретнем ръкави, може да не знаем как точно това ще стане, но да го променим да стане по-добро.“ Надявам се на тези момчета от ИТ сектора да им писне и да си кажат: „Да променим тази държава.“ Най-малкото да не ни е срам от нея.

- Вие готова ли сте да се включите активно с дела, а не само с призиви, въпреки че сте сред малцината творци и артисти, които говорят за политика?

Аз винаги съм участвала емоционално, интелектуално, писала съм, никога не съм стояла настрани от всички тези процеси, които са се случвали. Те са ми близки, болни, изстрадани. Но в същото време в момента не виждам зад какво да застана. И второ, бих се включила, ако има някакъв център, който да проима нужда от мен. Защото моята експертиза е твърде ограничена. Ако имах бизнес, ако бях икономист или финансист, ако бях научена да печеля пари, ако разбирах от сигурност, моментално бих се включила. Но кое да оправя? Експертизата ми не е достатъчно ценна, за да допринеса за това, от което обществото ни се нуждае в момента. Иначе да, с цялото си сърце, с всичките си емоции, с целия си ум и разум.

Но има и още нещо. Думата „власт“ до такава степен е компрометирана, изхабена и унищожена. Най-вече от това, че се употребява в абсолютно погрешен контекст. Сама по себе си властта няма абсолютно никаква стойност и значение освен действително да я упражняваш, за да печелиш пари. Този мафиотски тип на упражняване на власт, на който сме свидетели с малки изключения през тези трийсет години. Властта се използва за нашите си групи хора, на нашите да помогнем, този или онзи да се напълни с пари. Толкова малко са хората за тези трийсет години, които са искали властта не за това, а с призванието да помогнат, с желанието да променят и да направят по-добро. Имаше няколко единици, които успяха, съвсем конкретно говоря за Иван Костов. Но и в правителството на Костов имаше същите такива властолюбци, които бяха там заради парите и властта. Говоря за него, защото го познавам лично, въпреки че знам как ще ме оплюят. Знам, че този човек имаше мисия и той я пое с целия ужас, обругаване и омраза. Не се сещам за нито един социалист, които да има има зрънце на повик – да усещаш да си призван да направиш нещо добро за хората.

- Премиерът Бойко Борисов влиза ли в списъка на политиците, които работят за хората?

Най-вероятно той се възприема като такъв. Допускам, че той има някакви свои представи за себе си – този образ на човек, който нещо е жертвал от себе си и прави за хората. Какво да ви кажа, може би от 100-те процента има някакви 10-15%, които са в правилната посока, някакви неща, които се случват добре и са положителни за хората.

Но това невероятно беззаконие, това ужасно опростачване на хората, тези лоши отношения – всичко това е част от това управление, част от този начин за възприятие и присъствие в света. Ние сме безпардонни, ненаказуеми, на нас всичко ни е позволенo. Това е манталитетът на ненаказуемото безобразие.

- Има ли изход?

Единственият изход е да има повече хора, които виждат, че това не бива, така не може и това е зловещо. Да кажат, че не искаме да живеем в такава държава с такива порядки. Повече хора да се съберат и да направят нещо смислено и работещо, нещо, което да не ни разделя на хиляда парченца. А да ни обедини. Когато се появи някой, който да е разпилял трохите във всички посоки, а някой ще омеси един хляб. Зад този човек ще застанат хората, но трябва да е нещо истинско и автентично. Става въпроси дори за нови хора, които са отворени.

Тази цялата енергия с появата на „Да, България“ напълно се унищожи... Аз се бях зарекла да не говоря за политика. Правя го за първи път от парламентарните избори през 2017 г. Не отварям вестници, не чета списания, отказала съм се. За мен политическите ми вълнения бяха дотук. Извинявайте, но същите тези хора, които опропастиха парламентарните избори, продължават да са там. И сега как да застана зад тях? Това всичкото, което се обединява в момента, е изкуствено, онова истинското се попиля и отиде. Тези няма да успеят и това няма да стане.

- Защо непрекъснато се проваляме с едни и същи грешки?

Защото мислим ограничено. Защото много малко хора имат мащаб, визия за повече от края на месеца. Трябва да има хора, които разсъждават с десетилетия напред. Каква да бъде тази държава след петдесет години. Аз не знам има ли политик, който да говори какво ще представлява България след 10 години. Но реално. Тук хората, които останаха, вместо да бъдат помпани, да им се помага. Ами вижте къде отидоха балтийските страни. Това можеше да се случи и тук. Ние действително имаме страхотни специалисти, пълен е светът с наши експерти. Става въпрос за елементарно визуализиране на бъдещето. А сега виждам малки хора, които правят малки сметки на дребно и на кратки разстояния. Ето това е моята тъжна констатация.

- Каква е разликата между българската реалност и хората, с които работите навън?

Моралната криза не е само българският феномен. Криза преживява цялото западно общество. И тя е точно кризата на ценностите, стойностите, морала. И следващите двайсет години са ключови, от тях ще зависи накъде ще върви светът. Това е борба на образоваността с необразоваността. По някаква причина Западът е допуснал цели сегменти от неговото общество да останат много слабо образовани. Шокиращо е, но е факт. Това е така и в Западна Европа, и в Америка, и в България. И този сегмент на най-ниско образованите хора, които обикновено в стълбицата седят най-ниско, те са най-бедни, но и най-недоволни, защото са и най-засегнати. В света в момента има невероятни разминавания между бедни и богати. Никога разликата не е била толкова голяма дори и във времето на големите империи, да не говорим за последните четиристотин години – обедняването на средната класа, нейното стесняване, това, че става все по-непосилно човек да прати детето си в добро училище, да осигури елементарни неща, които допреди 30 години са били даденост за всеки с нормална професия.  Това вече го няма и то не е само тук, а навсякъде е така. Въпросът е какъв избор ще направи западният човек, дали ще съумее да нормализира обществото, което обитава, да намали тази огромна пропаст между класите. Не говоря за класите в марксисткото разбиране за тях, не става дума за комунизъм. Става дума за някакъв баланс, нормалност. Не може 10 души в света да притежават толкова, колкото всички останали в света. Това води до ненавист. И на Запад условията не са толкова добри. Всички нормални хора по света искат едно и също –достоен живот и спокойно бъдеще за децата им, а това става все по-невъзможно. И докато не се вземат политически решения да се възстанови балансът, ще бъдем подложени на страхотен натиск и всичко, което избива от него – национализъм, расизъм и т.н. Тези, които не могат да поемат отговорността за неуспеха си, ще продължават да обвиняват чуждото тяло, другите, тези, които не сме ние. Това е старо като света, но е и толкова комично. В началото на XXI век с невероятното техническо израстване на човечеството хората се бият за някакъв Бог, цвят на кожата или за нещо, което ги различава. А в същото време всички хора искат едно и също нещо, а вероятно и вярваме в едно и също нещо.

- По какъв начин тази криза на ценности, за която говорите, даде тласък на движението #metoo например?

Цялото движение е процес, който беше неминуем, напълно оправдан. И той идва оттам, че в цялото цивилизационно развитие на света жената е имала роля, каквато сега не може да продължи да има. Предстои промяна, която се случва от близо век. И докато не се изравнят двата пола, което вероятно ще стане до неколкостотин години, няма как да не текат такива процеси. Мъжете и жените в един момент ще стана напълно равнопоставени. И не бива да бъде другояче, не може човечеството да продължава да се лишава от половината си ресурс. Целият потенциал на жената е бил потиснат нерационално през всичките тези години.

По отношение на сексуалността, отношенията между мъже и жени, в България седим в едно островче, потънало в пропагандни операции, това ме потриса. Тези глупости за децата, джендърите, норвежците, аз не знам как това се случи на България. Не разбрах този мъдър народ как се подведе, че Истанбулската конвенция, която пази жените от побоища, да стане такъв проблем. Както и това, че някой пияница може да ти пребие детето.

По същия начин тук имаме и проблем с разбирането на #metoo. Съгласна съм, че се преминава границата на здравия разум. А всичко, което премине здравия разум, губи и целите си. Откакто свят светува, жената е била обект на сексуално желание и изнудване. Има и жени, които са се възползвали от своята сексуалност. Но и не е редно в два през нощта да ти се обади шефът за среща. В момента минаваме през някаква криза, в която се нагласят отношенията. Аз съм за #metoo, но и няма да се възмутя, ако някой ми каже, че днес съм хубава или ме пипне по ръката, от което да преценя дали ми харесва или не в момента. Но и не може да очакваме всички жени да бъдат силни еднакво. Мъжете и жените не са еднакви, ние сме различни, но в тази различност трябва да имаме равни права.

- Доколко може да устои консерватизмът в операта пред новите авангардни прочити на класически произведения?

От една страна, операта върви напред, но от друга – не се създават достатъчно нови произведения. Това предизвиква тъпчене на едно място и вече се чудят какво да измислят, как да представят някои опери, играни стотици пъти, които минават границата и на добрия вкус, и на здравия разум. Но от друга страна, така или иначе ние не можем да продължаваме и да гледаме на операта така, както е била възприемана преди 150 години.

- Прави ли ви щастлива това, че вече преподавате свои майсторски класове?

Да, абсолютно категорично.

---

Това интервю е публикувано в сп. "Клуб Z" през ноември 2019 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.