„В класическата диалектика трябва да дадеш на двете страни в спора еднакви сили“, казва сцeнаристът Антъни Маккартън („Най-мрачният час“, „Теорията на всичко“, „Бохемска рапсодия“) за най-новия си филм „Двамата папи“ (The Two Popes).

Продуциран и разпространяван от „Нетфликс“, той има четири номинации за „Златен глобус“ – за най-добър драматичен филм, за водеща мъжка роля (Джонатан Прайс), за поддържаща мъжка роля (Антъни Хопкинс) и за най-добър сценарий за Маккартън. „Изненада“ за критиците в номинациите за „Златен глобус“, сега всички очакват филма и в предложенията за „Оскар“, които ще бъдат обявени на 13 януари. 

„Двамата папи“ разказва за абдикацията на папа Бенедикт XVI от 2013 г. Филмът повдига въпроса дали Църквата трябва да се променя заедно със света, или е по-силна, ако се държи за своите догми. В главните роли са кардинал Хорхе Берголио (Прайс) и папа Бенедикт XVI (Хопкинс). Техните различия според идеологиите и темперамента, както и теологичните спорове, които водят, направляват действието на филма.

Наличен в платформата на „Нетфликс“ от 20 декември 2019-а, в момента филмът е в списъка с най-търсените продукции. В базата данни IMDb зрителският рейтинг на „Двамата папи“ е 7,7 от 10, подобна оценка дават и критиците със 75% позитивни ревюта.

Маккартън е новозеландец, работи като журналист, преди да стане сценарист през 80-те. „Най-мрачният час“, биографичен филм за Уинстън Чърчил за времето на Втората световна война, му носи номинация за „Оскар“ през 2018 г. (като продуцент). На същия успех, плюс номинация за най-добър адаптиран сценарий, се радва и „Теорията на всичко“ – биография на Стивън Хокинг, преди болестта да го прикове към инвалиден стол. „Теорията на всичко“ носи на Маккартън „Бафта“ за 2018 г.

Сам възпитан в католическата вяра, Маккартън споделя пред сайта „Скрийндейли“, че възкачването на Франциск на папския престол е като „глътка свеж въздух“, докато преди Църквата е била като „задушна стая“.

„Нищо не се случваше в тази Църква, беше толкова объркващо и ядосващо“, казва той.

Както и в предишните филми на Маккартън, всеки сериозен момент се компенсира със забавен. В една от сцените например, насред изобилието от антики във Ватикана, Бенедикт пие „Фанта“, детайл с исторически контекст от израстването му в нацистка Германия.

„Срещнах се с един мъж, който ми разказа, че е вечерял с Бенедикт и той пие само „Фанта“ – разказва Маккартън пред „Скрийндейли“. – Попитал защо. Истината е, че по време на Втората световна война кока-колата е била забранена в Германия. Така възниква фантата и той я заобичал от малък. Ако се откажеш от хумора, филмът спира да бъде реалистичен. Всяка социална ситуация включва най-малкото опит за хумор.“

Филмът не е документален, по-голямата част от сюжета е плод на въображението на Маккартън. Темите, които засяга обаче, имат важност далеч не само зад вратите на Ватикана – обетът за безбрачие, ролята на жените в Църквата, скандалите с католическите свещеници… Папа Бенедикт е представен като силна, волева личност и мъж, който се чувства по-удобно, когато работи над проекти в помощ на бедните, отколкото по време на ватиканските ритуали. Това може и да не е далеч от истината, пише Алехандро де ла Гарса в списание „Тайм“, но да сведем кардинала просто до християнски пастир би било погрешно.

За да бъде разбран сюжетът по-добре, може би зрителят трябва да се запознае и с истинската история, вдъхновила събитията в „Двамата папи“. В родната си Аржентина Хорхе Берголио бързо се изкачва в католическата пирамида на властта и още на 36 години става глава на йезуитите в страната и в съседен Уругвай. Обещаващ религиозен лидер, в следващите години начело той започва да губи доверието на духовенството, когато се разиграва т. нар. „Мръсна война“ в Аржентина (1976 – 1983), военна кампания на правителството, в която двама свещеници са отвлечени от режима. Берголио е обявен за ултраконсервативен, което води до отнемането на поста му през 1990 г. Изпратен в Кордоба, той прекарва две години, преживявайки „голяма вътрешна криза“, както ще сподели години по-късно. Отдава се на помощ на бедните в града, което му дава нова перспектива. Постепенно се завръща на властова позиция и приема по-либерални възгледи за ролята на Църквата в борбата с бедността и неравноправието – именно това начертава пътя му към Ватикана.

Папа Бенедикт XVI, роден като Йозеф Ратцингер, е глава на католическата църква от 2005 до 2013 г. Във филма е представен като твърд лидер, който не прави компромиси и смята, че най-правилният път на Църквата, бореща се с проблемите на съвремието, е завръщане към строгостта на традициите, обобщава критикът на „Тайм“.

В реалността Ратцингер е родом от Германия и е дете, когато нацистите поемат властта през 1933 г. На 14 години става част от Хитлеровата младеж, макар и семейството му да е против фашисткия режим. Няколко години по-късно е мобилизиран. Ратцингер дълги години преподава теология и догми, автор е на редица теологически трактати, с които католиците го възприемат като прогресивен. С годините обаче възгледите му стават все по-консервативни. През 1977 г. го избират за архиепископ на Мюнхен и Фрайзинг. Заради задълбочените си познания в теологията, от 1981 г. действа като надзорник на папа Йоан Павел II. Върши тази работа над две десетилетия и се прочува със своите строгост и интелигентност.

По време на управлението му като папа се разразява скандалът с обвиненията в педофилия срещу някои от свещениците на Ватикана. Многократно е осъждал това поведение, започвал е разследвания и през 2010 г. дори създава нови правила за свещениците с цел да се дисциплинира „хищническото“ поведение сред тях. Мнозина обаче отбелязват, че папата не желае да задълбочи разследването до високите етажи на Църквата. През 2013 г. Бенедикт обяви абдикация, като се позова на напредналата си възраст и влошаващото си здраве. Това бе първата оставка на папа от 700 години насам.

Въпреки различията между Бенедикт и Хорхе Берголио, „Двамата папи“ завършва с приятелска, дори комедийна нотка, когато Франциск и Бенедикт XVI похапват пица и гледат Световното първенство по футбол. В реалността обаче връзката между двамата не е безоблачна – през април 2019 г. 92-годишният Бенедикт XVI разпространи писмо, в което осъжда посегателството над деца в Католическата църква, либералните теолигически идеи, както и западната култура, позволила всичко това да се случи.

Не толкова впечатлена от тази история и реализацията ѝ на екран е кинокритичката Уенди Айд. В ревю за „Обзървър“ тя дава 3 от 5 звезди на филма, но отбелязва, че „това е неочаквано забавен материал, предвид, че действието в „Двамата папи“ е заето от учтивите теологични спорове на двама възрастни мъже“. Това, казва тя, се дължи на уменията на сценариста, специализиран в „лъскавите биографични драми“.

„Но не всичко сработва, ретроспекциите са тромави и действието върви несигурно във втората половина – смята Айд. – Също така филмът се въздържа да засегне по-изобличаващите елементи в скорошната история на Католическата църква. Но има нещо обезоръжаващо в папската дружба с бира и футбол.“

Площад Славейков