Първата криза е здравната. Тя продължава.

Втората е икономическата. Тя започва и държавите харчат нашироко, за да я смекчат.

Но ни чака и трета криза – на доверието. Тя неизбежно съпътства големите изпитания.

Че ни очаква, можем просто да си спомним. “Липса на доверие” беше мантрата на 2008-а, когато се сгромоляса “Лиймън брадърс”. Тогава въпросите бяха дали можем да вярваме на “сигурните” ценни книжа, на кредитните рейтинги, на фондовете, банките, регулаторите?

Новите въпроси предстои да узнаем. Но някои вече изплуват. В Китай видни комунисти попитаха могат ли да имат доверие на водача Си. И някои от тях изчезнаха мистериозно.

Цензурата вече не може да прикрие факта, че местните власти в Ухан и централните в Пекин преследваха тези, които първи биха тревогата за новия коронавирус.

Днес Франс прес пише от Москва, че оптимистичните послания на Кремъл ("вирусът е под контрол"), карат руснаците да се готвят за най-лошото. И да опразват магазините. Противоречието между дискурса на управляващите и поведението на управляваните е очебийно.

Тук руснаците не са самѝ. Паниката, отразена в опразнените магазини и в най-богатите и цивилизовани страни, е по-заразна и от самия вирус. В основата ѝ е именно липсата на доверие.

Днес правителства и централни банки обещават “да направят всичко, което трябва”, за да не позволят икономиките да рухнат, а хората главоломно до обеднеят. Обещават програми за стотици милиарди и трилиони. Ще дойде обаче денят, в който ще се разбере доколко тези мерки работят. И ако не работят, както се очаква, какво правим?

След голямото харчене неизбежно следва голямо затягане на коланите. Това го играхме през 2010 - 2012 г.

Полицейските часове, забраните, извънредните закони и наказания за неспазване на карантините, са също израз на недоверие, че населението доброволно ще се откаже от обичайния си живот и ще последва призивите за социално дистанциране и самоизолация.

Не знам какво мерят демоскопите в момента, но подозирам, че могат да открият зависимост между степента на доверие в едно общество и тежестта на принудата. Там където властта най-малко вярва на хората и хората най-малко вярват на властта, мерките са най-крути. Или най-слаби – там, където властта крие от хората истинското положение.

Почти всички вътрешни граници в Европа са вече затворени, включително в зоната за свободно пътуване, известна като Шенген. Много по-затворени са, отколкото бяха в пика на бежанската криза през 2015 г. Това е законно. Шенгенският кодекс позволява временно затваряне на границите при извънредни обстоятелства.

Но над бариерите виси същият въпрос отпреди пет години – ще ги вдигнат ли пак и кога? При какви условия? Може ли един вирус да унищожи за дни постижението, за което европейците са работили десетилетия?

Кризата на доверието неизбежно прераства в криза на демокрацията. Защото доверието е горивото на демокрацията. Това е урокът от всички кризи, които ни сполетяха през изтеклото десетилетие – от американските ипотечни книжа, през кризата на кредитирането, финансовата криза, кризата на еврото, изригването на популизма и Брекзит.

Преодоляването на такива кризи и гаранцията, че няма да се повторят, изискват нова регулация, т.е . нови ограничения, нова принуда. Не звучи оптимистично.

Но от друга страна, един много по-страшен бич, чумата през 1347-50 г., е изтрил от лицето на Европа една трета от тогавашното ѝ население, обаче коренно е променил това лице и историята на Стария континент. “Черната смърт” е разколебала средновековната вяра, разклатила е устоите на църквата и на крепостничеството, работната сила е станала кът и е трябвало да бъде освободена да се движи. Това отворило пътя на Ренесанса.

Днес Путин каза от Севастопол на руснаците “да бъдат готови за всякакво развитие на събитията”. Ако го беше казал на целия свят, пак щеше да бъде прав.