Article_top

През годините, когато работех в централата на ООН в Ню Йорк, един от любимите ми начини да изчезна за малко от някое дълго, но скучно и често безплодно заседание бе да седна на някоя пейка до Пазара на Амишите. Той е на 45-а улица между Първо и Второ авеню. И не само да се радвам на градинката наблизо, носеща името на Катрин Хепбърн, а най-вече на един чудак с вечно димяща цигара в устата, с бархетна риза за два долара - от Бангладеш, с торбест кадифен панталон, къдрава пепелява коса и усмивка на Чарли Чаплин...

Всеки следобед той се припичаше на слънце, седнал на пейката и наблюдаващ как нюйоркчани си купуват разни лакомства от пазара. Аз сядах на отсрещната пейка, правех се, че чета "Ню Йорк таймс", а скришом го наблюдавах. Този човек беше Кърт Вонегът, един от най-талантливите и проницателни писатели в света, ненадминат присмехулник над всичко и всички, поради което никога не му дадоха Нобелова награда. Вероятно и поради това, че след Втората световна война с неудоволствие е продавал за известно време шведски автомобили на американците...

Вонегът написа много хубави книги, преди да отлети над облаците на 11 април 2007 г. Но в една от тях - "Фарс или никога вече самота", той като че ли беше облякъл ризата на Пророка, защото фантасмагоричната му визия ни представяше картина, близка до тази, в която живеем днес. Светът е преживял невиждана катастрофа, много хора са измрели, половината от оцелелите са изперкали, брат и сестра живеят в странна симбиоза с общ мозък, стадото от маргинали си избира странен президент на Съединените щати, а междувременно Китай е станал световна сила.

Запасите от петрол са изчерпани, западната цивилизация е пред умиране, а могъщите китайци толкова са се смалили, че хората ги вдишват и в днешното отчаяние ни напомнят за нещо друго. Маски няма, но това не пречи на китайците да завладеят света... Не се казва с ракети ли или с респиратори. В тази черна комедия, написана през 1976 г., коронованият вирус витае незабележимо наоколо. Не става ясно дали Вонегът е предчувствал днешната агония на света.

Макар и вече богат човек от продажбата на книгите си, някои от които бяха горени на клади или забранявани в училищата заради богохулството или нестандартното мислене в тях, Вонегът си обичаше бархетната риза за два долара. Може би защото се надяваше, че така инвестира и в икономиката на Бангладеш. Но истината беше, че той, ветеранът от Втората световна война, военнопленник на германците в Дрезден и свидетел на разрушаването му от американската авиация, американец с немски гени, написа потресаващата "Кланица 5", вероятно най-шокиращата книга за войната заедно с "Параграф 22" на Джоузеф Хелър. Той, който беше пацифист до дъното на душата си, се надяваше, че след 1945 г. американци и руснаци ще намерят общ език, както го намериха преди това край бреговете на Елба. Но това не се случи. Обясненията са много, зависи кого питате: отвъд Атлантика, или отсам...

Но както каза френският президент Макрон преди две седмици, ние сме във война. Войната се оказа Световна. Врагът е един: Коронованият. И когато врагът е общ, народите - повечето от които са маргинализирани - очакват и отбраната срещу Коронования да е обща.

Както преди 1945 г. общият враг събираше обща коалиция от три държави и трима мъже - в Техеран, Ялта и Потсдам. (На последната Труман замени болния Рузвелт, който караше 4-тия си мандат, и с това даде пример на Путин как се търсят конституционни решения...) Срещата в Ялта не произведе много щастие за източната част на Европа, но приемаме, че е било неизбежно за оня момент. "Такова било времето", казваше един наш цар.

Факт е обаче, че поне за няколко години "Тримата големи" си сътрудничеха прилично, изправени срещу общия враг. По-късно, след речта на Чърчил във Фултън, се скараха, но това е друга история. Да не се отплесваме. Общият враг сега е пак пред вратите на света.

Но лидерите не си говорят. Или си говорят тихо, никой да не ги чуе. Не се и срещат. Помагат си скромно, което е по-добре, отколкото нищо, но пропагандаторите им виждат в тези скромни жестове опит за "превземане на противника (и бивш съюзник) отвътре" чрез един самолет с маски и респиратори. Бойте се от данайците дори когато идват с дарове, както се казва в една древна мъдрост.

И така, животът продължава, без да е ясно откъде дойде врагът, каква е коалицията срещу него, има ли въобще коалиция и ще даде ли този, който има две ризи, поне една на ближния си. Дори ризата да е от Бангладеш. Или маската.

Когато след 1878 г. османците се оттеглили след 5-вековна командировка по нашите земи и ние сме започнали да строим съвременна България, поборниците се изпокарали кой да вземе по-хубави постове в строителството (от всички сектори на държавата) или от по-престижни части на София. Стамболов - поетът и поборникът с острата сабя - също имал архитектурни и градоустройствени видения насън. Някои осъществил. После сабята се извъртяла...

Общият враг се оттеглил към Цариград, а общата цел на поборниците се стопила в синевата над Витоша. Тя още не била Национален парк. Деленето на плячката започнало. И тогава Дядо Вазов написал, че епохата се нуждае от титани, а родила пигмеи.

И днес епохата се нуждае от титани. Вирусът коси наред. Но световните лидери засега не предлагат нищо заедно. Спасяването на удавниците е оставено на самите тях. Титаник вече е ударил айсберга и трите класи се бият за лодките. Дори Леонардо ди Каприо не може да помогне.

Лидерите са такива, каквито си ги изберем.

Или както казваше литературният учител на Вонегът: "Ако гласуването променяше нещо, нямаше да ни позволят да го правим." Учителят се казва Марк Твен.

Препубликуваме есето с разрешението на автора и на "Квадрат 5".

 

През годините, когато работех в централата на ООН в Ню Йорк, един от любимите ми начини да изчезна за малко от някое дълго, но скучно и често безплодно заседание бе да седна на някоя пейка до Пазара на Амишите. Той е на 45-а улица между Първо и Второ авеню. И не само да се радвам на градинката наблизо, носеща името на Катрин Хепбърн, а най-вече на един чудак с вечно димяща цигара в устата, с бархетна риза за два долара - от Бангладеш, с торбест кадифен панталон, къдрава пепелява коса и усмивка на Чарли Чаплин...

Всеки следобед той се припичаше на слънце, седнал на пейката и наблюдаващ как нюйоркчани си купуват разни лакомства от пазара. Аз сядах на отсрещната пейка, правех се, че чета "Ню Йорк таймс", а скришом го наблюдавах. Този човек беше Кърт Вонегът, един от най-талантливите и проницателни писатели в света, ненадминат присмехулник над всичко и всички, поради което никога не му дадоха Нобелова награда. Вероятно и поради това, че след Втората световна война с неудоволствие е продавал за известно време шведски автомобили на американците...

Вонегът написа много хубави книги, преди да отлети над облаците на 11 април 2007 г. Но в една от тях - "Фарс или никога вече самота", той като че ли беше облякъл ризата на Пророка, защото фантасмагоричната му визия ни представяше картина, близка до тази, в която живеем днес. Светът е преживял невиждана катастрофа, много хора са измрели, половината от оцелелите са изперкали, брат и сестра живеят в странна симбиоза с общ мозък, стадото от маргинали си избира странен президент на Съединените щати, а междувременно Китай е станал световна сила.

Запасите от петрол са изчерпани, западната цивилизация е пред умиране, а могъщите китайци толкова са се смалили, че хората ги вдишват и в днешното отчаяние ни напомнят за нещо друго. Маски няма, но това не пречи на китайците да завладеят света... Не се казва с ракети ли или с респиратори. В тази черна комедия, написана през 1976 г., коронованият вирус витае незабележимо наоколо. Не става ясно дали Вонегът е предчувствал днешната агония на света.

Макар и вече богат човек от продажбата на книгите си, някои от които бяха горени на клади или забранявани в училищата заради богохулството или нестандартното мислене в тях, Вонегът си обичаше бархетната риза за два долара. Може би защото се надяваше, че така инвестира и в икономиката на Бангладеш. Но истината беше, че той, ветеранът от Втората световна война, военнопленник на германците в Дрезден и свидетел на разрушаването му от американската авиация, американец с немски гени, написа потресаващата "Кланица 5", вероятно най-шокиращата книга за войната заедно с "Параграф 22" на Джоузеф Хелър. Той, който беше пацифист до дъното на душата си, се надяваше, че след 1945 г. американци и руснаци ще намерят общ език, както го намериха преди това край бреговете на Елба. Но това не се случи. Обясненията са много, зависи кого питате: отвъд Атлантика, или отсам...

Но както каза френският президент Макрон преди две седмици, ние сме във война. Войната се оказа Световна. Врагът е един: Коронованият. И когато врагът е общ, народите - повечето от които са маргинализирани - очакват и отбраната срещу Коронования да е обща.

Както преди 1945 г. общият враг събираше обща коалиция от три държави и трима мъже - в Техеран, Ялта и Потсдам. (На последната Труман замени болния Рузвелт, който караше 4-тия си мандат, и с това даде пример на Путин как се търсят конституционни решения...) Срещата в Ялта не произведе много щастие за източната част на Европа, но приемаме, че е било неизбежно за оня момент. "Такова било времето", казваше един наш цар.

Факт е обаче, че поне за няколко години "Тримата големи" си сътрудничеха прилично, изправени срещу общия враг. По-късно, след речта на Чърчил във Фултън, се скараха, но това е друга история. Да не се отплесваме. Общият враг сега е пак пред вратите на света.

Но лидерите не си говорят. Или си говорят тихо, никой да не ги чуе. Не се и срещат. Помагат си скромно, което е по-добре, отколкото нищо, но пропагандаторите им виждат в тези скромни жестове опит за "превземане на противника (и бивш съюзник) отвътре" чрез един самолет с маски и респиратори. Бойте се от данайците дори когато идват с дарове, както се казва в една древна мъдрост.

И така, животът продължава, без да е ясно откъде дойде врагът, каква е коалицията срещу него, има ли въобще коалиция и ще даде ли този, който има две ризи, поне една на ближния си. Дори ризата да е от Бангладеш. Или маската.

Когато след 1878 г. османците се оттеглили след 5-вековна командировка по нашите земи и ние сме започнали да строим съвременна България, поборниците се изпокарали кой да вземе по-хубави постове в строителството (от всички сектори на държавата) или от по-престижни части на София. Стамболов - поетът и поборникът с острата сабя - също имал архитектурни и градоустройствени видения насън. Някои осъществил. После сабята се извъртяла...

Общият враг се оттеглил към Цариград, а общата цел на поборниците се стопила в синевата над Витоша. Тя още не била Национален парк. Деленето на плячката започнало. И тогава Дядо Вазов написал, че епохата се нуждае от титани, а родила пигмеи.

И днес епохата се нуждае от титани. Вирусът коси наред. Но световните лидери засега не предлагат нищо заедно. Спасяването на удавниците е оставено на самите тях. Титаник вече е ударил айсберга и трите класи се бият за лодките. Дори Леонардо ди Каприо не може да помогне.

Лидерите са такива, каквито си ги изберем.

Или както казваше литературният учител на Вонегът: "Ако гласуването променяше нещо, нямаше да ни позволят да го правим." Учителят се казва Марк Твен.

Препубликуваме есето с разрешението на автора и на "Квадрат 5".

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кои от икономическите мерки на правителството за справяне с кризата одобрявате?