Теди (Стефан Стефанов) Москов е един от най-изявените съвременни български режисьори. И отличен познавач на хумора. Гражданинът у нас мрази "великаните". И бързо ги омита от хоризонта, казва Теди Москов в интервю пред Клуб Z.

- Г-н Москов, каква е вашата дефиниция за смешното?

Работя без дефиниции, но ще потърся някаква скрита от мен самия. За да я формулирам, ще е нужен синтез на изказа ми, а той е доста разточителен. Започвам да кондензирам хаотичните си мисли – всяка дефиниция трябва да се побере в едно изречение. Е, няма да стане, няколко ще са! 
Ще дефинирам смешното, което произвеждам аз: стремя се към резки обрати, към изненади. Първо, аз да се изненадам от хрумването си, после – пръв да му се засмея и да започна да се надявам, че няма да съм последен. Това обаче не е дефиниция, а дрън-дрън!

Избистри ми се! Ето я: „Смехът е радост!“ Сега ми идва друго, не го знам какво е, но звучи добре: „Смях, пот и сълзи.“ Някакво ехо на Blood, sweat and tears. Който ги знае кои са, ги знае! Който не ги, да ги потърси в интернет! 

В моите комедии има смях, има и пот от тичането на артистите по сцената, а понякога има и сълзи. „Смях, пот и сълзи“ – така би могъл да се нарече някакъв мой бъдещ театър.
Благодаря ви, че ме накарахте да се замисля по този въпрос. „Де го чукаш, де се пука!?“ Питате ме за дефиниция, а аз си намирам име за театъра. Ще завърша с моя „мъдрост“: „Най-добре се смее тоз, който се смее първи!“

- Как разбирането за смешното може да се използва за класово разделение в обществото?

Единствената част от нашето общество, която е била отделяна от специфичен присмех върху нея, е милиционерската. И лекарите винаги са били обект на вицове. От болните – само кретените. Хомосексуалните, тъщите и Иванчо също. Скромна обособена група, подложена на вицове, е тази на флегматиците. Ако нашето общество се състоеше само от лекари, полицаи, кретени, тъщи, гейове и флегматици, вицът щеше да играе ролята на лакмус за него. 
Колкото до класовото разбиране за смешното – aко имаше у нас потомствена аристокрация, тя би демонстрирала, че се смее на изтънченото или на нещо, свързано със специфични знания. Ще си го нарича „висок хумор“. Нещо като: „Ако не бях чел Шопенхауер, нямаше да се засмея!“ Елитна, но чудесна смешка на Уди Алън е: „Започна ли да слушам Вагнер, ме обзема непреодолимо желание да нахлуя в Полша.“ Нямаш ли представа от музиката на Вагнер, не знаеш ли, че е бил любим композитор на Хитлер, не си ли осведомен за немската окупация на Полша, няма дори да се усмихнеш. 

Колкото до низшите слоеве на обществото, те се скупчват около подигравки към властимащите. Това при нас е традиция от „Хитър Петър“. Той за жалост е нещо като национален герой. За жалост, защото хитростта не е качество, а подлост и мързел.

Властта във всичките ѝ измерения винаги е пораждала и ще поражда политическите вицове. Днес те са в сладка дрямка. Не им е интересно, щом не са забранени. Имаше времена, когато за виц се влизаше в затвора. Тогава беше тръпката да ги разказваш, че и да ги слушаш. Лично аз се надсмивах над властта по онова време, a днес ми е скучно. Така доброволно се бях „изселил“ в групичката на тези, пред които се поставяха пречки. Продължават да ми ги поставят, защото поставящите пречки са едни и същи. Има чудесни не класово разделящи обществото ни, а подчертаващи мултинационалността му вицове – арменски, еврейски и тези за Бай Ганьо. Има и за циганчета. Очаквам да се появят и нови „европейски“ шеги.

- Във Великобритания „Монти Пайтън“ е институция, в Щатите имат Джон Оливър, Джими Фалън, Дейвид Летерман, Джей Лено... Защо хуморът в България продължава да се смята за нещо несериозно?

От кого? От властимащите, за да омаловажат присмеха над тях? От хумор-нямащите, за да превърнат тоя си недостатък в качество? Хумора подценяват артисти без артистизъм, които могат да играят – и то неособено добре, само когато им е ясна „задачата“ и „свръхзадачата“ по Станиславски. Да знаят откъде идат и къде отиват, за да могат да си кажат репликите. Да им е ясно какво от обкръжаващата ги среда влиза в техния „голям кръг на внимание“ и в „малкия кръг на внимание“. Все скука! А скуката е религия за някои театрали. Връщам се към хумора. Ако си лишен от нещо, единственият ти изход е да го отречеш...

В потвърждение на разсъжденията ми за актьорите се сещам за един случай с Доналд Съдърланд и Федерико Фелини от снимките на „Казанова“. Фелини казал на Съдърланд – иди отвори тази врата! Той попитал: „Маестро, какво има зад вратата и защо я отварям?“ А Фелини казал: „Този няма да може да отвори вратата. Ще променяме сценария.“
Не че Доналд Съдърланд не е един от най-големите актьори в киното! Просто някои школи са в противовес на фантазията. А фантазията е свобода. А школа по свобода няма! Има обаче „Граматика на фантазията“ – нещо като учебник по фантазия от Джани Родари.

- Кога политическите лилипути станаха по-големи от гражданина Гъливер?

Бих казал, че големината им е еднаква. Гражданинът у нас мрази „великаните“. И бързо ги омита от хоризонта. Избира си сходни на ръст управници, които свойски да нарича „бай“ и да им говори на „ти“. А някои останали в историята управляващи, освен че са им говорили на „Вие“, те самите са си говорили на „Вие“. „Ние току-що се събудихме“ – сигурно е казвал Луи Четиринадесети в ранния следобед. Или: „Още сме гладни“, след като вече бил изял половин прасе. 

Политик, удобен за вечно критикарския дух на нашия гражданин, е този, върху когото можеш да хвърлиш вината за всичко, което не ти се е получило в живота. Традицията да се персонализира вината иде още от комунистическата негативност към индивида. Оттогава обичаме и да персонализираме властта – „Бай Тошово време“! Склонни сме към диктатури. Иначе нямаше да предпочитаме термина „робство“ пред „владичество“.

- Как отлепвате от усещането за безсмисленост?

Измислям си смисли. Като Бертолд Брехт – „подготвям следващата си заблуда“. Освен това следвам някаква традиция, оставена ми от семейството – за достойнство, чест и способност за оцеляване в трудни условия. Сега се замислям, че няма защо непременно да отлепям от безсмислеността. Тя ми носи спокойствие, почивам си в нея. Изпадам в някаква радостна безотговорност. Бездействието е сладко нещо. Пак ще прочета екзистенциалистите, но легнал.

- Доколко все още си струва политическото действие за промяна на обществото 30 години след началото на т.нар. преход?

Първо трябваше да се създаде общество. Никой не положи усилия за това. „Създадохме Италия, сега ни остава да създадем италианци“, е казал Джузепе Мацини след обединението на италианските републики в една държава.

У нас никой не каза: „Вече сме свободна страна, ще трябва да създадем и свободни граждани.“ Как би трябвало да се създаде нашето свободно гражданско общество? С култура! Чалгата го разгражда. Медиите също! Затова общество ни е пасивно по доста важни въпроси. Такъв е въпросът за морала! Никой не му обърна внимание. Неморалността се е разположила трайно във всички сфери на живота. Дори се котира. Помислете си на кого искат да подражават децата!?

- Обществото като че ли върви вече по някаква инерция, без да се вълнува особено от нечий радикален заряд. Това не обезсмисля ли реформаторските усилия?

Усилията тук никога не са били реформаторски, а консуматорски, свързани предимно с „лапането“. Дайте да се налапаме, докато можем, пък после ще му мислим! Истинска пародия на реформа беше „назначаването“ на милионери. Те пък периодично биваха подсещани, че над всеки „назначен“ тегне угрозата да бъде „уволнен“. Затова днес чинно изпълняват повелите на „работодателите си“. Кои са те – не ги знам! 
Абстрактният работодател е най-опасен, не можеш да го идентифицираш. Не знаеш от коя уста ти говори началникът… Това е елементаризиране на китайската мъдрост –  „Внимавай! Не знаеш от коя уста ти говори Бог.“

- Къде останаха героите от „Улицата“?

В интернет. Ако питате за артистите, те ме „предадоха“ донякъде. Не толкова за пари, а за по-лесни за играене неща. Те изневериха преди всичко на себе си – никой не изисква от тях това, което могат най-добре. И те не го изискват вече. Тъжно, но не чак толкоз!  

- Как би изглеждала „Улицата“ по време на „ерата Борисов“ и дали би била възможна днес?

Странно ми е, че свързвате „Улицата“ с политиката днес. Ако беше така, шоуто нямаше да има световните отличия, които получи. Днес „Улицата“ не е възможна – чувството за абсурд е чуждо на младото поколение. А да играем представления за по-възрастните „измиращи“ зрители някак си не е гот. Влязоха да гледат 20, излязоха 10 – ха-ха!
Между другото „Улицата“ продължи като новогодишна програма по Нова телевизия през 2018 срещу 2019 г. с друго име – „Пресечката“. Трябва да я има в интернет, вижте какви промени са настъпили и дали са настъпили в нея! Определено е станала по- спокойна и с повече цитати. Не помня. Вече забравям това, което съм режисирал, и мисля за следващото.

- Какъв ще е театърът на 20-те, второто десетилетие от новото хилядолетие?

За да има успех, дори няколко телевизионни звезди ще са достатъчни. И то двойно достатъчни. И за себе си, и за публиката. С първото искам да кажа, че ще ги мързи да играят по различен за тях начин и ще избягват провокациите, защото „са му хванали цаката“, а тя им носи пари и обожание. А с второто, че публиката я интересува да си види любимците от сериалите в каквото и да било изпълнение. 

Също така смятам, че комедията ще плъпне като плесен по всички театри до пълното си самоунищожение. 
„Хуморът е най-труден за писане, но и най-лесен за продаване, и то на високи цени!“ – казал Джек Лондон. Той е говорел за Марк Твен и за качествения хумор. При нас е малко по-друго.
Тъпият хумор е лесен за писане, още по-лесен за продаване и доста по-доходоносен от качествения такъв. Много хора плюят на себе си и започват да го практикуват. Вече говорих за артистите от „Улицата“. А и аз имам някои забежки…

- Кое днес и тук може искрено да ви разсмее? 

Днес и тук предполагат злободневен смях. Той е придружен със злобица, затова винаги съм го отбягвал. Моят хумор е свързан с обичта, не с подигравката. Темите ми са били абстрактни – малкият човек, изчезващите неща, половин човекът и най-вече истинският човек – при какви обстоятелства той оцелява и при какви се губи. Повечето неща днес ме натъжават. Или озадачават. Разсмиват ме някои от старите филми, които обаче продължават да са днес и тук. Скоро се смях до сълзи на „Малки убийства“ на Алън Аркин и на „Кавказка пленница“ на Леонид Гайдай. Гледах и филма на Коста Биков за Рангел Вълчанов – той породи у мен някакъв красив смях. За първи път го усещам. Смях, придружен с гордост, че сме имали Рангел, а и че го познавах...

----

Този материал е публикуван във февруарския брой на сп. "Клуб Z" за 2020 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.