Едно интервю, което в нормален свят би било рутинно, дори да е напрегнато, се превърна в събитие не заради информацията, която носи, а заради начина, по който се случи. Мрежата кипи от разсъждения кой е прав и кой е крив в разговора между Миролюба Бенатова и генерал Венцислав Мутафчийски. Имаме нова фронтова линия, не обичайната.

Ако досега журналистите бяха посредник между властта и хората, сега те заедно са от другата страна на барикадата, изградена от обществото като цяло, обединено в социалните мрежи. Но властта и медиите не са съюзници. Те говорят на различни езици, те строят Вавилонската кула. И врагове не са – просто не се разбират. Комуникацията между тях е необратимо съсипана. За съжаление това е за сметка на публиката, на обикновените хора, които имат нужда да бъдат информирани, а не привличани за фенове.

Вината е най-вече на властта, която превърна медиите в крепостни владения. Комфортът на сервилните въпроси се превърна в норма, която покварява дори новопосветени властови единици като началника на НОЩ. Миролюба Бенатова се придържа към журналистически стандарти, които все по-малко наши колеги спазват. Ролята на интервюиращия никога не е в това да създаде удобство на интервюирания, а да направи всичко, за да извади наяве истината. Това понякога не е приятна гледка, често е болезнено и за зрителя, защото пристрастията му са лични. Но винаги е от полза за хората, защото истината не е персонално, а общо право.

Генерал Мутафчийски вероятно е много добър специалист като лекар и едва ли някой може да оспори квалификацията му на медик. Но той е съвсем нов и още сравнително неопитен като властови елемент. Публичността не е професионалната му сфера. Срещу него обаче седеше професионалист, който постави резонните въпроси, подплатени с факти. Това породи искрите – неувереността на един администратор, който се опитва да се наложи, мачкайки достойнството на своя събеседник, срещу увереността на един журналист, който има опит в общуването на всякакви нива. Победата – макар и частична, макар и от друг тип – е на Бенатова.

Проблемът е, че истинската битка, тази за истината, за точността и откритостта, още не е проведена. В гнева си заради факта, че е изваден от зоната си на комфорт, генерал Мутафчийски изговори думи, които няма как да бъдат наречени абсолютна истина.

„Яко ще умират" не е факт, а предположение, при това лично, а не експертно. Така се получава, когато емоциите надделеят над разума.

Показателен е финалът на това интервю – генералът свали грубо микрофона, изрече ядна реплика и избяга от залата, без да се обръща. Това беше най-непрофесионалната му изява досега. Най-разобличаващата го и за съжаление – ще остави трайно впечатление. Всяка негова дума оттук нататък ще носи сянката на „яко ще умират”. Всяко изказване, което трябва да бъде възприемано безстрастно, ще има петно от емоционалното избухване пред микрофона на един журналист.

Отговорите на доктор Мутафчийски не бяха на лекар, а на генерал. И като всеки генерал той си избра бойно поле, за да се изяви. Не отчете, че срещу себе си няма враг, а коректив. В обществените комуникации не се работи по устав, там чинове няма и всички са равни. Задължително е взаимното изслушване (докрая на изреченията, включително и на думите) и понякога дори досадното повторение, за да стане ясно какво казваш. Да, истинските журналисти не са пауново перо, а трън. Такава ни е професията, така трябва да бъде. Питаш, настояваш, повтаряш въпроса по много различни начини, за да получиш честен отговор.

Друга тема е, че останаха много незададени въпроси и това интервю можеше да бъде още по-страховито. Отдавам това на факта, че по собствените ѝ признания Миролюба Бенатова е стигнала до интервю с генерал Мутафчийски почти случайно, препратена от пресцентъра на Министерския съвет. Мога само да предполагам, че добре подготвен журналист с нейния опит би извадил повече интересни детайли от началника на НОЩ за стратегията на щаба за справяне с пандемията.

От интервюто според признанията на Миролюба Бенатова е изрязано началото, също толкова срамно, колкото и финалът. Репликата „Ти, от таксито, къде си тръгнала да се връщаш?“, която тя споменава в профила си във фейсбук, ако наистина е произнесена, е унизителна не за нея, а за събеседника ѝ. Дори да си е мислел, че е шега за разведряване на атмосферата. Показателна е.

Генералите в историята и днес по света имат една задача – да водят битки с всякакви врагове. Но първата им задача е да си изяснят кой е врагът. Би трябвало генерал Мутафчийски да воюва със заплахата, с епидемията. Не с хората и не с журналистите. Презрението към когото и да било, неуважението и избягването на отговори не отива дори на войник. Генералският жезъл не е предназначен за удряне на неудобни журналисти по главата. Той би трябвало да отличава лидера от редника, да тежи като всяка отговорност.

Тъжно е, че яко ще умираме. Тъжно е да го научим – ние, масовката – от този, който трябва да ни брани от смъртта и да ни мотивира да се борим и да живеем. Приключи ли битката с вируса? Защото генералът развя бялото знаме… Яко сме мъртви.

Интервюто на Миролюба Бенатова започва след 35-ата минута:

"Площад Славейков"