Ерик Уайнър е писател, журналист, мислител и пътешественик. Бивш чуждестранен кореспондент на Националното обществено радио на САЩ и репортер на The New York Times, Ерик е работил в Ню Делхи, Йерусалим и Токио. Негови статии са публикувани в популярни медии като Slate, Quartz, The Los Angeles Times и BBC Travel. Автор на книгите „География на блаженството“, „Човек търси Бог“, „География на гения“ и „География на мъдростта“, преведени на български, и десетки други езици. Световната премиера на последната му книга "География на мъдростта" бе на български език.

- Защо решихте да пишете за мъдростта, г-н Уайнър?

Айфонът ми съдържа огромно количество информация и данни, чрез него имам достъп до почти цялото човешко знание. Въпреки това хората не изглеждат по-щастливи и не непременно по-мъдри. Осъзнах, че всъщност можем да знаем твърде много. Ако не се лъжа, Шерлок Холмс казва, че очевидното е невидимо, защото е покрито с ненужното. Това е светът, в който живеем. Понеже през цялото време сме заобиколени от данни, ние сме загубили смисъла на цялата тази информация и цялото това знание, а точно това е смисълът на мъдростта – да знаем кое е важно и кое не е важно, кое е правилно и кое не е правилно. През вековете хората са опитвали да станат по-мъдри по различни начини, включително посредством религията. В наши дни мнозина се обръщат към науки като психология и социология. Провеждат се изследвания, които ни казват, че ако правим това или онова, ще бъдем по-щастливи. Тези неща са полезни, но философията съществува от хилядолетия, а не получава вниманието, което заслужава.

- Книгите в области като популярна психология и самопознание се радват на огромен интерес по света, но сякаш хората не извличат мъдростта от тях или не я прилагат в живота си. Как си обяснявате това разминаване?

Изследванията могат да бъдат противоречиви. Вземете здравето. Попадате на изследване, според което червеното вино е полезно, после попадате на друго изследване, което твърди, че червеното вино е вредно, според трето изследване пък бялото вино е полезно, но не и червеното. Хората са объркани и донякъде отстъпват автономията си на тези изследвания. Вместо да мислят задълбочено, както ни насърчава философията, те приемат, че щом едно изследване твърди, че нещо е препоръчително, значи те трябва да го правят. Препоръката може и да е уместна, но научното познание е валидно само в определен момент, а мъдростта съществува от хилядолетия, така че хората са имали време да я изпробват.

- Тоест хората търсят пряк път към мъдростта, а тя изисква здрава работа.

Мъдростта изисква здрава работа, време и пауза. В книгата си цитирам британския музикант Майлс Кингтън, който казва: „Знанието е да знаеш, че доматът е плод. Мъдростта е да не го слагаш в плодова салата.“ Ние не помъдряваме, като придобиваме все повече знания. Мъдростта се изразява в прозорливото използване на тези знания. Знанията не са еднакви по стойност, нито по дълбочината, с която ги чувстваме. Смятам, че Сократ е имал предвид точно това, когато е казал: „Познай себе си.“

В „География на мъдростта“ пиша за стойността на паузата. В момента целият свят е спрял и това ни създава дискомфорт, защото не знаем какво да правим, когато не се движим. Много хора приличат на влак, който пътува със 100 км/ч, но изведнъж спира и те остават на мястото си и не знаят какво да правят. Знам, че звучи странно да говорим за тази пандемия като за възможност, но тя е възможност да спрем и да се замислим за нещата, които наистина имат значение. Както казва Сократ, философията започва с учудването. До голяма степен това изисква да си задаваме въпроси, но преди да можем да си зададем въпроси, трябва да спрем и да се зачудим. Повечето хора не правят разлика между любопитството и чуденето, но докато четях за моята книга, осъзнах, че има разлика. Любопитството е нетърпеливо. Чуденето е благоговение, при което забавяме темпото и можем да оценим нещата на по-дълбоко ниво.

Един съвременен философ стоик казва, че ние „не уцелваме живота“. Смятам, че е добре да спрем и да се запитаме дали уцелваме живота. Това може да означава различни неща за различните хора. За мен това уцелване се свежда до въпроса дали съм подредил правилно приоритетите си, дали влагам енергията си в това, което наистина е от значение. Не да се питам дали съм успешен и дали изкарвам достатъчно пари, а дали е правилно да преследвам успех и пари. Тук говорим за ценности и приоритети. Ако, след като преминем през всичко това, просто се върнем към предишния си живот, сякаш нищо не се е променило, ще сме пропуснали огромна възможност да придобием мъдрост, да знаем кое има и кое няма значение.

- Как можем да излезем от тази патова ситуация, при която имаме все по-голяма нужда от мъдрост, но все бързаме занякъде и не можем да се концентрираме?

Смятам, че на едно ниво осъзнаваме, че се движим твърде бързо. Виждаме това всеки път когато си говорим с някого. Един познат, канадецът Карл Оноре, написа книга със заглавие In Praise of Slow (бел. ред. – в превод от английски „Възхвала на бавното“). Тя излезе преди повече от 15 години и провокира сериозна реакция. Ние знаем, че се движим твърде бързо, но не знаем какво да правим, освен да продължаваме да се движим още по-бързо. Както гласи известната мисъл, приписвана на Айнщайн: „Лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати.“

Голяма част от живота ни се основава на предположения, които не поставяме под въпрос. Приемаме определени неща за добри, други – за лоши. Приемаме, че бързото е по-добро от бавното, че голямото е по-добро от малкото, че младостта е по-добра от старостта. Наясно съм, че не можем да поставяме под въпрос всяко предположение, защото така не бихме могли да свършим каквото и да било, но може би в различни дни можем да се замисляме за различни свои предположения, свързани с начина ни на живот. Има красота и в малкото. Има красота и в бавното. Има красота и в старостта.

- През последните години редовно чуваме призиви за акцентиране в образованието върху по-практично ориентирани науки като математика и информационни системи и технологии за сметка на хуманитарни науки като история и философия, които се считат за по-малко практични. Как гледате на тази тенденция?

Пазарът обезценява мъдростта. Започвам предната ми книга, „География на гения“, със следната мисъл на Платон: „Това, което се почита в една страна, ще бъде култивирано там.“ Ние не почитаме мъдростта и затова не я култивираме. Ние почитаме технологиите и затова [техническите познания и умения] се възнаграждават от пазара. Ние почитаме математическите способности и природните науки и затова героите ни са хора като Стив Джобс и Бил Гейтс. Сред нас продължават да живеят философи, които практикуват философия, а не просто пишат за нея, но ние не знаем имената им. Все още има и хора, които композират класическа музика, но ние не знаем за тях така, както знаем за Моцарт и Бетовен. Причината не е в това, че тези хора не са толкова добри или не биха могли да бъдат толкова добри, колкото Моцарт, а в това, че не почитаме заниманията им. Философията попада в тази категория на неща, които не почитаме. По каква логика бихте посъветвали детето си да следва философия, ако културата и обществото не я почитат? В САЩ се смята, че литературата и философията са най-малко практичните специалности и че хората, които ги завършват, няма да могат да си намерят работа, следователно е добре да следваш компютърни науки. Разбира се, компютърните науки са популярни за известно време, но после на преден план излиза нещо друго. По този начин постоянно преследваме това, което пазарът предлага, докато мъдростта винаги ще бъде необходима. Да, важно е да притежаваме основни технически умения, но в световен мащаб се нуждаем от мъдри лидери. Често споря с хора в САЩ, които твърдят, че борбата с коронавируса трябва да се ръководи от учени. Това не е вярно. Редно е да се допитваме до учените, защото те имат експертни познания, но в кризи като сегашната се нуждаем от мъдри лидери, които умеят да успокояват и да мотивират хората, а това не е работа на учените. Учените могат да предоставят полезна информация, но когато се страхуваме и трябва да си сътрудничим, се нуждаем от мъдри лидери.

- Много философи говорят за воденето на смислен, а не на щастлив живот. Пресичат ли се някъде мъдростта и щастието?

Откакто написах „География на блаженството“ преди повече от 10 години, науката за щастието все повече измества фокуса си към идеята за благоденствие, процъфтяване. Има [известно] припокриване между процъфтяващия смислен живот и щастливия живот. Да вземем актуален пример. Ако попитате някой доктор или медицинска сестра на фронта в борбата с коронавируса дали са щастливи, те ще кажат, че не са. Ако обаче ги попитате дали в този момент водят смислен живот, те ще отговорят положително, защото виждат смисъл в живота си и този смисъл се изразява в това да помагат на хората в този много труден период. Те ще ви кажат, че се чувстват нужни, а това усещане е важен елемент на смисления живот. Преди няколко месеца те може би щяха да ви кажат: „Да, водя смислен живот, но водя и щастлив живот.“ Този вирус е премахнал щастието в живота им, но не е премахнал смисъла му.

- Каква е връзката между мъдростта и четенето?

Има голяма връзка и капан. Голямата връзка е, че книгите, независимо дали ги четете в дигитален формат или на хартия, продължават да са най-добрият източник на мъдрост, с който разполагаме. Книгите не са най-добрата технология за предаването на данни, за тази цел имаме интернет, но те са най-добрата технология за предаването на мъдрост. Съществува обаче една опасност и тя се изразява в четенето на твърде много книги. Знам, че е странно за писател да казва: „Не четете твърде много книги“, но [ако го правиш,] спираш да мислиш самостоятелно. Трябва да оставиш книгата, да премислиш нещата през собствената си призма, да приложиш [натрупаното знание] във всекидневния си живот и да говориш обратно на книгите.

Ключът е във взаимодействието с философите по начин, който ти позволява да им се противопоставяш, а не просто да казваш: „Щом Сократ твърди това, значи е вярно.“ Той също може да греши. Ако се отнасяш към философите като към поредния авторитет по подобие на професора, свещеника или психолога, това подкопава целта на начинанието. Например стоиците притежават огромна мъдрост, която е особено приложима в сегашния момент, но аз не съм съгласен с тях, че не трябва да скърбим, когато загубим близък. Ние обаче прелитаме през частта, свързана със задаването на въпроси. Както казва професорът по философия Джейкъб Нийдълман, за когото пиша в „География на мъдростта“: „Ние не изпитваме въпросите.“ Само по себе си задаването на много въпроси не е достатъчно. Ние може и да задаваме въпроси, но бързаме да стигнем до отговора и така не изпитваме въпросите.

- В книгите си разглеждате идеите на философи от различни епохи и точки на света – от Сократ, Марк Аврелий и Конфуций през Сей Шонагон, Монтен и Ницше до Торо, Ганди и Симон дьо Бовоар. Ако имахте възможност, с кого от тях бихте желали да вечеряте?

С Шопенхауер или с Монтен. Може би с Шопенхауер, въпреки че той е бил толкова негативен. Вечерята с него би била трудна, но би си струвала. Усещането ми е, че под грубоватата външност на Шопенхауер се е криело голямо сърце, до което бих искал да стигна.

- За финал: какво бихте искали да кажете на феновете си в България?

Очарован съм от феновете си в България. Книгите ми са преведени в цял свят, но по някаква причина отекват най-силно сред хората в България и Индонезия. Изпращам ви любовта си от САЩ и ви пожелавам кураж. Заедно сме в тази битка. Сега е добър момент да си останете вкъщи, да прочетете книгите ми и когато приключите с тях, да прочетете други книги. Доколкото е възможно, разглеждайте това време като възможност. Останете си вкъщи, пазете се и използвайте момента да пътувате в главите си!

----

Интервюто е проведено под формата на видеоразговор на 6 април. Публикуваме го в съкратен и адаптиран вариант.

Този материал е публикуван в последния брой на сп. "Клуб Z" през юни 2020 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.