Article_top

Днешната европейска политическа карта започва да се очертава в епохата на т. нар. Велико преселение на народите. Тогава отслабената от демографски и икономически трудности Римска империя е принудена да наблюдава появата и утвърждаването на редица нови държави, една от първите от които е Дунавска България, наследила пряко традициите на Велика България с център някъде по река Кубан.

Българите създават цяла серия държавни формирования – Българии: Велика (Стара), Дунавска, Волжка, Куберова присъстват политически на картата в Италия и солидно са представени в Аварския и Хазарския хаганат. Обяснението за огромния им държавотворен потенциал се крие във факта, че българската държавност в ранните си векове се формира в Прикавказието – контактната зона и под прякото влияние на три световни империи – Римската, Иранската (Персийска) и Степната (Тюркски хаганат).

Дълбоката българска древност е изпълнена с интензивни контакти със стари народи като арменци, грузинци и евреи. За разлика от тях славяните от многобройните славянски племена в Източна Европа нямат шанс и късно излизат на историческата сцена, макар и днес генетиката убедено да доказва, че славяните са пряко свързани с европейските скити и всъщност са старо индоевропейско население на източноевропейската гориста зона.

Изконен стремеж на славянските племена през V–VI век е да намерят по-благоприятни територии за живеене, тоест да се придвижат и установят на юг. През VI век големи групи славяни започват да се появяват на Балканите и да формират общността на южните славяни, родствена най-вече с културата „Прага - Карчак“ и средното течение на река Дунав. В същия този VI век в днешна Украйна започва и успешно съжителство на славяни и българи в рамките на т.нар. Пастирско-пенковска култура. Решителното събитие за огромния славянски свят настъпва през следващия VII век, когато под водачеството на Аспарух българите създават продължение на Велика България по долното течение на Дунав – в област, която те добре познават от предходните векове на войни с империята или даже участие в нейните войни като наемници и федерати. Освен своите българи Аспарух води със себе си и славяни от източната група – факт, отдавна установен от археологическите проучвания. Съотношението българи–славяни в новата държава още от края на XIX век е предмет на безкрайни спекулации, но днес популационната палеогенетика недвусмислено сочи, че броят на двете групи е бил доста близък – следите им са доловими отчетливо в днешните българи в подобни пропорции.

Тази Дунавска България е всъщност първата ранносредновековна държава, в която славяните са чувствително представени, включително и във властта. За последното обстоятелство говорят както споменаванията на славянски аристократи във византийски и домашни извори, така и оформянето на „славянския въпрос“ като централен в българо-византийската конфронтация на Балканите през VIII–IX век. Българските владетели ни повече, ни по-малко искат да обединят в своята държава чрез мирни способи или завоевание всички славянски племена в съседство – както по границата с империята, така и на Западните Балкани и по Средния Дунав. Това е голям проблем за Византия, защото от времената на аварските нашествия насетне славяните са огромна част от населението в днешна Северна Гърция и Тракия. Именитият изследовател Валтер Пол с право смята, че всички сведения за заселвания на „авари“ в днешна континентална Гърция всъщност визират заселвания на славяни, които достигат и се установяват чак до Пелопонес.

В Сюлейманкьоския надпис на Омуртаг е очертана ситуацията в навечерието на делото на Кирил и Методий – България и Византия с подчертана трудност успяват да установят кой над кои славяни ще властва. В онези години на тридесетгодишно примирие във Византия се връща поетапно иконопочитанието и започва оформянето на онази политическа и духовна среда, която ще роди фигури като Солунските братя, а българските владетели продължават неуморно със завоеванията си – Омуртаг ще наложи властта си над още славяни по Средния Дунав, наследниците му ще продължат на югозапад, а в Тракия даже ще превземат Филипопол.

В годините около възкачването на престола на българския владетел Борис I във Византия преминавали от намерения към изпълнение на планове да усмирят съседите си със силата на словото и да разпрострат влиянието си чрез християнството върху целия славянски свят, по това време още езически. Това добре се вписвало и във формулираната мисия на империята да бъде основен агент на Христовата вяра на света. Конкретният поръчител не може да бъде посочен със сигурност, но ако се съгласим с датата по византийското летоброене за създаването на глаголицата според „За буквите“ на Черноризец Храбър – 855 г., най-вероятно това е логотетът Теоктист, управлявал Византия като регент на малолетния Михаил III в периода 842–855 г. и покровител на младия Кирил. Ако приемем датата по александрийското летоброене – 863 г., това трябва да е бил патриарх Фотий.

При всички случаи за задачата да се създаде нова азбука е избран именно Константин-Кирил Философ – водещ византийски интелектуалец и преподавател в Магнаурата, с богат дипломатически опит. Не е изключено замонашването на брат му Методий през 851 г. след кариера като управител на населена със славяни област край Солун да е свързано с началото на работата по сложната задача. Ранната дата е далеч по-логичната, защото подобно мащабно дело едва ли би могло да бъде подготвено набързо след пристигането на пратениците на Ростислав Моравски във Византия през 862 г. При всички случаи по това време Киевска Рус още въобще не е създадена, а до обръщането ѝ в християнството остават още век и половина.

Без да се впускаме в подробности, ще посочим, че славянското богослужение и глаголицата са разработени главно върху говора на славяноезичното население в Солунско, за което от „Солунската легенда“ от XI век ясно се вижда, че има българско етническо самосъзнание. С право се посочва произходът на братята от семейството на друнгария Леон (Лъв), с родители солунски първенец и Мария, славянка, както и легендарната реплика на императора, че солунчаните гладко говорели „славянски“. Този „славянски език“ в IX век вече се налага като основния говорим език в Езическа България, т.е. това е всъщност добре известният ни старобългарски език, който малко по-късно ще получи и своята книжовна норма. Любопитен факт е, че когато Борис приема християнството от Византия през 864-865 г., не му е предложено като на Ростислав Моравски да получи от империята новата писменост, което вероятно означава, че всички ученици на братята са били заедно с Методий в Моравия. След смъртта му през 885 г. те обаче са изгонени от немското духовенство, въпреки че папа Адриан II през 867–868 г. e благословил книгите на глаголица и е признал новото богослужение за равнопоставено на гръцкото и латинското.

Ключовите ученици на Солунските братя – Климент, Наум и Ангеларий, след като са изгонени от Великоморавия попадат в съседната България, са изпратени от българския управител на Белград при княз Борис I.

„Христовите изповедници се стремяха в България, за България мислеха и надяваха се, че тя ще им даде успокоение.“

Това изречение, изписано от ръката на охридския архиепископ Теофилакт през XII век ясно показва, че именно България, а не Византия спасява от забвение и разгром интелектуалната революция на Кирил и Методий. Текстът продължава с епизода, в който братята са радушно приети от Борис Кръстителя и са им осигурени всички необходими средства за продължаване на просветителската дейност. Точно това се случва – далновидният княз Борис оценява огромния потенциал на делото и дава началото на неговия следващ етап, осъществил се в средища като манастира край Голямата базилика в Плиска и този в Равна, Провадийско, манастирите в Преслав, както и на други места из България, включително и Охрид, където Климент е изпратен като водеща духовна фигура.

Димитрий Хоматиан, охридски архиепископ от гръцки произход (1216 – 1234) и основоположник на култа към „Св. Седмочисленици”, пише, че първите преводи от гръцки Климент е направил на „тукашния български диалект“. Споменатият Теофилакт пък е този, който го нарича „пръв епископ, който проповядвал на български език“ (πρωτοςεν βουλγαρω γλοσση επισκοπος) и „най-учен мъж“ (ανηρλογιωτατος), а за Димитрий Хоматиан той е явно българин. Хоматиан пише за Климент:

„Пръв той заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и отначало още бил заедно с Методий, известния учител на благочестие и православна вяра на мизийския народ“.

Очевидно за византийското духовенство няма никакво съмнение какъв е езикът, на който се е развивало делото на Светите братя – (старо)български.

От района на средищата на българската държава Плиска и Преслав произлизат и най-ранните археологически свидетелства за проведената огромна реформа – създаването на втора азбука, която днес наричаме кирилица (първото регистрирано използване на името „кирилица“ е едва от XVI век). Сред тях особен интерес будят многобройните неофициални надписи от манастира в Равна на различни графични системи, които са дело на обучаващите се там млади монаси. Новата азбука е базирана на използвания в българската владетелска канцелария гръцки унциален шрифт, като към гръцките букви се добавят нужните допълнителни знаци – за характерни славянски гласни и съгласни – Б, Ж, Ц, Ч, Ш, Щ, Ю и др., общо дванадесет и повечето взети от глаголицата.

Двете азбуки функционират успоредно до XII век, когато кирилицата започва да измества глаголицата почти навсякъде. На двете азбуки в IX-X век се раждат редица ярки домашни произведения, създадени от Плисковско-Преславската книжовна школа, участник в която е и самият цар Симеон Велики. По това време започва и изграждането на култа към Светите братя, породен първоначално от техните ученици – автори на техните жития и пренесли във времето историческия спомен за тяхното дело.

И тук настъпват периодът и обстоятелствата, които са грубо подменени или въобще пропуснати в станалата скандално известна изложба. В края на Х век век Русия също приема християнството от Византия, макар и в „Йоакимовската летопис“ да е посочено, че още преди това Симеон Велики изпраща духовници и книги в Киевска Рус, вероятно на княз Олег (882 – 912) или на сина му Игор (912 – 945). Съпругата на Игор – Олга (945 – 969), е смятана от някои средновековни и съвременни руски автори за българка „от Плиска“ („Игорѧжєожєни [Ѻльгъ] въБългарѣхъ, поѧтъжє за нєгокнѧжнуѺльгу“), което не е невъзможно, особено като отчетем и появата на името Борис във владетелското семейство. „Началната руска летопис“ (Повесть временных лет) пък съобщава, че съпругата наКръстителя на Русия – Владимир I (980 – 1015), е българка (Борис и Глеб са синовете му „от българката“ –„от болгарыни“).

Въпросната Олга e първият християнин във владетелското семейство, създава нужните отношения с Константинопол, след като се покръстила там през 957 г., като според някои източници в свитата ѝ имало български монаси. Интересно е също, че синът ѝ княз Светослав (945 – 972), твърд езичник, се явява като голям враг на България, който напада страната през 968 г. и превзема Велики Преслав, като обаче след това възнамерява да пренесе столицата си именно в този град:

„Не ми е по сърце да живея в Киев. Искам да живея в Преславец на Дунав, там е центърът на моята земя, там се стичат всички богатства: злато, коприна, плодове от Гърция, сребро и коне от Унгария и Бохемия, кожи, восък, мед и роби от Русия“.

Светослав е убит от печенезите, а при Владимир I започва кръщението на Русия.

В Киев обаче няма как да възприемат гладко културата на православието от империята поради езиковата бариера – гръцкото богослужение е напълно неразбираемо дори за аристокрацията, точно както се случва един век по-рано в България. Както признават много изследователи, разпространителите на грамотността в Русия в тази епоха били основно български духовници, които по различни пътища пристигали в Киевска Рус.

Руски археолози приемат, че най-старата съборна църква в Киев, т. нар. „Десетинна църква“, е строена по преславски образци – планът ѝ е точна адаптация на Дворцовата църква на Симеон Велики. Книжнината на Златния век е достигнала до нас именно поради факта, че веднага след 988 г. започнало усиленото ѝ използване и преписване в Русия. Особено се почитали творби като Симеоновите сборници. Интересен факт е, че благодарение на руските преписи, до нас е достигнал и „Именник на българските канове“. Очевидно българската история е представлявала голям интерес за Киевска Рус. Българи секат и монетите на княз Владимир I, което се доказва от кирилските текстове на златните образци, в които се използват старобългарските варианти на думите, а името на княза е предадено също на старобългарски („злато“ вместо руското „золото“).

Пренасянето на българската версия на православието с нейния „църковнославянски“ език (всъщност старобългарски) в Русия е отдавна установен и признат факт в световната наука. Достатъчно е да споменем само две мнения. Едното е на водещ руски учен – академик Лихачов, който заключава, че „България e люлката на славянската култура“, а „църковнославянският език, пренесен в Рус от България не само чрез книгите, но и устно – чрез богослужението, веднага става в Рус своеобразен индикатор на духовната ценност на онова, за което на него се е говорило и писало. България даде на източните славяни висшия слой на езика, „полюса на духовността“. За Лихачов Средновековна България е „държавата на духа“ (алюзия за Св. Дух от Троицата).

И докато Лихачов е разбираемо пристрастен като възпитаник на традицията, за която става въпрос, е подходящо да потърсим още една гледна точка – външна и лишена от емоции и политически страсти. Намираме я в работите на най-големия философ на историята през ХХ век, от малкото историци, изгрявали на корицата на сп. „Тайм“ – Арнолд Тойнби:

„България не е „пасивен реципиент“ на византийското културно „облъчване“, а „съперник на Византия“ в политическо и културно отношение. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация, България посредством християнизацията и религията на българската църква и литературната и преводаческа дейност активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи на Балканите и Източна Европа“.

Казано съвсем кратко – Русия получава през Х век православната култура от „Втория център“, което обяснява и огромната роля в следващите векове на връзката с България.

Търновската школа проектира духовното си влияние освен на Балканите (особено в Сърбия) и в Русия, а нейни възпитаници изиграват ключова роля в историята на руската църква и духовност – достатъчно е да споменем митрополитите Григорий Цамблак и Киприан Български, последният титулуван „Митрополит Киевски, Литовски и на цяла Русия“, при който се извършва сливане на митрополитските престоли на Киев и Москва. Наред с патриарх Фотий, Киприан е считан в Русия за един от „бащите на Православието“.

Премълчаването или изопачаването на тези факти при пренебрегване на собствените заключения даже на собствено руската научна традиция буди сериозно безпокойство, особено в контекста на тържествата за 24 май. Последните също са част от българския принос, тъй като са формирани именно у нас – при това като част от нашата възрожденска традиция в XIX век. Отричането или премълчаването на основните факти и реалности даже и в рамките на една популярна изложба по никакъв начин не допринася за развитието на нормални българо-руски отношения, даже напротив.

"Площад Славейков"

 

Днешната европейска политическа карта започва да се очертава в епохата на т. нар. Велико преселение на народите. Тогава отслабената от демографски и икономически трудности Римска империя е принудена да наблюдава появата и утвърждаването на редица нови държави, една от първите от които е Дунавска България, наследила пряко традициите на Велика България с център някъде по река Кубан.

Българите създават цяла серия държавни формирования – Българии: Велика (Стара), Дунавска, Волжка, Куберова присъстват политически на картата в Италия и солидно са представени в Аварския и Хазарския хаганат. Обяснението за огромния им държавотворен потенциал се крие във факта, че българската държавност в ранните си векове се формира в Прикавказието – контактната зона и под прякото влияние на три световни империи – Римската, Иранската (Персийска) и Степната (Тюркски хаганат).

Дълбоката българска древност е изпълнена с интензивни контакти със стари народи като арменци, грузинци и евреи. За разлика от тях славяните от многобройните славянски племена в Източна Европа нямат шанс и късно излизат на историческата сцена, макар и днес генетиката убедено да доказва, че славяните са пряко свързани с европейските скити и всъщност са старо индоевропейско население на източноевропейската гориста зона.

Изконен стремеж на славянските племена през V–VI век е да намерят по-благоприятни територии за живеене, тоест да се придвижат и установят на юг. През VI век големи групи славяни започват да се появяват на Балканите и да формират общността на южните славяни, родствена най-вече с културата „Прага - Карчак“ и средното течение на река Дунав. В същия този VI век в днешна Украйна започва и успешно съжителство на славяни и българи в рамките на т.нар. Пастирско-пенковска култура. Решителното събитие за огромния славянски свят настъпва през следващия VII век, когато под водачеството на Аспарух българите създават продължение на Велика България по долното течение на Дунав – в област, която те добре познават от предходните векове на войни с империята или даже участие в нейните войни като наемници и федерати. Освен своите българи Аспарух води със себе си и славяни от източната група – факт, отдавна установен от археологическите проучвания. Съотношението българи–славяни в новата държава още от края на XIX век е предмет на безкрайни спекулации, но днес популационната палеогенетика недвусмислено сочи, че броят на двете групи е бил доста близък – следите им са доловими отчетливо в днешните българи в подобни пропорции.

Тази Дунавска България е всъщност първата ранносредновековна държава, в която славяните са чувствително представени, включително и във властта. За последното обстоятелство говорят както споменаванията на славянски аристократи във византийски и домашни извори, така и оформянето на „славянския въпрос“ като централен в българо-византийската конфронтация на Балканите през VIII–IX век. Българските владетели ни повече, ни по-малко искат да обединят в своята държава чрез мирни способи или завоевание всички славянски племена в съседство – както по границата с империята, така и на Западните Балкани и по Средния Дунав. Това е голям проблем за Византия, защото от времената на аварските нашествия насетне славяните са огромна част от населението в днешна Северна Гърция и Тракия. Именитият изследовател Валтер Пол с право смята, че всички сведения за заселвания на „авари“ в днешна континентална Гърция всъщност визират заселвания на славяни, които достигат и се установяват чак до Пелопонес.

В Сюлейманкьоския надпис на Омуртаг е очертана ситуацията в навечерието на делото на Кирил и Методий – България и Византия с подчертана трудност успяват да установят кой над кои славяни ще властва. В онези години на тридесетгодишно примирие във Византия се връща поетапно иконопочитанието и започва оформянето на онази политическа и духовна среда, която ще роди фигури като Солунските братя, а българските владетели продължават неуморно със завоеванията си – Омуртаг ще наложи властта си над още славяни по Средния Дунав, наследниците му ще продължат на югозапад, а в Тракия даже ще превземат Филипопол.

В годините около възкачването на престола на българския владетел Борис I във Византия преминавали от намерения към изпълнение на планове да усмирят съседите си със силата на словото и да разпрострат влиянието си чрез християнството върху целия славянски свят, по това време още езически. Това добре се вписвало и във формулираната мисия на империята да бъде основен агент на Христовата вяра на света. Конкретният поръчител не може да бъде посочен със сигурност, но ако се съгласим с датата по византийското летоброене за създаването на глаголицата според „За буквите“ на Черноризец Храбър – 855 г., най-вероятно това е логотетът Теоктист, управлявал Византия като регент на малолетния Михаил III в периода 842–855 г. и покровител на младия Кирил. Ако приемем датата по александрийското летоброене – 863 г., това трябва да е бил патриарх Фотий.

При всички случаи за задачата да се създаде нова азбука е избран именно Константин-Кирил Философ – водещ византийски интелектуалец и преподавател в Магнаурата, с богат дипломатически опит. Не е изключено замонашването на брат му Методий през 851 г. след кариера като управител на населена със славяни област край Солун да е свързано с началото на работата по сложната задача. Ранната дата е далеч по-логичната, защото подобно мащабно дело едва ли би могло да бъде подготвено набързо след пристигането на пратениците на Ростислав Моравски във Византия през 862 г. При всички случаи по това време Киевска Рус още въобще не е създадена, а до обръщането ѝ в християнството остават още век и половина.

Без да се впускаме в подробности, ще посочим, че славянското богослужение и глаголицата са разработени главно върху говора на славяноезичното население в Солунско, за което от „Солунската легенда“ от XI век ясно се вижда, че има българско етническо самосъзнание. С право се посочва произходът на братята от семейството на друнгария Леон (Лъв), с родители солунски първенец и Мария, славянка, както и легендарната реплика на императора, че солунчаните гладко говорели „славянски“. Този „славянски език“ в IX век вече се налага като основния говорим език в Езическа България, т.е. това е всъщност добре известният ни старобългарски език, който малко по-късно ще получи и своята книжовна норма. Любопитен факт е, че когато Борис приема християнството от Византия през 864-865 г., не му е предложено като на Ростислав Моравски да получи от империята новата писменост, което вероятно означава, че всички ученици на братята са били заедно с Методий в Моравия. След смъртта му през 885 г. те обаче са изгонени от немското духовенство, въпреки че папа Адриан II през 867–868 г. e благословил книгите на глаголица и е признал новото богослужение за равнопоставено на гръцкото и латинското.

Ключовите ученици на Солунските братя – Климент, Наум и Ангеларий, след като са изгонени от Великоморавия попадат в съседната България, са изпратени от българския управител на Белград при княз Борис I.

„Христовите изповедници се стремяха в България, за България мислеха и надяваха се, че тя ще им даде успокоение.“

Това изречение, изписано от ръката на охридския архиепископ Теофилакт през XII век ясно показва, че именно България, а не Византия спасява от забвение и разгром интелектуалната революция на Кирил и Методий. Текстът продължава с епизода, в който братята са радушно приети от Борис Кръстителя и са им осигурени всички необходими средства за продължаване на просветителската дейност. Точно това се случва – далновидният княз Борис оценява огромния потенциал на делото и дава началото на неговия следващ етап, осъществил се в средища като манастира край Голямата базилика в Плиска и този в Равна, Провадийско, манастирите в Преслав, както и на други места из България, включително и Охрид, където Климент е изпратен като водеща духовна фигура.

Димитрий Хоматиан, охридски архиепископ от гръцки произход (1216 – 1234) и основоположник на култа към „Св. Седмочисленици”, пише, че първите преводи от гръцки Климент е направил на „тукашния български диалект“. Споменатият Теофилакт пък е този, който го нарича „пръв епископ, който проповядвал на български език“ (πρωτοςεν βουλγαρω γλοσση επισκοπος) и „най-учен мъж“ (ανηρλογιωτατος), а за Димитрий Хоматиан той е явно българин. Хоматиан пише за Климент:

„Пръв той заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и отначало още бил заедно с Методий, известния учител на благочестие и православна вяра на мизийския народ“.

Очевидно за византийското духовенство няма никакво съмнение какъв е езикът, на който се е развивало делото на Светите братя – (старо)български.

От района на средищата на българската държава Плиска и Преслав произлизат и най-ранните археологически свидетелства за проведената огромна реформа – създаването на втора азбука, която днес наричаме кирилица (първото регистрирано използване на името „кирилица“ е едва от XVI век). Сред тях особен интерес будят многобройните неофициални надписи от манастира в Равна на различни графични системи, които са дело на обучаващите се там млади монаси. Новата азбука е базирана на използвания в българската владетелска канцелария гръцки унциален шрифт, като към гръцките букви се добавят нужните допълнителни знаци – за характерни славянски гласни и съгласни – Б, Ж, Ц, Ч, Ш, Щ, Ю и др., общо дванадесет и повечето взети от глаголицата.

Двете азбуки функционират успоредно до XII век, когато кирилицата започва да измества глаголицата почти навсякъде. На двете азбуки в IX-X век се раждат редица ярки домашни произведения, създадени от Плисковско-Преславската книжовна школа, участник в която е и самият цар Симеон Велики. По това време започва и изграждането на култа към Светите братя, породен първоначално от техните ученици – автори на техните жития и пренесли във времето историческия спомен за тяхното дело.

И тук настъпват периодът и обстоятелствата, които са грубо подменени или въобще пропуснати в станалата скандално известна изложба. В края на Х век век Русия също приема християнството от Византия, макар и в „Йоакимовската летопис“ да е посочено, че още преди това Симеон Велики изпраща духовници и книги в Киевска Рус, вероятно на княз Олег (882 – 912) или на сина му Игор (912 – 945). Съпругата на Игор – Олга (945 – 969), е смятана от някои средновековни и съвременни руски автори за българка „от Плиска“ („Игорѧжєожєни [Ѻльгъ] въБългарѣхъ, поѧтъжє за нєгокнѧжнуѺльгу“), което не е невъзможно, особено като отчетем и появата на името Борис във владетелското семейство. „Началната руска летопис“ (Повесть временных лет) пък съобщава, че съпругата наКръстителя на Русия – Владимир I (980 – 1015), е българка (Борис и Глеб са синовете му „от българката“ –„от болгарыни“).

Въпросната Олга e първият християнин във владетелското семейство, създава нужните отношения с Константинопол, след като се покръстила там през 957 г., като според някои източници в свитата ѝ имало български монаси. Интересно е също, че синът ѝ княз Светослав (945 – 972), твърд езичник, се явява като голям враг на България, който напада страната през 968 г. и превзема Велики Преслав, като обаче след това възнамерява да пренесе столицата си именно в този град:

„Не ми е по сърце да живея в Киев. Искам да живея в Преславец на Дунав, там е центърът на моята земя, там се стичат всички богатства: злато, коприна, плодове от Гърция, сребро и коне от Унгария и Бохемия, кожи, восък, мед и роби от Русия“.

Светослав е убит от печенезите, а при Владимир I започва кръщението на Русия.

В Киев обаче няма как да възприемат гладко културата на православието от империята поради езиковата бариера – гръцкото богослужение е напълно неразбираемо дори за аристокрацията, точно както се случва един век по-рано в България. Както признават много изследователи, разпространителите на грамотността в Русия в тази епоха били основно български духовници, които по различни пътища пристигали в Киевска Рус.

Руски археолози приемат, че най-старата съборна църква в Киев, т. нар. „Десетинна църква“, е строена по преславски образци – планът ѝ е точна адаптация на Дворцовата църква на Симеон Велики. Книжнината на Златния век е достигнала до нас именно поради факта, че веднага след 988 г. започнало усиленото ѝ използване и преписване в Русия. Особено се почитали творби като Симеоновите сборници. Интересен факт е, че благодарение на руските преписи, до нас е достигнал и „Именник на българските канове“. Очевидно българската история е представлявала голям интерес за Киевска Рус. Българи секат и монетите на княз Владимир I, което се доказва от кирилските текстове на златните образци, в които се използват старобългарските варианти на думите, а името на княза е предадено също на старобългарски („злато“ вместо руското „золото“).

Пренасянето на българската версия на православието с нейния „църковнославянски“ език (всъщност старобългарски) в Русия е отдавна установен и признат факт в световната наука. Достатъчно е да споменем само две мнения. Едното е на водещ руски учен – академик Лихачов, който заключава, че „България e люлката на славянската култура“, а „църковнославянският език, пренесен в Рус от България не само чрез книгите, но и устно – чрез богослужението, веднага става в Рус своеобразен индикатор на духовната ценност на онова, за което на него се е говорило и писало. България даде на източните славяни висшия слой на езика, „полюса на духовността“. За Лихачов Средновековна България е „държавата на духа“ (алюзия за Св. Дух от Троицата).

И докато Лихачов е разбираемо пристрастен като възпитаник на традицията, за която става въпрос, е подходящо да потърсим още една гледна точка – външна и лишена от емоции и политически страсти. Намираме я в работите на най-големия философ на историята през ХХ век, от малкото историци, изгрявали на корицата на сп. „Тайм“ – Арнолд Тойнби:

„България не е „пасивен реципиент“ на византийското културно „облъчване“, а „съперник на Византия“ в политическо и културно отношение. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация, България посредством християнизацията и религията на българската църква и литературната и преводаческа дейност активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи на Балканите и Източна Европа“.

Казано съвсем кратко – Русия получава през Х век православната култура от „Втория център“, което обяснява и огромната роля в следващите векове на връзката с България.

Търновската школа проектира духовното си влияние освен на Балканите (особено в Сърбия) и в Русия, а нейни възпитаници изиграват ключова роля в историята на руската църква и духовност – достатъчно е да споменем митрополитите Григорий Цамблак и Киприан Български, последният титулуван „Митрополит Киевски, Литовски и на цяла Русия“, при който се извършва сливане на митрополитските престоли на Киев и Москва. Наред с патриарх Фотий, Киприан е считан в Русия за един от „бащите на Православието“.

Премълчаването или изопачаването на тези факти при пренебрегване на собствените заключения даже на собствено руската научна традиция буди сериозно безпокойство, особено в контекста на тържествата за 24 май. Последните също са част от българския принос, тъй като са формирани именно у нас – при това като част от нашата възрожденска традиция в XIX век. Отричането или премълчаването на основните факти и реалности даже и в рамките на една популярна изложба по никакъв начин не допринася за развитието на нормални българо-руски отношения, даже напротив.

"Площад Славейков"

Коментари

Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Имперска и колониална Русия,

Имперска и колониална Русия, базирайки се на многобройния си народ и огромна територия, повечето присвоена със сила, след Иван Трети Василевич, византийски /гръцки/ зет, се стреми към световна политическа хегемония. Ако не е САЩ, досега с Китай щяха да унищожат ЕС.
Като претендент за световна политическа хегемония, Русия се нуждае от дълбок исторически корен, за да минава за стара и дори древна културна нация, и затова претендира да е наследник и на Византия. В това отношение българите са пречка за руските амбиции. Ако България изчезне от картата на Европа, както се случи по-рано със славянска и християнска Полша на три пъти по руска инициатива, Русия веднага ще обсеби глаголицата, Светите Братя, кирилицата и ще се опита чрез насилничество да обедини под шапката си вси славяни.
Каквито и статии да се напишат, каквито и доказателства да се съберат, Русия не иска да признае ролята на България за опазванто, оцеляването и разпространението на културното наследство, оставено от двамата Свети Братя. Русия фалшифицира, признава само собствените си фалшификати.
Ако сме народ с достойнство, трябва да скъсаме дипломатическите връзки с Русия, докато не е станало късно. Достатъчно дълго сме търпели руските многопластови издевателства. Не искаме война с Русия, просто искаме да се развиваме като европейски народ.
Относно статията – превъзходна. Бъдете здрав, доцент Чобанов, и вечно съхранявайте българския дух!
Йовко Манолов's picture
Йовко Манолов
jovko.manolov71

Ако бяхме

народ с достойнство,нямаше толкова дълго време да търпим един полуграмотен тарикат и човек,обвързан още от младостта си със средите на българската организирана престъпност като Борисов да дерибейства,унижава,опростачава и обира чрез подставени лица и организации,свързани точно с Русия българския ни народ!Ако бяхме наистина достоен народ,щяхме да се самоорганизираме по социалните мрежи и поне няколкостотин души трябваше на 24-ти,или 25-ти да протестиране с плакати пред руското посолство в София!Ако бяхме достоен народ,но не сме!Слагам и себе си в това число,защото само говорим,а нищо не вършим!Българският народ е с напълно променена и обезличена душевност и духовност от 45 годишното брутално,обезличаващо и обезбългарило го съветско-комунистическо робство!В този смисъл съветските комунисти успяха да довършат делото и гигантските опити на пробвалите се в това отношение предшествали ги "всерусийски" императори.И сега Путинова Русия продължава съветското дело чрез комадваната от нея и неразградена българска ДС,създала БСП и всички негови клонинги,присъстващи в сегашния парламент.Ако бълг.народ бе наистина демократски и антикомунистически настроен,а също и интелигентен,щеше да го докаже през 2001 г.,гласувайки отново за Костовото СДС,а не за доведения на пожар от ДС мадритски комарджия!Не,че Костовото правителство бе безгрешно,но то бе единствената правилна за България алтернатива,защото чрез реформите си,прокара толкова сигурно и необратимо пътя ни към НАТО и ЕС,че даже и ДС и КГБ/ФСБ не успяха да го прекъснат тогава! Колега DELCHEV,аз не крия,а напротив,открито заявявам,че много уважавам и с интерес и симпатия чета и подкрепям вашите коментари тук,защото те показват един много начетен,информиран и активна позиция човек,който и винаги е готов да я отстои и защити!Дай Боже да имаше повечко такива българи!Дефакто,моят коментар е донякъде в отговор на вашия и не защото не съм съгласен с Вас,даже напротив,а защото засега,колкото и тъжно и песимистично да звучи,не съм оптимист по отношение на бъдещето на народа ни!Поради по-горно изброените от мен причини!Българинът е пълен с дребнава злоба и завист към различните от общата сива маса,т.е.по-способните,честните и амбициозни хора с морал!Говоря българинът като част от общата маса,естествено,за щастие не всички са такива,но са малко!А историята дотук е показала,че народ,в душевността на който преобладават злобата,завистта,страхливостта,липсата на сплотеност и солидарност,дребнавия личен интерес,който преобладава над общия,такъв народ,за съжаление,не го очаква нищо добро като бъдеще!И наистина,слава Богу,че има САЩ,които,заради своите лични интереси,не биха допуснали Русия в центъра на Балканския полуостров!Но и това не трябва прекомерно да ни успокоява,защото два пъти вече се е случвало-през 1878 г. и през 1944 г.,от която са нелечимите рани в нашата душевност вече толкова време!А с президенти като Тръмп...може да се очаква всичко!Историята ще покаже!Извинявам се на всички,че бях толкова дългословен и не искам да бъда заподозраян,че едва ли не охулвам и мразя народа си,не-просто се опитах да споделя насъбрали се в мен наблюдения и впечатления,част от които,между другото се споделят,може би неофициално и от някои добри психолози и психиатри с по-дълга практика!Късмет на всички!

Римски стъклопакет

Истината е, че този специалист по римска ПВЦ дограма не може да докаже никакъв път на някаква измислена във Ватикана през 16-ти век "кирилица" , ужким създадена от измислени братя инвентори на славянската просвета. Т.н. "кирилица" е съществувала векове преди тях и е била писмеността, която са ползвали местните околодунавски народи: готи, илири, гепиди, хървати и прочие. Наричана е още "илирийска писменост". И естествено, няма нищо общо с глаголицата.
Емил Коцев's picture
Емил Коцев
Емил Коцев

От политическа "коректност"

От политическа "коректност" това долно човече позволи в центъра на София да се издруса най-скандалният изрод на пластичното изкуство - святкащото чудовище Цар Самуил.
От тогава само мога да го презирам и не ми е необходимо да го чета, защото е морално нечистоплътен.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Адекватни ли са мерките на правителството и щаба за справяне с пандемията?