Д-р Владимир Сотиров е психиатър с дългогодишна практика. Той е завършил Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 до 2002 г. е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“. Бил е председател на Софийското психиатрично общество и преподавател в Нов български университет. Управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“. 

Д-р Сотиров, колко важна е почивката от почивката (времето, през което си останахме насила вкъщи)? 

Първо, важно е да уточним, че понятието „почивка” за това, което ни се случи през месеците на извънредното положение е крайно неуместно. Защото насилствената почивка е „почивка” в кавички. Тя е псевдопочивка, защото предполага душевно състояние, изпълнено с тревога, не с покой. Колко е почивка престоят в затвора, например? Или домашният арест? Изобщо, принудата почивка ли е? Насилието почивка ли е? Така че, почивката от „почивката” е важна, да. 

По-важно ли е сега да отидем да почиваме, отколкото да кажем е било миналата година, когато нямаше пандемия?

Сега е особено важно да намерим начин да възстановим усещането си за власт над животите си. Да си върнем чувството за свобода. А пътуването, пътешествията, излизането извън коловозите, извън рамките на ежедневието, на конюнктурното статукво, много помага за възстановяване на това чувство. Усещането за простор, когато сме на билото на планината или на брега на морето, посрещането на изгрева, полъха на вятъра, цветове на маковете край пътя и аромата на полските цветя, песента на птиците, звездите в небето. Всичко това е един директен, сетивен начин да се усетим свързани с нещо много по-голямо от човешкия свят с неговите измислени правила, с нещо неизменно, постоянно, надеждно и сигурно, с нещо не-човешко, с нещо божествено. Да се почувстваме интегрална, неделима част от естествения, божествения свят. Иначе казано, отново свободни.

Как пандемията ще промени желанието и усещането ни за почивка, ще създаде ли страхове от отпуската, да се смесмаваме с хора. Това няма ли да доведе до повече стрес?

Любопитно наблюдение, което имам от разговорите ми с приятели напоследък е, че те се страхуват да пътуват в чужбина не поради медицинските рискове, а поради политическите рискове. Иначе казано те не се страхуват от COVID-19, а от правителството и неговата креатура НОЩ (Национален оперативен щаб, бел. ред.). В общи линии поведението на вируса се възприема като по-предсказуемо от поведението на властимащите. Тоест, знаем какво да очакваме (в общи линии) от вируса, но от правителството не знаем какво да очакваме или по-точно, можем да очакваме всичко. 

В този смисъл отиването на почивка в сегашната ситуация е свързан с повече стрес, но той произтича не толкова от съществуването на вируса и от другите, в ролята им на потенциални преносители на зараза, колкото от другите, в ролята им на властимащи. 

Основният страх на хората не е свързан толкова с опасността от заразата, която отнема здраве и като следствие – отнема и свободи, колкото с опасността от отнемане на свобода с цел да се запази здравето. Докато първото е нещо естествено и закономерно, то второто не се преживява като такова. Второто е резултат от практикуване на власт. Заплахата от злоупотреба с власт е в основата на страха на хората от другия. 

Разбира се, когато казвам „хора”, аз имам предвид автономни, зрели човешки същества, достатъчно самоосъзнати като субекти на права, способни да се самоопределят, себеизразяват и да заявяват себе си като субекти, от които произтича властта на властимащите, които именно се възприемат като другите, които са носители на опасността да бъде отнета твоята свобода, без да има естествена причина за това, каквато например би била наличието на заболяване.

Вие каква почивка бихте препоръчали?

Всяка промяна, която помага да превключиш в друг режим на функциониране, да започнеш да използваш друг модел на мислене, на присъствие в света и на свързване с другите е почивка. Почивката не трябва да те ощетява, да ти отнема. Почивката трябва да ти дава, да те обогатява, като ти дава възможност да се разгърнеш, да активираш потенциалите си, да се себеактуализираш с ново усещане, ново преживяване, ново прозрение за себе си, за другите и света. В този смисъл добрата почивка е промяна, която обогатява. 

Това не означава непременно активност. Напротив, практикуването на пасивност, активното нищоправене може да бъде онази промяна, от която човек се нуждае, за да се оцелости, да се свърже с аспекти от себе си, които са били забравени или съществуването на които никога не е било подозирано. Съзерцаването на природата, например, е такава форма на активна пасивност.

Докога страхът ще е водещата емоция, която ще определя нашите действия?

Със сигурност политиката на страхуване от другия, която на практика се превърна в официалната държавна политика през последните месеци, ще даде своите непредвидени, негативни плодове в бъдеще. Ще провинциализира обществата. Подозрението към другия е в основата на провинциалния манталитет.

В провинциалната нагласа на ума, външният свят по дефиниция е застрашаващ и всяко нещо, което идва отвън се възприема с подозрение и враждебност. Това ще доведе до фрагментация и капсулация на общностите, до издигане на невидими бариери помежду ни. А отчуждеността не е нещо, което ни прави по-силни. Напротив. Доколко това ще се случи, обаче, зависи от агресивността, с която ще продължава да се води държавната политика на страхуване от другия, тоест на отчуждаване. Мисля, че изкушенията в това отношение са налице и ще имаме възможност да наблюдаваме от първия ред (че даже и като статисти) един стар филм, наречен „Разделяй и владей”.

Как би ни се отразила психологически втора вълна от коронавирус?

Втората вълна, сама по себе си не би била проблем за хората. Хората до голяма степен вече разбраха що за вирус е това. Учените може и да не са разбрали още, но хората разбраха. И намериха начин да продължат да живеят с вируса без излишна паника. Така че проблем не би бил вирусът, сам по себе си, и евентуална втора вълна на епидемията, а начина, по който политиците ще отиграят това. Защото това, което не може да бъде предвидено не е толкова поведението на вируса и неговите евентуални мутации, колкото мутациите и извращенията на властта. От това трябва да се страхуват хората.

За кои категории хора изолацията беше най-страшна? 

Мога да отговоря по обратния начин. Може да звучи парадоксално, но аз мисля, че изолацията се отрази благотворно на зависимите, несигурните, тревожните хора. Те прегърнаха рестриктивните мерки с почти религиозна фанатичност, станаха апологети на политиката на страха и люти фенове на генерал Мутафчийски. Така че за тези, които не са се научили (не са били научени) да функционират автономно, които разчитат на чужди преценки и не се осмеляват да формират свои собствени становища, твърдата ръка на управление беше посрещната с благодарност, защото снема от тях отговорността за собственото им здраве и благополучие. За всички останали хора изолацията беше мъчение. А те, изглежда са малцинство.

Къде да търсим красотата в нейните физически и духовни измерения?

В детайлите, разбира се. В способността да отместим погледа си от натрапчивия център и да видим какво има покрай, че даже и отвъд. Може хората да казват, че дяволът е в детайлите, но бог също е там. И най-вече отвъд тях.