Как извънредното положение се отразява на личната и колективната психика, има ли добри практики за споделеното съпреживяване в условия на изненадващ режим, адекватни ли са посланията, които отправят представителите на държавата по повод ограниченията и мерките срещу коронавируса. Това са само някои от въпросите, които задаваме на двама доказани специалисти в своята област - психиатъра д-р Владимир Сотиров и психолога Слави Стоев. Тази седмица Клуб Z ще публикува разговори с тях.

Д-р Владимир Сотиров е психиатър с дългогодишна практика. Той е завършил Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 до 2002 г. е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“. Бил е председател на Софийското психиатрично общество и преподавател в Нов български университет. Управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“.

 

Д-р Сотиров, как обществената карантина може да се отрази на личната психика? И колко уязвим е психическият баланс при социална изолация, която в случая е повече принудителна, отколкото самоналожена?

Личното е потопено и интегрирано в колективното. И това е една от характеристиките на здравата индивидуалност – да е свързана, без да е зависима, да е автономна, без да е самодостатъчна. Сега се опитват да ни развържат, да ни отделят един от друг, да ни индивидуализират до степен, която е в противоречие с дефиницията за здраво. Опитват се да ни разболеят. С мотива, че ни спасяват живота. Нима? А можем ли сами да избираме каква цена сме склонни да платим, за да бъдем живи?! Въпросът, разбира се, е реторичен и Националният оперативен щаб не е оторизиран (няма правомощия) да отговоря на реторични въпроси. Той издава инструкции, указания, разпореждания как да се дистанцираме от другите. Националният щаб не се интересува от последиците нито за инивидуалната психика, нито за колективната (по Дюркем). Той се бори да спаси колкото се може повече животи. Независимо на каква цена.

От Националния оперативен щаб не се очаква да знае, че когато колективното е сегрегирано, разпиляно, отнесено от вихрушката на амбициозни интервенции на самоуверени (и самодостатъчни) генерали, полицаи и политици (всъщност има ли разлика?), индивидуалното не може да стои стабилно, защото в този случай то няма основа, няма рамка, която да го структурира. Разкъсването на социалната тъкан, при това съвсем преднамерено, мотивирано с аргументи за спасение, по същество е призив към саможертва – към доброволно пренасяне на себе си в жертва в името на колективното. Какъв парадокс! Да спасим колективното, като се откажем от него! За да оцелеем физически. Но склонни ли сме да изберем да бъдем живи, без да сме здрави психически?! Без да имаме онова, което ни прави здрави – връзките ни с другите и свободата да ги управляваме и развиваме. Без да сме нормални?! И как ни предлагат да направим това? Като се страхуваме от другите. И мразим онези, които не се страхуват от нас.

Насилието се възпроизвежда, като ражда насилие. Насилваните се превръщат в насилници. И когато насилниците са недостъпни, защото насилват от екраните на телевизорите, обекти на породеното от тях вторично насилие са случайните други около нас. Достатъчно е само да не изглеждат като нас. Например да не носят маска. Или пък да носят маска… Ето така предлаганите мерки за справяне с настоящата епидемия се отразяват на индивидуалната психика – примитивизират я, лишавайки я от висшите й защитни стратегии – хуманизъм, благородство, солидарност, алтруизъм, и насърчават прибягване до незрели, нарцистични или невротични защитни механизми – изопачаване на реалността, отричане, проекция, агресия и други.

Вие какви практически съвети бихте дали, за да се справим с новата ситуация в живота ни? Как да разпускаме?

Не съм сигурен доколко това е практически съвет, но нека го кажа така: Опитвайте се да влизате в положението на другите, поставяйте се на тяхно място. Може би това ще ви обезоръжи, ако първоначално сте подходили агресивно към тях.

Бъдете съзнателни през цялото време и регистрирайте импулсите си, поривите си. Това ще ви позволи да сте по-успешни в сдържането на спонтанните си реакции. Изчакайте, бройте до 10 или просто напуснете помещението, мястото, ситуацията, която провокира раздразнението и гнева ви. Въздържанието е умение, което изисква практика, упражнения. Възползвайте се от ситуацията, за да упражнявате това важно за живота в съобщество умение.

Бъдете снизходителни към страховете на другите – дайте си сметка, че се възползвате от тях, за да утвърдите собствената си сила; бъдете доволни от тази възможност, в която слабостта на другите позволява да се свържете със собствената си сила – това е достатъчно голяма полза за вас. Напълно излишно е да я афиширате, като обръщате внимание на слабостта на другите. Достатъчно е, че на фона на слабостта на другите получавате възможност да преживеете собствената си сила, че може да я усетите, да се свържете с нея. Помнете, че това усещане за сила в себе си става възможно благодарение на слабостта на другите. Благодарете им за това, не ги упреквайте.

Бъдете снизходителни и към смелостта на другите дори тогава, когато я намирате за безразсъдна или за проява на детинска (или пък престъпна) безотговорност. Благодарение на тяхното „безразсъдно смело” поведение епидемията от този вирус получава възможност да се развие и да премине, обхващайки критично количество хора, които да развият имунитет и по този начин да се превърнат в естествен буфер между вируса и нас. В противен случай, ако всички са разумни и никой не боледува (защото се предпазват ефективно), ние ще трябва да продължим да се предпазваме (да бъдем разумни) безкрай, без да имаме шанс да възстановим обичайния си начин на живот и общуване.

В този смисъл известна доза неразумност и отклоняване от препоръчваните мерки за сигурност представляват здравословна форма на девиантност, благодарение на което ще се случи колективен имунитет, наличието на който ще отбележи края на епидемията. Разчитаме за това на непокорността на младостта, на импулсивността, пред която „здравият разум” или страхът от санкции са безсилни.

Казват, че принудителната изолация била възможност за двойките да изживеят своеобразен ренесанс в отношенията си. Но няма ли риск да се случи точно обратното? Какво трябва да направим, че да не се избием вкъщи?

Не съм сигурен какво ще се случи в семействата. Съмнявам се обаче, че затварянето на семействата по домовете им ще създаде подходящи условия за ренесанс в отношенията. Просто защото е принудително. Защото е резултат от насилие. А близост, родена в насилие, ще роди също насилие под формата на тормоз и злоупотреби един с друг и с децата. Очаквам задълбочаване на съществуващите кризи във връзките и поради поставяне на партньорите в степен на близост, която е нехарактерна, прекомерна, обременяваща личните отношения.

Ние не сме свикнали да живеем в такава екстремна интимност без известно разстояние помежду ни, без достатъчно лично пространство, без достатъчно време, в което да не сме заедно, така че да можем да си залипсваме. Това е модел на съвместност, за който ние не сме готови, просто защото никога не сме го практикували (освен за кратко, по време на годишния ни отпуск). Още повече, че не можем да изпратим децата на село, при баба и дядо, защото и това е забранено. Превръщането на родителите в насилници по отношение на собствените им деца, предизвикано от практическото лишаване от възможност да им осигурят каквито и да било форми на активност извън дома в свободното време (а такова е цялото им време!), ще фрустрира силно родителите. Това ще се прояви в различни форми на агресивно поведение, част от което ще бъде насочено отново към децата, друга част - към партньорите, роднините, а трета част - към по-широкото обкръжение и случайни граждани.

Как родителите по-леко могат да „понесат“ децата си, да ги накарат да спазват някакви правила? Особено тези, които работят от къщи. Какво могат да правят малките деца, за които стоенето сами и без общуването непосредствено със себеподобни е ужасяващо?

Най-важното усилие в това отношение е родителите да не допуснат да заразят децата със собствените си страхове и да не превърнат децата си в невротични, неуверени, страхливи възрастни, които са прекалено заети да внимават да не умрат, вместо да живеят пълноценно. А това означава да са способни да поемат рискове, да толерират високи нива на несигурност и липса на яснота и гаранции за бъдещето.

Една голяма част от възрастните сега са се вкопчили толкова болезнено (клинично значимо по натраплив механизъм) в живота - тъй като те все още не са го живели. За разлика от тях онези, които са живели живота пълноценно и са черпили с пълни шепи от него, са значително по-спокойни. Първите се страхуват, че ще им бъде отнето нещо, което им се полага и им е предоставено, но те все още не са успели да ползват, тъй като прекалено дълго и внимателно са се подготвяли за това. Докато другите са вземали сами, без да питат, и са черпили от него до насита всичко, което животът може да им предложи. То е налично вътре в тях, в преживения им опит. Кой от тези два модела ще бъде представен от родителите пред децата ще предопредели до голяма степен и тяхното бъдещо развитие – в посока на блокирани от обсесии невротици или в посока на свободни авантюристи.

Как действа на психиката постоянното плашене от телевизора, когато ни се говори за война, катастрофа, смърт?

Разнопосочно. Плаши, но и ентусиазира. Забелязвам наличие на обезпокоително голямо количество хора, които героизират случващото се, което изведнъж започва да придава значимост на безличния им живот, в който никога не се случва нещо истински интересно. Получават шанс от статисти да се превърнат в участници в апокалиптичен филм, който плаши, но и вълнува, зарежда със силни емоции, които връщат отново забравеното усещане, че си жив. И не само жив, но и спасител на света.

Просто трябва да имаш отговорно поведение, да практикуваш „социална дистанция” и да мразиш, респективно да санкционираш всички лоши, които не правят така. Всъщност хората, които се вземат твърде насериозно, сега най-вероятно имат сериозни комплекси за малоценност, които в настоящата ситуация получават шанс да компенсират, да балансират преживяването си за незначителност и безполезност. И от безлични статисти, част от тълпата, сега се превръщат в герои с мисия – да се борят за живота си. И не само за своя, но и този на другите.

Те са войници в битката срещу злото. Само че, понеже злото е невидимо, войната се пренася в отношенията с онези, които не вярват в разрушителната сила на невидимия враг и които чрез отказа си да воюват с него, застават на негова страна и се превръщат в своебразни троянски коне.

 А къде мъже в униформи влияят успокоително и къде по-скоро притеснително в тази извънредна ситуация?

Изглежда сме свидетели на групова перверзия от особено големи мащаби, в която държавата с нейните униформени представители влиза в роля на садистичен психопат, който изпитва нескрито, перверзно удоволствие от възможността съвсем правомерно, без риск от законова санкция, в режим на всекидневен рецидив да упражнява насилие спрямо жертвите си, които сме всички ние до един.

Е, разбира се, част от жертвите на това насилие не се изживяват като такива, а водени от тежки психологически фрустрации в миналото и произтичащи от тях актуални емоционални дефицити, се оставят в ръцете на своите строги господари с отчаяната надежда, че най-накрая ще получат това, което заслужават.

В ерата на технологиите - те помагат ли за психическо оцеляване в социална изолация, или повече пречат? Как тази дилема се вписва в сегашната ситуация? Кой е по-уязвим - неинформираните или свръхинформираните без филтър на източниците? И защо?

Информационните технологии и технологиите въобще са нашето проклятие, но те са и Божията благодат, нашето спасение. Както твърде много неща в този свят, те съдържат в себе си потенциала да ни унищожат, но също така и потенциала да ни въздигнат до следващо ниво от нашето развитие като цивилизация. Въпрос на начин на употреба и на индивидуална поносимост.

Къде и кога се прекрачват границите в поведението на властите, какъв е най-удачният тон, с който трябва да ни информират? В някои градове дори и църковните камбани бият тревожно.

Без емоция и мелодраматични театрални нюанси в поведението. Спокойно, делово, с много повторения, без умора и изразяване на досада, без индиректни обвинения към хората, а и журналистите, че - видите ли - пак нещо не са разбрали или че задават глупави въпроси. Затова трябва да има говорители и професионални пиари. Намирам отсъствието на такива професионалисти за голяма грешка в ситуация на криза и начина, по който нейното управление комуникира с хората.

Всички отговорни лица, които претендират да лидерстват в кризата, имат един и същи недостатък – подхождат емоционално. Доброто управление на кризата изисква да се подхожда строго рационално. Включването на емоции, особено негативни емоции, е покана към всички нас да правим същото – да реагираме емоционално, да дадем израз на чувствата си, да ги пуснем да ни водят. Само че силните емоции са токсични за здравия разум, а в условия на криза това може да бъде наистина животозастрашаващо.

Вирусът не е способен на всичко, хората обаче са способни на всичко. От вируса знаем какво да очакваме, от хората – не. Вирусът може да направи само онова, което може да направи – не повече. Хората са способни на всичко, особено когато са водени от страх. Ето защо е страшен не вирусът, страшни са хората, когато са уплашени.

Малко уплашените хора са пасивно-агресивни - неподкрепящи, саботиращи чрез пасивност, дистанцират се, стават предпазливи, избягват високорискови ситуации, оттеглят се зад защитата на обсесивните си ритуали или интелектуалните си рационализации.

Защитните стратегии на много уплашените хора обаче, които се чувстват притиснати в ъгъла, са съвършено други. Пасивната агресия се превръща в открито противопоставяне, в активна агресия. Малко уплашените хора регресират невротично. Много уплашените регресират психотично. Полудяват. Буквално. Стават способни на всичко, на неподозирано насилие и агресия в безумния си стремеж да се защитят, да оцелеят; защото в техните представи въпросът е на живот и смърт, няма вероятности, няма проценти, вместо това има само безусловна опасност, проявление на абсолютното зло.

Степента, в която хората са уплашени, е правопропорционална на екстремността на мерките, които се вземат, както и на стила на комуникация. Когато "отговорните" лица се държат високомерно, отказват да отговарят на въпроси на журналисти, защото са преценени като неуместни или дори глупави (в ситуация на криза няма глупави въпроси!) и съпътстващото послание е: "Не ме занимавай, оправяй се сам!", то имплицитното крайно послание, което стига до хората, е: "Ситуацията е извън контрол! Никой и нищо не може да ви помогне! Спасявайте се както намерите за добре!"

Резултатът е паническо бягство. Защото когато решенията на управляващите са произволни и не са аргументирани с доводи на здравия разум, а по-скоро са емоционално мотивирани (основани на страх), то и реакциите на гражданите (изкушавам се да кажа “поданиците”) също ще бъдат произволни, хаотични и не основани на здрав разум, информирани от първични емоции, а не от рационален анализ на факти. А когато страхът води, от поведението можем да очакваме всичко (буквално!) и последиците са труднопредвидими.

Признанието на премиера, че решенията се вземат „по усет” и затова се налага сформиране на медицински консултативен съвет, който да подпомага правителството във вземането на решения, основани на научен анализ на съществуващата информация; пълната липса на чувствителност у ген. Мутафчийски към психологическите измерения и последици от взетите решения до момента; обстоятелството, че не беше помислено досега за разкриване на телефонна линия за оказване на психологическа помощ на силно стресираните и предоставяне на информация директно на гражданите (а не само чрез акредитираните журналисти); мисленето на едро, наричането на конкретни казуси „дребнотемие”; препращането на гражданите към сайта на здравното министерство, където да си „четат заповедите, в които всичко е казано”; и практическият отказ да се създаде информационен портал, който да интегрира цялата релевантна информация, свързана с кризата, и в който гражданите да имат възможност да поставят въпроси по конкретни, повече или по-малко специфични казуси, решението на които не може да бъде открито в дадената обща рамка и т. н. - тези неща обезценяват допълнително отделния човек и затвърждават усещането му за незначителност, а оттам и за безпомощност.

Освен това нагнетяване на допълнително напрежение идва и от особеностите в комуникативното поведение на „говорителя” на Националния оперативен щаб ген. Мутафчийски – санкционирането на част от въпросите като неподходящи, тоест неправилни, глупави и излишни чрез обвинителна интонация, строги погледи, иронични подсмихвания и мелодраматични паузи, че даже и с фръцване, обръщане на гръб и рязко приключване на брифинга. Апокалиптичните прогнози, които все някак успяват да се промъкнат покрай другото, макар и като хипотези от рода на „ако и тука стане като в Италия…”, също е факт, който повлиява негативно начина, по който хората откликват на посланията към тях, и влошава крайния ефект от мерките с прекомерно количество стрес.

Да се управлява чрез нагнетяване на напрежение и страх е възможно най-лошата стратегия. Добрата стратегия би била мотивиране на хората към спазване на даваните препоръки и указания чрез разяснения и информация, от която да е видна логиката на мерките – какво конкретно се очаква да се постигне с тях, на база на какви изходни данни са предприети, на какво се основава допускането за тяхната ефективност.

Една част от хората може да се управляват чрез известно количество страх, но една друга много съществена (не като количество) част от хората може да се управлява само чрез привличането ѝ като съмишленик. При втората група от хора опитите за манипулиране на поведението им чрез заплахи и неаргументирани логично забрани може да постигне обратен ефект – противопоставяне и саботаж.

Когато грижата и съпричастността се заменят с високомерие и арогантност, тогава се активират съпротивите на засегнатите от това поведение. В такъв отношенчески контекст не може да се разчита на съдействие. Когато вместо разяснения, спокойни и обстоятелствени, се дават заповеди и нареждания, също не може да се разчита на съдействието на хората. Хората ще съдействат в много по-голяма степен, ако са информирани за логиката на предлаганите ограничения и очакваните (конкретни!) резултати от тях, ако мерките са подплатени с експертни анализи, а не звучат като генералски приумици или полицейски произвол.

В медицината съществува един основен принцип: Primum non nocere! Преди всичко да не вредим! Това е принцип, който води лечителите при планиране на уместните и подходящи за конкретния пациент терапевтични интервенции. Решението за тяхното прилагане се определя от съотношението полза/риск. Когато рискуваме да навредим, ние би трябвало да се въздържим от употребата на подобна потенциално вредна за здравето високорискова терапия.

Не можем да рискуваме здравето на пациента (на обществото), ако с терапевтичните мерки, които предприемаме, не можем да гарантираме неговата (на пациента/обществото) безопасност. Безопасна ли е терапия, насочена към опазване на живота на обществото, но при загубване на индивидуалната свобода на неговите членове? За какъв период от време и в каква степен на проявление на тези нежелани ефекти от лечението може да устои пациентът, преди да се увреди фатално? Отново риторичен въпрос, на който Националният оперативен щаб не е компетентен да отговори. Само че всеки един от нас  би трябвало да е в състояние да отговори за себе си.

А какво е щастието, д-р Сотиров?

Ще отговоря с един стих от Петър Анастасов:

"Щастие – невидим заек
в гора от нереални храсти.
Щастлив е оня, който знае,
че няма да намери щастие."