През 1969-а – само година след събитията в Чехия – на този ден, 15 юни, се играе спектакълът по пиесата на Георги Марков „Аз бях той” – „закрито представление”, както гласи евфемизмът, а всъщност предназначено за цензурата, която трябва да реши дали да позволи официалната му премиера. На същия ден Георги Марков напуска България завинаги.

Спектакълът, от който не са останали никакви следи освен спомените на неговите създатели, също изчезва завинаги – никога повече тази пиеса не излиза на сцена дори след промените.

„Аз бях той” по днешните стандарти не е особено скандална пиеса. Разказва за кариерното израстване на Инженера (игран през 1969 г. от Никола Анастасов), който случайно е поздравен от Министъра и затова започва да се катери по стълбицата на успеха, докато достигне до нейния връх, измествайки всички. Намекът е, че над него е само Тодор Живков.

В спектакъла са ангажирани звездите на Сатиричния театър Георги Парцалев, Татяна Лолова, Климент Денчев, Димитър Манчев, Коста Карагеоргиев, Славчо Пеев… Първоначално режисьор на постановката е Нейчо Попов, но той получава инфаркт, докато работи, и Методи Андонов е поканен да го замести.

Слуховете, че подобна пиеса е влязла в репетиционен период, плъзват из София и в деня на закритото представление пред театъра спонтанно се събира публика, която иска да го гледа. Въпреки че е забранено, мнозина успяват да пробият и да влязат в залата. Успехът пред неочакваната публика е огромен. По онова време всички инстинктивно разбират езоповия език и са привикнали да го търсят, а пиесата на Георги Марков изобилства от намеци, ясни за зрителите.

Същия ден следобед се провежда Художествен съвет, на който трябва да бъде взето решение дали пиесата ще бъде поставена официално пред публика на сцената на Сатиричния театър. В нейна защита се изправя директорът на театъра Желчо Мандаджиев. Опасенията на мнозина се сбъдват – пиесата е приета като опасна.

Първият ѝ режисьор Нейчо Попов отказва да се подпише под избора си. Същото прави и Методи Андонов. И двамата знаят, че ако поемат отговорността за поставяне на подобен текст, ги чака незавидна съдба – отмъщението на Живков може да бъде жестоко. Девет години по-късно Георги Марков става доказателство за това.

„Аз бях той” никога повече не излиза на сцена. Днес вероятно би била интересна само като свидетелство за порочността на социалистическия модел и трудно би била разбрана от новите поколения. Но никой не е забравил това единствено представление, чийто ефект отеква дълго. Именно то става причина дотогава обичаният от властта и лично от Живков Георги Марков да напусне България завинаги. Този спектакъл поставя началото на дългата сага, завършила с „българския чадър” на един лондонски мост.

Ето как самият Георги Марков разказва за тези събития в „Задочни репортажи за задочна България”, том 1, изд. „Сиела“, 2016 г.:

„Беше неделя, 15 юни 1969 година. Според астролозите — съдбоносна за рибите година. В 11,30 заранта в Държавния сатиричен театър в София започна закритата премиера на пиесата ми „Аз бях той“. В 11,30 вечерта бях в хотел „Екселсьор“ в Белград. Един от основните принципи, върху които бяха изградени всичките ми пиеси, беше този, че те се състояха само от 2 действия, като второто действие винаги отричаше първото. След всичко станало до днес мога да кажа, че тия 12 часа не бяха границата между две различни пиеси, а просто краят на първото и началото на второто действие на една и съща пиеса, която жанрово бих означил като „съвременна трагикомедия с фарсови интермедии“. На по-ясен език казано, „пиеса, където често пъти не знаеш дали да плачеш, дали да се смееш“.

Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствувах никаква умора. Възбудата ми от заранта, от раздялата с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.

Не беше въпросът за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички беше ясно, че щяха да я спрат. В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях (въпреки опитите ми) да се идентифицирам с тях. Винаги усещах ясна предопределеност, която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата — с двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност — или огънят да угасне, или водата да се изпари.

Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели — да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление. Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режим, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи, нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: „И вълкът сит, и агнето цяло.“ А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: „Или вълкът, или агнето.“

Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания. Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по-смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона.

В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност.

„Абе — каза той, — ти каква чешка пиеса си написал?“

Отговорих му, че пиесата е българска, и отминах. После дойде Стефан Цанев, който беше драматург на театъра, и ми каза, че след представлението ще има заседание на съвета заедно с хора от Комитета, за да се реши съдбата на спектакъла. Казах му, че не желая да присъствам на заседанието, защото знаех накъде отиваха нещата. Помолих го да ме представлява. Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:

„Ще береш ядове с тая пиеса!“

Отидох да обядвам в Руския клуб. Междувременно от три месеца имах паспорт и виза за Италия, но все отлагах да замина заради пиесата. Все пак бях решил да тръгна тези дни. Към два часа и половина Стефан дойде от съвета и каза, че нещата са много зле. Пиесата засега се спираше. Той изглеждаше потиснат, но твърд. После в клуба влезе един от моите по-важни приятели. Той ме извика настрана и ме попита:

— Паспортът и визата ти в ред ли са?

— Да — отвърнах.

— Тогава — каза той — съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление и може и да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!

Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах. Стигнах до Околовръстния път. Току-що беше се излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето. Изведнъж инстинктивно реших, вместо да се отправя по прекия път към Калотина, да обиколя цяла София по Околовръстния път. Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя. Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път.

„Гледай! Никога повече не ще видиш тази земя, тази природа!“ — крещеше у мен издевателски глас.“

"Площад Славейков"