Да прекрачиш вратата на гардероба и да се озовеш в Нарния или да получиш писмо от Хогуортс са все неща, които пленяват младите фентъзи фенове по цял свят от няколко поколения.

Новото заглавие на издателство "Кръг" - "Всяко сърце е врата" е точно за тези читатели, които не са спирали да мечтаят за вълшебни светове.

Това е първата книга от поредицата "Своенравните деца" на популярната по цял свят със своите фентъзи творби Шонин Макгуайър. Петте романа от серията са бестселъри навсякъде по света и силно провокират любителите на жанра, а последните са дали над 63 000 гласа в популярния читателски сайт Goodreads само за първата част. За "Своенравните деца" американската писателка е удостоена с наградите "Хюго", "Нюбела", "Локус", "Алекс", "Руса" и други.

Представяме ви откъс:

Да си дойдеш у дома, да напуснеш дома

Нанси стоеше вкаменена в средата на фоайето, стиснала здраво дръжката на куфара си, до като се оглеждаше и се опитваше да разбере къде се намира. Не беше сигурна какво бе очаквала от „специалното училище“, в което я изпращаха родителите й, но определено не беше този... този елегантен провинциален дом. Тапетите по стените имаха старомодна цветна шарка на рози и преплетени пълзящи стъбла, а малкото мебели в почти голото антре до една бяха антики – хубаво, добре полирано дърво с месингов обков, който допълваше острите извивки на парапета на стълбището. Подът беше от череша, а когато погледна нагоре, опитвайки се да движи единствено очите си, без да повдига брадичка, установи, че вижда изкусно изработен полилей във формата на цъфнал цвят.

– Всъщност е създаден от наша бивша възпитаничка – обади се глас. Нанси отклони поглед от полилея и го насочи към стълбището.

Жената, която слизаше по него, беше слаба, каквито са понякога по-възрастните жени, ала с изправен гръб, а ръката й бе положена върху парапета така, сякаш го използваше само за ориентир, а не като средство за опора. Косата й беше бяла, като на самата Нанси, но без непокорните черни кичури – бе оформена на къдрава топчица и приличаше на глухарче. Щеше да изглежда напълно благоприлично, ако не бяха електриковооранжевите панталони, комбинирани с плетен пуловер в цветовете на дъгата, и колието от полускъпоценни камъни в дузина нюанси, нито един от които не пасваше с другия. Нанси усети как се ококорва, въпреки усилието си да не го прави, и се ядоса на себе си. С всеки изминал ден губеше умението си да застива. Скоро щеше да стане изнервена и неуравновесена като всички други живи, а така никога нямаше да намери обратния път към дома.

– На практика целият е от стъкло, естествено, без частите, които не са от стъкло – продължи жената, видимо необезпокоена от явното захласване на Нанси. – Не съм сигурна как точно се прави такова нещо. Предполагам, че се топи пясък. Но пък помогнах с онези големи призми с формата на сълза в средата. И дванайсетте са мое производство. Доста се гордея с тях – жената замълча, очевидно в очакване Нанси да каже нещо.
Нанси преглътна. Напоследък гърлото й бе страшно пресъхнало и като че ли нищо не помагаше да махне прашинките, полепнали по него.

– Щом не знаете как се прави стъкло, как сте изработили призмите? – попита.

Жената се усмихна.

– От сълзите ми, разбира се. Винаги приемай, че тук най-простият отговор е истината, защото в по-голяма част от случаите ще е така. Аз съм Елинор Уест. Добре дошла в дома ми. Ти трябва да си Нанси.

– Да – отвърна бавно Нанси. – Как...?

– Е, ти си единствената ученичка, която очаквахме днес. Вече не сте толкова много, както някога. Или вратите се превръщат във все по-рядко явление, или вие задобрявате в това да не се връщате. А сега замълчи за малко, за да те огледам.

Елинор се спусна по трите останали стъпала и се спря пред Нанси, като я изучаваше внимателно, миг преди да се завърти бавно около нея.

– Хммм. Висока, слаба и много бледа. Сигурно си била на място със съвсем малко слънце, но не при вампири, предвид кожата на шията ти. Джак и Джил страшно ще се радват да се запознаят с теб. Уморяват се от светлината и сладостта, която хората носят със себе си тук.

– Вампири? – повтори безизразно Нанси. – Те не са истински.

– Нищо не е истинско, скъпа моя. Нито тази къща, нито този разговор, нито обувките, с които си обута – изостанали са от модата с няколко години, в случай че се опитваш отново да влезеш в крак с връстниците си, а не подхождат и за траур, ако си се вкопчила в близкото си минало. „Истинско“ е неприлична дума и ще съм ти благодарна, ако я използваш възможно най-рядко, докато живееш под моя покрив. – Елинор пак се спря пред Нанси. – Косата те издава. В Подземния свят ли беше, или в Долната земя? Едва ли си била в Отвъдното. Никой не се завръща оттам.

Нанси зяпна срещу нея, а устата й се отваряше и затваряше безмълвно, докато се мъчеше да намери гласа си. Старата дама изрече всичките тези неща, тези безмилостно невъзможни неща толкова небрежно, сякаш й задаваше напълно обикновен въпрос като например за имунизационния й календар.

Изражението на Елинор се промени, стана меко и извинително.

– О, виждам, че те разстройвам. Боя се, че имам навика да го правя. Разбираш ли, аз посетих Безсмислицата шест пъти, преди да навърша шестнайсет, докато в крайна сметка не спрях да преминавам оттатък, но така и не се научих да си държа езика зад зъбите. Сигурно си уморена от пътуването и си любопитна какво ще се случва тук. Нали? Ще ти покажа стаята ти веднага щом установя къде точно се падаш според компаса. Боя се, че това наистина е от значение за настаняването – няма как да сложиш някого, пътувал из Безсмислицата, при друг, който е бил в Логиката, не и ако не си готов да обясняваш на местната полиция зачестилите изблици на агресивно поведение. А властите ни проверяват, макар през повечето време да успяваме да ги накараме да не ни търсят сметка. Дължи се на факта, че все още сме акредитирани като училище, макар да предполагам, че сме по-скоро нещо като санаториум. Харесвам тази дума, а ти? „Санаториум“. Звучи официално, а няма абсолютно никакъв смисъл.

– Не разбирам и дума от това, което казвате – обади се Нанси. Засрами се, щом чу тънкия си и писклив глас, въпреки че се почувства горда, задето изобщо бе успяла да проговори.
Лицето на Елинор омекна още повече.

– Вече няма нужда да се преструваш, Нанси. Знам през какво минаваш, къде си била. Преживях нещо подобно много отдавна, когато се върнах от моите пътувания. На това място не сме длъжни да лъжем и да се правим, че всичко е наред. Ние знаем, че нищо не е наред. Ако беше наред, нямаше да си тук. И така. Къде отиде ти?

– Не зн...

– Забрави за думи като „Безсмислица“ и „Логика“. Можем да уточним подробностите по-късно. Просто отговори. Къде отиде?

– Отидох в Дворците на мъртвите – почувства почти болезнено облекчение, когато произнесе думите на глас. Нанси пак застина и се втренчи в пространството, сякаш бе възможно да види как гласът й виси – тъмночервен и съвършен, във въздуха. После преглътна, все още неспособна да преодолее сухотата в гърлото си, и рече: – Беше... Търсех кофа в мазето на нашата къща и открих врата, която никога не бях зървала. Когато минах през нея, се озовах в нарова горичка. Помислих, че съм паднала и съм си ударила главата. Продължих, защото... защото...

Защото въздухът ухаеше толкова сладко, а небето бе черно кадифе, отрупано с точици диамантена светлина, които не примигваха, а само излъчваха постоянно и хладно сияние. Защото тревата беше напоена с роса, а дърветата бяха натежали от плод. Защото поиска да разбере какво има в края на дългата пътека между дърветата, и защото не желаеше да се връща, преди да е узнала всичко. Защото за пръв път в живота си се бе почувствала така, сякаш се прибира у дома, а това се оказа достатъчно, за да пристъпи напред, първо бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо, докато накрая не се понесе в бяг през прозрачния нощен въздух и нищо друго нямаше значение, нито щеше пак да добие такова...

– Колко време те нямаше?

Въпросът беше безсмислен. Нанси поклати глава.

– Цяла вечност. Години... прекарах там години. Не исках да се връщам. Никога.

– Знам, скъпа – ръката на Елинор нежно я подхвана за лакътя и я насочи към вратата зад стълбището. Парфюмът на възрастната дама ухаеше на жълтурчета и меденки, комбинация толкова абсурдна, колкото и всичко останало в нея. – Ела с мен. Приготвила съм ти идеалната стая.