Обичам книгите за пътешествия. Особено когато границите отново са трудни за преодоляване и светът се е свил в пашкула си уплашено и предпазливо. Затова и подхванах дебелото томче, наречено „Книга за Китай” и написано от сладкодумеца Валери Петров, едва сега, в постпандемичното лято. Търсех начин да отдалеча хоризонта някъде по на изток от черноморските изгреви. Дълго предвкусвах удоволствието от тази книга, преди да отворя страниците ѝ.

Издадена е от „Вакон” през 2018 г. едва за втори път след първото издание от 1958-а. Предвещаваше двойно, дори тройно удоволствие – близо 700 страници с увлекателния глас на Валери Петров и примамливата екзотика на Далечния Изток.

Открих обаче нещо повече. Пътешествието ми до Китай се превърна в пътешествие до българското недалечно минало.

„Книга за Китай” се оказа една забавна (от ракурса на времето) пропагандна творба, замислена като мащабна прослава на комунистическия строй и Мао и финансирана очевидно от братските комунистически партии.

Както сам признава в началото, поетът Валери Петров и художникът Стоян Венев са били „запитани” в началото на лятото на 1955 г. дали искат да заминат на четиримесечно пътуване в Китай. Както личи от пътеписа, пътешествието им е било добро организирано – постоянен екскурзовод на руски, точни спирки по маршрута, където тече социалистическо строителство, родното място на Мао…

Основното усещане, което навява тази книга, е за противоречие. Сладкодумното и по младежки наивно откривателство влиза в сблъсък с партийните опорни точки. Сякаш гледаш пейзаж като далтонист – различаваш пищните извивки, но те са едноцветни. Изместени са встрани тълкуванията на историята и изкуството, изкривени от партийно подкования поглед.

Книгата съответства без съмнение на повелите на своето време – особено през 50-те години е невъзможно да бъде представен така обилно поглед върху братска социалистическа страна, без основният рефрен да е противопоставянето между миналото и комунизма, между Запада и Изтока, при това с подчертаното присъствие на Големия брат СССР.

И все пак целият Валери Петров, какъвто го познаваме – с детската му способност да се учудва, с възторженото му преклонение пред красотата – е вътре, добре опакован в политклишета. Тази книга наистина е добър урок за всички, урок по отношение към времето, в което живеем и как то може да изкриви погледа ни, без да забележим дори.

Най-силно това противоречие между вродено и присадено усещане за нещата личи в изключително красивото и пищно описание на китайската опера. Това е един от най-детайлните и проникновени разкази за древния театър, оформил се като самостоятелен жанр в сценичните изкуства.

Валери Петров го е видял с поглед на новороден, открил го е за пръв път и така го е разказал – както поет описва непознато цвете. Но за да запази тази глава в книгата, очевидно му се е наложило да вметне тук-там определения като „феодален”, да обяснява красотата с класови противоречия.

По равно е разпределена възхитата на писателя между постиженията на китайския социализъм и наследената древност. Дори когато обикаля религиозни светилища, вменената от комунистическата идеология ненавист към религиите се сблъсква страховито с видимата красота на храмовете. Е, обясненията за философите Конфуций, Лао Дзъ и Буда са пречупени през постулатите на материализма и марксизма, но четени днес, събуждат просто смях.

„Старият Кун Цзъ (Конфуций – бел. ред.) навярно много би се мусил, ако можеше да види как днешните китайци обръщат наопаки всичките му строги заповеди. Синовете не се подчиняват вече на родителите и дори искат да ги поучават. Жените също, противно на неговите повели, почват да искат и да получават развод, когато съпрузите ги тормозят прекалено. А простолюдието като цяло вече съвсем не се гъне пред благородниците, „както се гъне тревата от вятъра”. Въобще светът загива. Голямата греда пада.”

Или:

„И горкият Лю Го-сюн (водачът на групата в Китай – бел. ред.) навярно се намира в същото затруднение, в което би се намерил някой от нас, ако, развеждайки чужденец из Троянския манастир, гостът започне да пита кой е Свети Пантелеймон или каква му се пада великомъченица Параскева.”

Но когато нещата опират до поезия, Валери Петров изключва идеологията. Древнокитайските поети са го впечатлили дотолкова, че той навсякъде открива „прогресивни” повеи в поезията им. Освен това се е постарал да преведе множество стихове, очевидно доста свободно, защото внезапно в тази книга древнокитайската поезия звучи в жизнерадостни рими, лесни за разпознаване.

„…не рой звездици бляскат в нощи летни,
не облак чер за буря се гласи –
пред свойте огледалца тоалетни
жените решат смолести коси.“

Превеждал е и пролетарска съвременна китайска поезия. Ето как звучи по Валери-Петровски стихотворение за мост, построен над река Яндзъ:

„Със флейта сравни те един поет
във стария поетически тон,
но мисля си аз, че тоз образ е блед
за твоя стоманобетон.
Друг те нарече небесна дъга –
туй за каменни арки върви,
и после дъгата я гледаш сега,
но след малко я няма, уви.“

Изданието на „Вакон” е пуснато без никаква редакторска и коректорска намеса спрямо оригинала от 1958 г. Първоначално решението да бъде запазен стария правопис с изписването на някои глаголи с наставката „-ува” („чувствува“, „изобилствува“) ми се стори неподходящо.

Впоследствие обаче реших, че така се запазва усещането за вкуса на времето, в което е писан пътеписът. Като херметически затворена капсула на спомените, книгата показва по-добре от всеки сух архивен материал как е изглеждал нашият свят, когато беше подчинен на една едностранчива ретроградна идеология.

Площад "Славейков"