Article_top

Една от най-интересните личности в българското кино и театър вчера празнува рожден ден. На 18 септември Руси Чанев навършва 75 и ние, неговата публика, имаме късмета да го видим извън роля. В условието на COVID-19 му изпратихме въпроси, по които бихме искали да разговаряме и без специален повод. В отговор получихме необикновено четиво в две части, адресирано до читателите на „Площад Славейков“.

Няма да припомняме сухите факти от биографията му. Всички моменти в нея си имат собствена история, достойна за художествено произведение. Може би всеки негов ден е такъв? Той е актьор, който „присвоява“ ролите, в които влиза и те сякаш винаги са писани за него, независимо дали става дума за родопски свещеник, македонски бунтовник или хитър измамник. Вече повече от половин век той изпълва сцената и екрана с характерната си леко иронична усмивка, с фината дистанцираност на мъдрия наблюдател и с таланта си, видим дори за неизкушените.

1.

Уважаеми Площад Славейков,

Благодаря за въпросите, които ми изпратихте. Поисках ви ги предварително, защото желаех да имам време да ги обмисля насаме и им отговоря по-смислено, за да изглеждам нефриволно, особено пък в тежестта на контекста на повода, по който ме потърсихте.

Но както казва един комедиен Вазов персонаж: колкото мисля – по` се замислям…

Винаги съм се смущавал да давам интервюта и съм избягвал това. Стеснявам се да говоря спонтанно и публично за себе си, макар професията ми да е публична – и може би именно затова, защото смятам тази публичност за достатъчна – тя не бива да идва в повече нито на публиката, ни за артиста.

Имам таен грях, разбира се – заслушвам се или зачитам в интервютата на хората. Общо взето ми изглежда, че те се „оправдават“, като че ли изпитват вина, че са направили така или онака или обичат това, а не друго. (Има изключения като онова, например, когато Трюфо интервюира Хичкок, но тяхната диалогична книга само потвърждава правилото.) Да се изповядаш пред свещеника пак е безсмислено, но да ти задават въпроси и да си изливаш душата на групова изповед като на комунистическо партийно събрание е вече ексхибиционистично действие за всеобщо удоволствие. Така че интервютата, които се сипят по медиите, ми се виждат като тази споделена публичност, за която свише сигурно се предполага, че има терапевтичен ефект за общността.

Все пак, признавам на тези си години, че и аз съм дал някое и друго интервю. Главно по конкретен повод пред провинциални вестници или радиа. Защо? Защото самият аз съм провинциалист и разбирам и съчувствам на хората по места. Макар че и това отношение не пречи да лъжеш и да си разиграваш коня на воля. Веднъж в Пловдив играем пиеса заедно с Валентин Ганев и точно половин час преди да излезем на сцената, ни пипна сериозна млада журналистка от някакво радио, която едва ли знаеше кои сме и наистина беше така, тъй като не се усети, че я кодошим, защото след като ми зададе няколко лични въпроса, то аз ѝ отговорих, приписвайки си бита и идеите, които има Валентин, а той като ме послуша две минути какви ги плещя, изповяда набързо пък моменти от моята биография, като я поднесе за негова собствена. Момичето беше доволно, че свърши важната си работа за деня.

Преди години четох интервю с някакъв чуждестранен кинорежисьор и на всеки от двайсетината зададени му въпроса той бе отговорил с не повече от две думи. Питат го нещо и той отвръща „може би“, питат го друго – казва „понякога“, питат го трето – „така е, разбира се“. Отгоре на всичко, тези му отговори не звучаха маниерно или надменно, ами смислено – просто звучаха ясно и скромно. След този случай, когато чета пространни интервюта по на цяла страница във вестник, започнах да виждам, че отговорът на въпроса се дава още с първите думи на интервюирания, направо е изцяло в първото му изречение. А после – дрън, дрън, дрън – по същото. Викам си: ако ме прикоткат да дам интервю, ще го имам предвид. С две думи, с едно изречение най-много! Ясно и скромно.

Така реших да отговоря пред „Площад Славейков“. Но въпреки че отговорите ми станаха с по едно изречение, гледах да не е просто, а да излезе сложно-съставно и по-богато. Защо така? Защото, както е писал Ярослав Хашек: скромността краси мъжа, но истинският мъж не бива много да се разкрасява, затова не трябва да сме прекалено скромни.

2.

– Как би изглеждал животът ви, ако решите да го опишете в един фантастичен сценарий?

– Живот като сън, в който се питаш „Всъщност какво става тук?“.

– Винаги сте излизали от границите на актьорството, на киното и театъра. Сред последните ви идеи е да преведете на съвременен български „Под игото“. След катастрофата с изданието на изд. „Византия“, този проект вероятно ще се реализира изключително трудно – бихте ли обяснили ползите от него?

– Няма ползи, нито и вреди, занимателно е, една адаптация – под адаптация разбирайте приспособяване – за българчетата от 9 до 14 години по света – за чието издаване съм завел искане и чакам разрешение от Министерството на културата, както изисква Законът за авторско право.

– Как би звучал на съвременен български език „Мера според мера“?

– Трябваше да му се сложат субтитри още с премиерата на тоя филм – от екрана да си звучи диалектът и да четеш думите на език, които да го правят по-разбираем – българите и тогава можеха да четат – а както вие най-добре знаете: ЧЕТЕНЕТО Е БЕЗОПАСНО ЗА ВАШЕТО ЗДРАВЕ!

(Тук: Вашата реклама-девиз.)

– Днес хората от сцената нямат задръжки и още в началото на кариерата си издават мемоари, вие защо се въздържате?

– Допустимо и простимо е, според мен, само от някой действително важен.

– За кои исторически личности бихте направили игрален филм?

– За Раковски, сериал.

– Каква история бихте разказал например за Паисий?

– За това ще ми трябва в помощ Умберто Еко.

– А за друг будител – грешния Софроний?

– Ако може към Еко да се присъедини и Вера Мутафчиева.

– Бихте ли приели и днес роля във „Време разделно“?

– Да, ако е добре написана, защото и тогава трудно приех.

– Трети март ли е наистина най-важният български празник?

– Не е най, макар че е важен.

– Кои моменти в живота ви са били специални като рождени дни?

– Почивните дни след успешно свършена дълга напрегната работа.

– Определяте Александър Морфов като част от вашето актьорско братство в Народния театър, защо в последните години той липсва в съзаклятието „Народен театър“?

– По свое нежелание, а то и няма такова братство, камо ли съзаклятие.

– Някои не разбират разликата между интелектуалци и интелигенция, бихте ли я обяснили? И защо не са синоними с творци?

– И аз не я разбирам, защото думите „интелектуалци“ и „интелигенция“ произлизат от думата „интелект“, „мислене“, само от аксиоми и теореми се водят интелигентите и тъй се образува интелигенцията, докато творците не се движат по този начин, така че не могат да са идентични, но по Живковото време бяха успели да измислят на думи дървеното желязо: художествено-творческа интелигенция.

– По какъв повод бихте викали „Да живей България“ извън „Хъшове“?

– По никакъв извън спектакъла.

– Имате ли обяснение за следния парадокс – мнозина българи търпят несгоди от всякакъв порядък години наред, а скочиха за свободата си, когато трябваше да сложат маски?

– В случая, мнозината са младите, а младежките реакции са трудно обясними, дори необясними, знам го по себе си, когато бяхме млади.

– Някои търсят конспиративни обяснения за COVID-19 – вие, като актьор, който винаги търси мотивите зад определено действие, намирате ли разум в постановката на подобен сценарий, при това в глобален мащаб?

– Не, това са фантазии.

– От конспиративните теории не става ли добра комедия?

– Съгласен съм, че от някои би могло, но някои са опасни – като нацистката за световната роля на евреите например – и едва ли става да се напъват за комедия, в комедията накрая доброто побеждава.

– Как си представяте края на света?

– Най-сетне нещо наистина оригинално ще стане под слънцето.

– Вие бихте ли оцелял в сюжет примерно от „Планета на маймуните“ или „12 маймуни“?

– Зависи от ролята, която биха ми дали Тери или Тим.

– Какъв живот извън актьорството си представяте за себе си в един хипотетичен паралелен живот?

– Като на архитект или археолог, но по-добре – не.

Вероятно защото когато бях ученик, майка ми дала една моя рисунка да видят как е изглеждала декоративната двуметрова куличка на стара съседска къща срещу прозореца ни, която после бе рухнала и изчезнала, а наследниците нямали чертеж като как точно е изглеждала. И я възстановиха по детската ми работа, но не съм доволен как я пресъздадоха. Беше с половин метър по-ниска и с метър по-широка, не така изящна, както я бях видял и изрисувал, а по-търтунеста. Уж същата, но не беше същата.

Затова може би е добре да не си представям за себе си да водя друг паралелен живот. В любимия ми актьорски живот мога да не ида да гледам филма, в който съм участвал и след време той благополучно изчезва в небитието, а пък на сцената в театъра съвсем не можеш да видиш, но си мислиш, че представяш и внушаваш същото онова, което си представяш, че внушаваш, тоест като няма как да се видиш отстрани, не се и разочароваш като с куличката – и това е толкова паралелно-оптимистично!

Ваш Руси Чанев

Бел. авт. – междувременно разбрахме, г-н Чанев преди десетина години е внесъл в Общината идеен проект със своя архитектурна скица за адаптация на Паметника на съветската армия в София… Но за това – друг път. Може би за 100-тния му рожден ден.

"Площад Славейков"

 

Една от най-интересните личности в българското кино и театър вчера празнува рожден ден. На 18 септември Руси Чанев навършва 75 и ние, неговата публика, имаме късмета да го видим извън роля. В условието на COVID-19 му изпратихме въпроси, по които бихме искали да разговаряме и без специален повод. В отговор получихме необикновено четиво в две части, адресирано до читателите на „Площад Славейков“.

Няма да припомняме сухите факти от биографията му. Всички моменти в нея си имат собствена история, достойна за художествено произведение. Може би всеки негов ден е такъв? Той е актьор, който „присвоява“ ролите, в които влиза и те сякаш винаги са писани за него, независимо дали става дума за родопски свещеник, македонски бунтовник или хитър измамник. Вече повече от половин век той изпълва сцената и екрана с характерната си леко иронична усмивка, с фината дистанцираност на мъдрия наблюдател и с таланта си, видим дори за неизкушените.

1.

Уважаеми Площад Славейков,

Благодаря за въпросите, които ми изпратихте. Поисках ви ги предварително, защото желаех да имам време да ги обмисля насаме и им отговоря по-смислено, за да изглеждам нефриволно, особено пък в тежестта на контекста на повода, по който ме потърсихте.

Но както казва един комедиен Вазов персонаж: колкото мисля – по` се замислям…

Винаги съм се смущавал да давам интервюта и съм избягвал това. Стеснявам се да говоря спонтанно и публично за себе си, макар професията ми да е публична – и може би именно затова, защото смятам тази публичност за достатъчна – тя не бива да идва в повече нито на публиката, ни за артиста.

Имам таен грях, разбира се – заслушвам се или зачитам в интервютата на хората. Общо взето ми изглежда, че те се „оправдават“, като че ли изпитват вина, че са направили така или онака или обичат това, а не друго. (Има изключения като онова, например, когато Трюфо интервюира Хичкок, но тяхната диалогична книга само потвърждава правилото.) Да се изповядаш пред свещеника пак е безсмислено, но да ти задават въпроси и да си изливаш душата на групова изповед като на комунистическо партийно събрание е вече ексхибиционистично действие за всеобщо удоволствие. Така че интервютата, които се сипят по медиите, ми се виждат като тази споделена публичност, за която свише сигурно се предполага, че има терапевтичен ефект за общността.

Все пак, признавам на тези си години, че и аз съм дал някое и друго интервю. Главно по конкретен повод пред провинциални вестници или радиа. Защо? Защото самият аз съм провинциалист и разбирам и съчувствам на хората по места. Макар че и това отношение не пречи да лъжеш и да си разиграваш коня на воля. Веднъж в Пловдив играем пиеса заедно с Валентин Ганев и точно половин час преди да излезем на сцената, ни пипна сериозна млада журналистка от някакво радио, която едва ли знаеше кои сме и наистина беше така, тъй като не се усети, че я кодошим, защото след като ми зададе няколко лични въпроса, то аз ѝ отговорих, приписвайки си бита и идеите, които има Валентин, а той като ме послуша две минути какви ги плещя, изповяда набързо пък моменти от моята биография, като я поднесе за негова собствена. Момичето беше доволно, че свърши важната си работа за деня.

Преди години четох интервю с някакъв чуждестранен кинорежисьор и на всеки от двайсетината зададени му въпроса той бе отговорил с не повече от две думи. Питат го нещо и той отвръща „може би“, питат го друго – казва „понякога“, питат го трето – „така е, разбира се“. Отгоре на всичко, тези му отговори не звучаха маниерно или надменно, ами смислено – просто звучаха ясно и скромно. След този случай, когато чета пространни интервюта по на цяла страница във вестник, започнах да виждам, че отговорът на въпроса се дава още с първите думи на интервюирания, направо е изцяло в първото му изречение. А после – дрън, дрън, дрън – по същото. Викам си: ако ме прикоткат да дам интервю, ще го имам предвид. С две думи, с едно изречение най-много! Ясно и скромно.

Така реших да отговоря пред „Площад Славейков“. Но въпреки че отговорите ми станаха с по едно изречение, гледах да не е просто, а да излезе сложно-съставно и по-богато. Защо така? Защото, както е писал Ярослав Хашек: скромността краси мъжа, но истинският мъж не бива много да се разкрасява, затова не трябва да сме прекалено скромни.

2.

– Как би изглеждал животът ви, ако решите да го опишете в един фантастичен сценарий?

– Живот като сън, в който се питаш „Всъщност какво става тук?“.

– Винаги сте излизали от границите на актьорството, на киното и театъра. Сред последните ви идеи е да преведете на съвременен български „Под игото“. След катастрофата с изданието на изд. „Византия“, този проект вероятно ще се реализира изключително трудно – бихте ли обяснили ползите от него?

– Няма ползи, нито и вреди, занимателно е, една адаптация – под адаптация разбирайте приспособяване – за българчетата от 9 до 14 години по света – за чието издаване съм завел искане и чакам разрешение от Министерството на културата, както изисква Законът за авторско право.

– Как би звучал на съвременен български език „Мера според мера“?

– Трябваше да му се сложат субтитри още с премиерата на тоя филм – от екрана да си звучи диалектът и да четеш думите на език, които да го правят по-разбираем – българите и тогава можеха да четат – а както вие най-добре знаете: ЧЕТЕНЕТО Е БЕЗОПАСНО ЗА ВАШЕТО ЗДРАВЕ!

(Тук: Вашата реклама-девиз.)

– Днес хората от сцената нямат задръжки и още в началото на кариерата си издават мемоари, вие защо се въздържате?

– Допустимо и простимо е, според мен, само от някой действително важен.

– За кои исторически личности бихте направили игрален филм?

– За Раковски, сериал.

– Каква история бихте разказал например за Паисий?

– За това ще ми трябва в помощ Умберто Еко.

– А за друг будител – грешния Софроний?

– Ако може към Еко да се присъедини и Вера Мутафчиева.

– Бихте ли приели и днес роля във „Време разделно“?

– Да, ако е добре написана, защото и тогава трудно приех.

– Трети март ли е наистина най-важният български празник?

– Не е най, макар че е важен.

– Кои моменти в живота ви са били специални като рождени дни?

– Почивните дни след успешно свършена дълга напрегната работа.

– Определяте Александър Морфов като част от вашето актьорско братство в Народния театър, защо в последните години той липсва в съзаклятието „Народен театър“?

– По свое нежелание, а то и няма такова братство, камо ли съзаклятие.

– Някои не разбират разликата между интелектуалци и интелигенция, бихте ли я обяснили? И защо не са синоними с творци?

– И аз не я разбирам, защото думите „интелектуалци“ и „интелигенция“ произлизат от думата „интелект“, „мислене“, само от аксиоми и теореми се водят интелигентите и тъй се образува интелигенцията, докато творците не се движат по този начин, така че не могат да са идентични, но по Живковото време бяха успели да измислят на думи дървеното желязо: художествено-творческа интелигенция.

– По какъв повод бихте викали „Да живей България“ извън „Хъшове“?

– По никакъв извън спектакъла.

– Имате ли обяснение за следния парадокс – мнозина българи търпят несгоди от всякакъв порядък години наред, а скочиха за свободата си, когато трябваше да сложат маски?

– В случая, мнозината са младите, а младежките реакции са трудно обясними, дори необясними, знам го по себе си, когато бяхме млади.

– Някои търсят конспиративни обяснения за COVID-19 – вие, като актьор, който винаги търси мотивите зад определено действие, намирате ли разум в постановката на подобен сценарий, при това в глобален мащаб?

– Не, това са фантазии.

– От конспиративните теории не става ли добра комедия?

– Съгласен съм, че от някои би могло, но някои са опасни – като нацистката за световната роля на евреите например – и едва ли става да се напъват за комедия, в комедията накрая доброто побеждава.

– Как си представяте края на света?

– Най-сетне нещо наистина оригинално ще стане под слънцето.

– Вие бихте ли оцелял в сюжет примерно от „Планета на маймуните“ или „12 маймуни“?

– Зависи от ролята, която биха ми дали Тери или Тим.

– Какъв живот извън актьорството си представяте за себе си в един хипотетичен паралелен живот?

– Като на архитект или археолог, но по-добре – не.

Вероятно защото когато бях ученик, майка ми дала една моя рисунка да видят как е изглеждала декоративната двуметрова куличка на стара съседска къща срещу прозореца ни, която после бе рухнала и изчезнала, а наследниците нямали чертеж като как точно е изглеждала. И я възстановиха по детската ми работа, но не съм доволен как я пресъздадоха. Беше с половин метър по-ниска и с метър по-широка, не така изящна, както я бях видял и изрисувал, а по-търтунеста. Уж същата, но не беше същата.

Затова може би е добре да не си представям за себе си да водя друг паралелен живот. В любимия ми актьорски живот мога да не ида да гледам филма, в който съм участвал и след време той благополучно изчезва в небитието, а пък на сцената в театъра съвсем не можеш да видиш, но си мислиш, че представяш и внушаваш същото онова, което си представяш, че внушаваш, тоест като няма как да се видиш отстрани, не се и разочароваш като с куличката – и това е толкова паралелно-оптимистично!

Ваш Руси Чанев

Бел. авт. – междувременно разбрахме, г-н Чанев преди десетина години е внесъл в Общината идеен проект със своя архитектурна скица за адаптация на Паметника на съветската армия в София… Но за това – друг път. Може би за 100-тния му рожден ден.

"Площад Славейков"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Заразихте ли се с COVID-19?