Article_top

Агата Кристи е най-популярният криминален автор в света. Нейните произведения са преведени на над сто езика, продадени в повече от два милиарда екземпляра. Ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща, Агата Кристи е обявена за "Първата дама на криминалния жанр".

"Аферата в Стайлс" е първият роман на Агата Кристи, с който печели заслужената си репутация на кралица на мистерията. В него за пръв път се запознаваме с един от най-емблематичните герои в жанра - Еркюл Поаро.

Издателство ЕРА представя "Аферата в Стайлс", както и "Последният сеанс". Двете книги излизат в период, през който издателството чества ежегодно "месеца на Агата Кристи" в България, като настоящата година се навършват 130 години от рождението й.

Тазгодишният септевмри ще премине под логото  "100 години с историите на Агата Кристи", тъй като легендарният детектив Поаро чества 100-годишнина от появата си в първия публикуван роман на авторката, именно в "Аферата в Стайлс".

Представаме ви откъс от него:

В онзи следобед видях Лорънс в съвсем друга светлина. В сравнение с Джон той беше личност, която много трудно се поддаваше на опознаване. Беше антипод на брат си в почти всяко отношение, необикновено свенлив и затворен. При все това поведението му излъчваше определено очарование и си помислих, че ако човек го опознае наистина добре, би могъл да изпита към него и по-дълбоки чувства. Синтия също определено се смущаваще лесно, а и тя на свой ред се стесняваше от него. Но в онзи следобед те и двамата бяха много весели и бъбреха помежду си като две деца.

Докато карахме през селото, се сетих, че ми трябват няколко марки, затова спряхме пред пощата.
На излизане от сградата се сблъсках с дребно човече, което тъкмо връхлиташе навътре. Отдръпнах се, за да се извиня, когато внезапно, със силно възклицание, той ме сграбчи в прегръдките си и ме целуна сърдечно.

– Mon ami1 Хейстингс! – провикна се. – Но това наистина е mon ami Хейстингс!

– Поаро! – възкликнах аз.

Обърнах се към двуколката.

– Това е много приятна среща за мен, госпожице Синтия. Това е моят стар приятел мосю Поаро, когото не съм виждал от години.

– О, ние познаваме мосю Поаро – весело отвърна Синтия. – Но не знаехме, че ви е приятел.

– Да, наистина – каза Поаро със сериозен глас. – Познавам мадмоазел Синтия. Присъствието си тук дължа на благородството на добрата госпожа Ингълторп.

– След като го изгледах изпитателно, той додаде: – Да, приятелю, тя бе така любезна да предложи гостоприемство на седмина мои съотечественици, които, уви, са били принудени да напуснат собствената си родина. Ние, белгийците, винаги ще си спомняме за това с благодарност.

Поаро беше дребно човече с необикновена външност. Едва ли беше по-висок от метър и шейсет, но в осанката му имаше силно изявено достойнство. Главата му наподобяваше яйце и той винаги я накланяше на една страна. Имаше сиви мустаци, които носеше повоенному. Спретнатостта на дрехите му беше просто невероятна. Струва ми се, че една прашинка би му причинила повече болка, отколкото огнестрелна рана. При все това този чудат наконтен човечец, който, със съжаление забелязах, сега накуцваше, навремето се бе славел като един от най-почитаните служители на белгийската полиция. Детективският му нюх бил толкова непогрешим, че благодарение на него той бе постигал невероятни успехи, разкривайки най-заплетените случаи на своето време.

Посочи ми скромния дом, обитаван от него и неговите съотечественици, и аз обещах скоро да го посетя. След това той със замах вдигна шапката си за поздрав към Синтия и ние потеглихме.

– Много мил човечец – каза Синтия. – Не знаех, че го познавате.

– Отдавали сте гостоприемство на една знаменитост, без да го съзнавате – отвърнах аз.
По целия път към имението им разказвах за различните подвизи и победи на Еркюл Поаро.
Завърнахме се в чудесно настроение. Тъкмо влязохме в преддверието и госпожа Ингълторп отвори вратата на будоара си. Беше зачервена и имаше разтревожен вид.

– О, вие ли сте – каза тя.

– Случило ли се е нещо, лельо? – попита Синтия.

– Абсолютно нищо – отсече госпожа Ингълторп. – Какво да се е случило?

След това тя зърна прислужницата Доркас да влиза в трапезарията и ѝ извика да донесе няколко марки в будоара.

– Да, госпожо. – Възрастната прислужница се поколеба, но все пак добави нерешително: – Няма ли да е по-добре да си легнете, госпожо? Изглеждате преуморена.

– Може да си права, Доркас... Да... Не... не сега. Трябва да довърша някои писма, преди да отнесат пощата. Запали ли камината в стаята ми, както ти казах?

– Да, госпожо.

– Тогава ще си легна веднага след вечеря.

Тя отново се прибра в будоара, а Синтия я изгледа втренчено.

– Боже господи! Чудя се какво ли е станало? – обърна се тя към Лорънс.

Той като че ли не я чу, защото, без да каже дума, се обърна на пети и излезе навън.

Предложих кратка игра на тенис преди вечеря и след като Синтия прие, изтичах на горния етаж, за да си взема ракетата.

Госпожа Кавендиш слизаше надолу по стълбището. Възможно е така да ми се е сторило, но тя също имаше особен и разтревожен вид.

– Как мина разходката с доктор Бауърстейн? – попитах аз, опитвайки се да звуча колкото е възможно по-безразлично.

– Не отидох – бе краткият отговор. – Къде е госпожа Ингълторп?

– В будоара.

Ръката ѝ сграбчи парапета, след това тя като че ли събра сили за някакво изпитание, спусна се надолу покрай мен, прекоси преддверието към будоара, влезе там и затвори вратата зад себе си.

Когато няколко минути по-късно подтичвах към корта, минах покрай отворения прозорец на будоара и нямах друг избор, освен да чуя следния откъс от диалог. Мери Кавендиш говореше с гласа на жена, която отчаяно се мъчи да сдържи нервите си:

– Значи няма да ми го покажете?

На което госпожа Ингълторп отвърна:

– Мила Мери, то няма нищо общо с това.

– Тогава ми го покажете.

– Уверявам ви, че то не е това, което си мислите. Не ви засяга ни най-малко.

На което Мери Кавендиш отговори с нарастваща горчивина в гласа:

– Разбира се, трябваше да се сетя, че ще го прикривате.

Синтия ме очакваше и нетърпеливо ме посрещна с думите:

– Боже мой! Станала е ужасна кавга! Доркас ми разказа всичко.

– Каква кавга?

– Между леля Емили и оня! Дано сега е проумяла що за стока е той!

– Значи Доркас е била там, така ли?

– Разбира се, че не. Просто „случайно е минавала покрай вратата“. Било е истински цирк. Ако знаех за какво е цялата работа!

Сетих се за смуглото лице на госпожа Рейкс и за предупрежденията на Ивлин Хауърд, но благоразумно реших да замълча, докато Синтия обсъждаше всяка възможна хипотеза и възторжено изрази надеждата: „Леля Емили ще го прогони и никога повече няма да спомене за него“.

Исках да намеря Джон, но не го открих никъде. Явно този следобед се бе случило нещо важно. Постарах се да забравя неволно чутите от мен думи, но колкото и да се опитвах, не можех да ги прогоня напълно от съзнанието си. Какво бeше разтревожило Мери Кавендиш? 

Когато слязох за вечеря, заварих господин Ингълторп в гостната. Лицето му бе безизразно както винаги и отново бях поразен от нелепата нереалност на този човек. Ингълторп бе необичайно мълчалив. Като по правило той отново обгради жена си с дребни прояви на внимание – подложи възглавничка зад гърба ѝ, с две думи, играеше ролята на влюбения съпруг. Веднага след вечеря госпожа Ингълторп отново се оттегли в будоара си.

– Донесете ми кафето тук, Мери – извика тя. – Имам пет минути преди пощата.

Двамата със Синтия седнахме до отворения прозорец на гостната. Мери Кавендиш ни поднесе кафето. Изглеждаше развълнувана.

– Нямате ли нужда от светлина, млади хора, или предпочитате здрача? – попита тя. – Ще занесеш ли кафето на госпожа Ингълторп, Синтия? Ей сега ще го налея.

– Не се тревожете, Мери – каза Ингълторп. – Аз ще го занеса на Емили.

Той го наля и излезе от стаята, като го носеше внимателно. Лорънс го последва, а госпожа Кавендиш седна при нас.

Тримата седяхме известно време в мълчание. Нощта беше великолепна, гореща и спокойна. Госпожа Кавендиш си вееше леко с палмово листо.

– Прекалено горещо е – едва чуто промълви тя. – Ще има буря.

Ала, уви, тези мигове на хармония са толкова кратки! Един добре познат, но дълбоко ненавиждан глас, който прозвуча откъм преддверието, сложи край на неземното ми усещане.

– Доктор Бауърстейн! – възкликна Синтия. – Какво ли прави тук по това време?

Хвърлих ревнив поглед към Мери Кавендиш, но тя имаше съвсем невъзмутим вид, а деликатната бледност на страните ѝ не се промени.

Малко след това Алфред Ингълторп въведе доктора, който се смееше и твърдеше, че не е в подходящ вид за гостна. И наистина той представляваше доста окаяна гледка, тъй като целият беше изплескан с кал.

– Какво ви се е случило, докторе? – извика госпожа Кавендиш.

– Първо трябва да ви се извиня – отвърна докторът. – Нямах намерение да влизам, но господин Ингълторп настоя.

– А, Бауърстейн, май сте позагазили – каза Джон, влизайки откъм преддверието. – Пийнете малко кафе и ни разкажете какво се е случило.

– Благодаря. Ей сега ще ви кажа. – Докторът се смееше с доловима нотка на съжаление, докато разказваше как попаднал на изключително рядък вид папрат на някакво много недостъпно място и как, в стремежа си да се добере до нея, се подхлъзнал и цамбурнал най-позорно в близката локва.

– Слънцето бързо ме изсуши – добави той, – но се боя, че видът ми е ужасен.

В паузата след тези негови думи се чу гласът на госпожа Ингълторп, която повика Синтия откъм преддверието, и девойката изскочи навън.

– Само ми донеси, моля ти се, кутията за писма. Аз си лягам.

Вратата към преддверието беше широка. Бях се надигнал заедно със Синтия, а Джон беше до мен. Следователно имаше трима свидетели, които можеха да се закълнат, че госпожа Ингълторп носеше кафето си в ръка, без да е пила още от него.

За мен вечерта беше напълно провалена от присъствието на доктор Бауърстейн. Струваше ми се, че този човек никога няма да си тръгне. Най-сетне обаче той се надигна и аз въздъхнах с облекчение.

– Ще ви изпратя до селото – каза господин Ингълторп. – Трябва да видя нашия пълномощник във връзка със сметките на имението. – После се обърна към Джон. – Няма нужда да ме чакате до късно. Ще взема със себе си ключа за външната врата.

 

Агата Кристи е най-популярният криминален автор в света. Нейните произведения са преведени на над сто езика, продадени в повече от два милиарда екземпляра. Ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща, Агата Кристи е обявена за "Първата дама на криминалния жанр".

"Аферата в Стайлс" е първият роман на Агата Кристи, с който печели заслужената си репутация на кралица на мистерията. В него за пръв път се запознаваме с един от най-емблематичните герои в жанра - Еркюл Поаро.

Издателство ЕРА представя "Аферата в Стайлс", както и "Последният сеанс". Двете книги излизат в период, през който издателството чества ежегодно "месеца на Агата Кристи" в България, като настоящата година се навършват 130 години от рождението й.

Тазгодишният септевмри ще премине под логото  "100 години с историите на Агата Кристи", тъй като легендарният детектив Поаро чества 100-годишнина от появата си в първия публикуван роман на авторката, именно в "Аферата в Стайлс".

Представаме ви откъс от него:

В онзи следобед видях Лорънс в съвсем друга светлина. В сравнение с Джон той беше личност, която много трудно се поддаваше на опознаване. Беше антипод на брат си в почти всяко отношение, необикновено свенлив и затворен. При все това поведението му излъчваше определено очарование и си помислих, че ако човек го опознае наистина добре, би могъл да изпита към него и по-дълбоки чувства. Синтия също определено се смущаваще лесно, а и тя на свой ред се стесняваше от него. Но в онзи следобед те и двамата бяха много весели и бъбреха помежду си като две деца.

Докато карахме през селото, се сетих, че ми трябват няколко марки, затова спряхме пред пощата.
На излизане от сградата се сблъсках с дребно човече, което тъкмо връхлиташе навътре. Отдръпнах се, за да се извиня, когато внезапно, със силно възклицание, той ме сграбчи в прегръдките си и ме целуна сърдечно.

– Mon ami1 Хейстингс! – провикна се. – Но това наистина е mon ami Хейстингс!

– Поаро! – възкликнах аз.

Обърнах се към двуколката.

– Това е много приятна среща за мен, госпожице Синтия. Това е моят стар приятел мосю Поаро, когото не съм виждал от години.

– О, ние познаваме мосю Поаро – весело отвърна Синтия. – Но не знаехме, че ви е приятел.

– Да, наистина – каза Поаро със сериозен глас. – Познавам мадмоазел Синтия. Присъствието си тук дължа на благородството на добрата госпожа Ингълторп.

– След като го изгледах изпитателно, той додаде: – Да, приятелю, тя бе така любезна да предложи гостоприемство на седмина мои съотечественици, които, уви, са били принудени да напуснат собствената си родина. Ние, белгийците, винаги ще си спомняме за това с благодарност.

Поаро беше дребно човече с необикновена външност. Едва ли беше по-висок от метър и шейсет, но в осанката му имаше силно изявено достойнство. Главата му наподобяваше яйце и той винаги я накланяше на една страна. Имаше сиви мустаци, които носеше повоенному. Спретнатостта на дрехите му беше просто невероятна. Струва ми се, че една прашинка би му причинила повече болка, отколкото огнестрелна рана. При все това този чудат наконтен човечец, който, със съжаление забелязах, сега накуцваше, навремето се бе славел като един от най-почитаните служители на белгийската полиция. Детективският му нюх бил толкова непогрешим, че благодарение на него той бе постигал невероятни успехи, разкривайки най-заплетените случаи на своето време.

Посочи ми скромния дом, обитаван от него и неговите съотечественици, и аз обещах скоро да го посетя. След това той със замах вдигна шапката си за поздрав към Синтия и ние потеглихме.

– Много мил човечец – каза Синтия. – Не знаех, че го познавате.

– Отдавали сте гостоприемство на една знаменитост, без да го съзнавате – отвърнах аз.
По целия път към имението им разказвах за различните подвизи и победи на Еркюл Поаро.
Завърнахме се в чудесно настроение. Тъкмо влязохме в преддверието и госпожа Ингълторп отвори вратата на будоара си. Беше зачервена и имаше разтревожен вид.

– О, вие ли сте – каза тя.

– Случило ли се е нещо, лельо? – попита Синтия.

– Абсолютно нищо – отсече госпожа Ингълторп. – Какво да се е случило?

След това тя зърна прислужницата Доркас да влиза в трапезарията и ѝ извика да донесе няколко марки в будоара.

– Да, госпожо. – Възрастната прислужница се поколеба, но все пак добави нерешително: – Няма ли да е по-добре да си легнете, госпожо? Изглеждате преуморена.

– Може да си права, Доркас... Да... Не... не сега. Трябва да довърша някои писма, преди да отнесат пощата. Запали ли камината в стаята ми, както ти казах?

– Да, госпожо.

– Тогава ще си легна веднага след вечеря.

Тя отново се прибра в будоара, а Синтия я изгледа втренчено.

– Боже господи! Чудя се какво ли е станало? – обърна се тя към Лорънс.

Той като че ли не я чу, защото, без да каже дума, се обърна на пети и излезе навън.

Предложих кратка игра на тенис преди вечеря и след като Синтия прие, изтичах на горния етаж, за да си взема ракетата.

Госпожа Кавендиш слизаше надолу по стълбището. Възможно е така да ми се е сторило, но тя също имаше особен и разтревожен вид.

– Как мина разходката с доктор Бауърстейн? – попитах аз, опитвайки се да звуча колкото е възможно по-безразлично.

– Не отидох – бе краткият отговор. – Къде е госпожа Ингълторп?

– В будоара.

Ръката ѝ сграбчи парапета, след това тя като че ли събра сили за някакво изпитание, спусна се надолу покрай мен, прекоси преддверието към будоара, влезе там и затвори вратата зад себе си.

Когато няколко минути по-късно подтичвах към корта, минах покрай отворения прозорец на будоара и нямах друг избор, освен да чуя следния откъс от диалог. Мери Кавендиш говореше с гласа на жена, която отчаяно се мъчи да сдържи нервите си:

– Значи няма да ми го покажете?

На което госпожа Ингълторп отвърна:

– Мила Мери, то няма нищо общо с това.

– Тогава ми го покажете.

– Уверявам ви, че то не е това, което си мислите. Не ви засяга ни най-малко.

На което Мери Кавендиш отговори с нарастваща горчивина в гласа:

– Разбира се, трябваше да се сетя, че ще го прикривате.

Синтия ме очакваше и нетърпеливо ме посрещна с думите:

– Боже мой! Станала е ужасна кавга! Доркас ми разказа всичко.

– Каква кавга?

– Между леля Емили и оня! Дано сега е проумяла що за стока е той!

– Значи Доркас е била там, така ли?

– Разбира се, че не. Просто „случайно е минавала покрай вратата“. Било е истински цирк. Ако знаех за какво е цялата работа!

Сетих се за смуглото лице на госпожа Рейкс и за предупрежденията на Ивлин Хауърд, но благоразумно реших да замълча, докато Синтия обсъждаше всяка възможна хипотеза и възторжено изрази надеждата: „Леля Емили ще го прогони и никога повече няма да спомене за него“.

Исках да намеря Джон, но не го открих никъде. Явно този следобед се бе случило нещо важно. Постарах се да забравя неволно чутите от мен думи, но колкото и да се опитвах, не можех да ги прогоня напълно от съзнанието си. Какво бeше разтревожило Мери Кавендиш? 

Когато слязох за вечеря, заварих господин Ингълторп в гостната. Лицето му бе безизразно както винаги и отново бях поразен от нелепата нереалност на този човек. Ингълторп бе необичайно мълчалив. Като по правило той отново обгради жена си с дребни прояви на внимание – подложи възглавничка зад гърба ѝ, с две думи, играеше ролята на влюбения съпруг. Веднага след вечеря госпожа Ингълторп отново се оттегли в будоара си.

– Донесете ми кафето тук, Мери – извика тя. – Имам пет минути преди пощата.

Двамата със Синтия седнахме до отворения прозорец на гостната. Мери Кавендиш ни поднесе кафето. Изглеждаше развълнувана.

– Нямате ли нужда от светлина, млади хора, или предпочитате здрача? – попита тя. – Ще занесеш ли кафето на госпожа Ингълторп, Синтия? Ей сега ще го налея.

– Не се тревожете, Мери – каза Ингълторп. – Аз ще го занеса на Емили.

Той го наля и излезе от стаята, като го носеше внимателно. Лорънс го последва, а госпожа Кавендиш седна при нас.

Тримата седяхме известно време в мълчание. Нощта беше великолепна, гореща и спокойна. Госпожа Кавендиш си вееше леко с палмово листо.

– Прекалено горещо е – едва чуто промълви тя. – Ще има буря.

Ала, уви, тези мигове на хармония са толкова кратки! Един добре познат, но дълбоко ненавиждан глас, който прозвуча откъм преддверието, сложи край на неземното ми усещане.

– Доктор Бауърстейн! – възкликна Синтия. – Какво ли прави тук по това време?

Хвърлих ревнив поглед към Мери Кавендиш, но тя имаше съвсем невъзмутим вид, а деликатната бледност на страните ѝ не се промени.

Малко след това Алфред Ингълторп въведе доктора, който се смееше и твърдеше, че не е в подходящ вид за гостна. И наистина той представляваше доста окаяна гледка, тъй като целият беше изплескан с кал.

– Какво ви се е случило, докторе? – извика госпожа Кавендиш.

– Първо трябва да ви се извиня – отвърна докторът. – Нямах намерение да влизам, но господин Ингълторп настоя.

– А, Бауърстейн, май сте позагазили – каза Джон, влизайки откъм преддверието. – Пийнете малко кафе и ни разкажете какво се е случило.

– Благодаря. Ей сега ще ви кажа. – Докторът се смееше с доловима нотка на съжаление, докато разказваше как попаднал на изключително рядък вид папрат на някакво много недостъпно място и как, в стремежа си да се добере до нея, се подхлъзнал и цамбурнал най-позорно в близката локва.

– Слънцето бързо ме изсуши – добави той, – но се боя, че видът ми е ужасен.

В паузата след тези негови думи се чу гласът на госпожа Ингълторп, която повика Синтия откъм преддверието, и девойката изскочи навън.

– Само ми донеси, моля ти се, кутията за писма. Аз си лягам.

Вратата към преддверието беше широка. Бях се надигнал заедно със Синтия, а Джон беше до мен. Следователно имаше трима свидетели, които можеха да се закълнат, че госпожа Ингълторп носеше кафето си в ръка, без да е пила още от него.

За мен вечерта беше напълно провалена от присъствието на доктор Бауърстейн. Струваше ми се, че този човек никога няма да си тръгне. Най-сетне обаче той се надигна и аз въздъхнах с облекчение.

– Ще ви изпратя до селото – каза господин Ингълторп. – Трябва да видя нашия пълномощник във връзка със сметките на имението. – После се обърна към Джон. – Няма нужда да ме чакате до късно. Ще взема със себе си ключа за външната врата.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията

Анкета

Заразихте ли се с COVID-19?