Затягане на примката

Когато през 2013 г. вече бе сигурно, че кабинетът на БСП и ДПС, поддържан от „златния пръст“ на Волен Сидеров, е изпаднал в тежка имиджова и управленска криза, се появи тезата, че единствено „протести до дупка“ могат да дадат рестарт на цялата политическа и държавна система. Действия и идеи, които се плъзгаха по моралната ос – добро срещу зло, „умни и красиви“ срещу „тъпи и грозни“, налагаха абсурдното разбиране, че всяко друго управление, което дойде след правителството на Пламен Орешарски, ще е по-добро от всяко следващо. Защото всяко ново протестно недоволство ще свали и всяко следващо статукво на „превзетата държава“. Така протестът – като перманентна революция – трябваше да се бори с лошите и да овластява по-достойните. Оказа се обаче, че това не е така. И мнозина, които през 2020 г. са свидетели на недоволството срещу управлението на третия кабинет на Бойко Борисов, усещат в устата си една преживяна горчивина.

На 14 юни 2013 г. хиляди излязоха в центъра на София заради назначаването на депутата от ДПС, бизнесмен и издател Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Седем години след това хиляди излязоха отново по площадите отново с думите „Мафия“ и „Позор“, убедени в мръсното срастване между власт и бизнес. Пеевски и неговият патрон – Ахмед Доган, пак бяха посочени за символ на превземането на институции за лично ползване. А в кабинета министър-председателят отново изпращаше деня под скандиранията „Оставка“.

Уместни ли са обаче сравненията между протестите срещу кабинета „Орешарски“ и тези срещу третото правителство на Бойко Борисов? Една е общата видима нишка: и при двете граждански експлозии фокусът е върху срастването между бизнес и държава; мрежата от влияния на икономически и финансови групировки върху обществения капитал; приватизирането на силовите институции за разчистване на опоненти и овладяването на нови територии.

И едно име, което винаги е замесено.

Социално-икономическата рамка

Протестите срещу правителството на Орешарски и третия кабинет „Борисов“ имат близък социално-икономически контекст. Управлението на БСП, ДПС и неофициалният им партньор „Атака“ дойде след масови протести срещу първия кабинет на ГЕРБ заради влошената икономическа обстановка – държавата все още се съвземаше от световната финансова криза от 2008 г. Тя мотивира първата вълна на масово недоволство, която свали Борисов – през януари и февруари 2013 г., когато излязоха гражданите, които не можеха да си платят сметките за ток и парно.

Гражданското недоволство от 2020 г. има дори по-силно изразен социално-икономически фундамент. Пандемията от коронавируса активира с още по-голяма сила надигащата се световна икономическа криза – „невиждана от Голямата депресия насам“, както често я рисуват анализатори и политици. Пострадаха две важни системи на държавното управление – здравната и икономиката. Хиляди българи, които работеха в чужбина, бяха принудени да се завърнат България. Безработицата се увеличи. Здравните рестрикции за ограничаване на заразата затвориха различни звена на икономиката – от големи предприятия до малки квартални кафенета и магазинчета. Всичко това удари отново доходите на много българи. А това е важна мотивация за протест. Така синергията от взаимодействието между пандемия и икономика неминуемо допринася за отключването на огромен потенциал за нова институционална криза.

Сянката на Пеевски

През 2013 и 2014 г. цяла България стана свидетел на раздора в отношенията между бизнес партньорите Делян Пеевски и Цветан Василев, приключил с фалита на една от най-големите банки в страната – КТБ, разграбването на огромни активи от нейния здрав капитал и разместването на едри олигархични пластове. Резултатът от този конфликт изпрати Цветан Василев в изгнание в Сърбия.

Отново – като във вече гледан филм – началото на 2020 г. бе белязано от конфликт по олигархичните върхове на държавата. Хазартният бос Васил Божков влезе в сценария на банкера Цветан Василев. През законодателни инициативи държавата национализира хазартния бизнес на Божков. Той получи 18 обвинения от прокуратурата и се укри в Дубай, откъдето реши да направи партия и призова за протести срещу управлението на Борисов. Едва ли е съвпадение, че преди да видят себе си като жертви, и Василев, и Божков имаха бизнес отношения с Делян Пеевски.    

Политическият контекст

Дори и след оставка под натиск от протести през пролетта на 2013 г. ГЕРБ успя да вкара най-много депутати в 42-рото народно събрание. Тогава обаче Бойко Борисов научи вероятно първия си голям урок – най-голямата парламентарна група не ти дава автоматично право да имаш и собствено правителство. Изграждането на стабилно мнозинство е въпрос на много компромиси. Така БСП, ДПС и патерицата им „Атака“ създадоха правителство, а ГЕРБ изпадна в опозиция. Това позволи на формацията на Борисов да влезе в ролята на бунтар – да бламира крехкото мнозинство и да не се регистрира в заседанията на парламента, което блокира и законодателния процес.

Дори и в опозиция ГЕРБ имаше две големи преимущества – членство в най-голямата парламентарна фракция в Европейския парламент – ЕНП, а оттам и влияние за външен натиск върху кабинета „Орешарски“, който в един момент изпадна в международна изолация. И второто – президентът Росен Плевнелиев, който можеше по всяко време да обстрелва с обръщения и политически инициативи „Дондуков“ 1.

Изборите за 42-ро народно събрание през 2013 г. се оказаха катастрофални за малките десни партии. Заради хроничния раздор между тях ДСБ, СДС и движението на Меглена Кунева изпаднаха от парламента. Като градски партии обаче разполагаха с активни ядра, които по всяко време можеха да бъдат мобилизирани. И протестите срещу кабинета „Орешарски“ събраха наново „десните авари“ (по Петър Стоянов).

ГЕРБ също използва мащабната си мрежа от партийни структури. Стройната организация и политическите офицери на партията, които координираха блокирането на центъра на столицата в точен час, бяха един от важните фактори, които изтощиха премиера Пламен Орешарски, министрите му и мнозинството в парламента. Управляващите тогава отвръщаха с контрапротести, Волен Сидеров се криеше под бяла пластмасова маса и бясно ораторстваше, Нина Гергова водеше агитки от привърженици, които с телата си бранеха Сергей Станишев, Лютви Местан и Мая Манолова.

През 2012 г. т.нар. Ранобудни студенти окупираха аудитории и питаха властта: „Не ви ли е срам?“ През 2020-а Софийският университет е в пандемична ваканция.

ГЕРБ държеше и продължава да държи София. Разликата е в защитната позиция на Борисов през 2020 г., която преди седем години беше атакуваща.

Недоволството от управлението на БСП, ДПС и „Атака“ роди и „Протестна мрежа“ – гражданска неформална организация, която създаде свои звена в столицата и останалите големи градове в страната, където се протестираше всекидневно. Използваха се групи в социалните мрежи за координиране на акции и гражданско неподчинение.

„Протестна мрежа“ издаваше свой вестник „Протест“, активистите ѝ се самонадъхваха и се самоорганизираха чрез площадна хореография – гологръдата Свобода от Френската революция, белия роял пред Народното събрание, флаш-мобове, психологически натиск – блокиране на заведения, в които вечерят министри и депутати от управлението. „Протестна мрежа“ впоследствие се разви в партия – „Да, България“. И почти всички опозиционни на кабинета „Орешарски“ партии и граждански движения се включиха в управлението на втория кабинет на Бойко Борисов – от Реформаторския блок до АБВ.

И ако при протестите основните партии и сформирали се граждански движения имаха що-годе общ политически профил и идеология, то 7 години по-късно се набиваше, че недоволните от управлението на Борисов и „патриотите“ са скандално разнолики. Под общата мисия да защитят демокрацията след нахлуването на прокуратурата и Иван Гешев в президентската институция на протест се събраха хора, които допреди това не можеха буквално „да се дишат“. „Комунисти“ и „психодесни“, русофили и русофоби, жълтопаветници и социалисти, „Демократична България“ и БСП. Дори и Румен Петков и Татяна Дончева, чийто раздор още е свързван с „тишината в спалнята“. Мая Манолова, която иронично  наричат "Маяма", протестира. И „чалгарят“ Слави Трифонов, и лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов, обиждан с прозвището Копейкин. Критиците на Румен Радев, които доскоро го наричаха марионетка на Решетников, „льотчика“ и „троянски кон на Русия“ – също. Към това шарено тържество на протестната мобилизация се присъедини от Дубай в първия му ден и хазартният бос Васил Божков.

През 2020 г. няма „Протестна мрежа“, но има „Отровно трио“ – в което проф. Велислав Минеков, адвокат Николай Хаджигенов и експертът по политически маркетинг Арман Бабикян призовават за пълна гражданска мобилизация и блокада на цялата държава.

Президентската институция отново не е на страната на кабинета. А и дори някои припознаха президента Румен Радев за автентична алтернатива на премиера Бойко Борисов.

Но останаха много въпросителни – за разнородния протестен организъм, за амбициите на Радев, за вътрешната криза в БСП.

Акцията на съпредседателя на „Демократична България“ Христо Иванов срещу летните сараи на Ахмед Доган в парка „Росенец“ върна дясната формация на политическата карта. Но какви са целите ѝ – да влезе в парламента или в следващото управление?

Прогнозите сочат, че и бъдещият парламент ще бъде раздробен от парламентарни групи. Биха ли управлявали десните с ГЕРБ, но без Бойко Борисов? А ако към тях се присъедини и бъдещата партия на Цветан Цветанов? В тази конфигурация Борисов би бил наистина излишен. Как в тази игра на вероятностите ще се впише ДПС? При всяко едно управление партията на Доган винаги е била студеният резерв на властта.

Жертвай себе си, за да спасиш властта

Протестите срещу кабинета „Орешарски“ показаха, че през добре организирана гражданска сила, площадно недоволство и различни форми на институционален натиск може да падне всяко едно правителство. Те отпушиха натрупаното социално напрежение тогава, но бяха полезни и на Бойко Борисов да се завърне на бял кон в управлението – като помирител в махалата, който укротява враждуващите политически банди. Заедно с това същите тези протести не изхвърлиха от политическата сцена Делян Пеевски – политика, чието назначение отприщи толкова граждански гняв. Напротив, той стана по-силен отпреди, включително успя да инсталира и свои министри в третия кабинет на Бойко Борисов.

Вероятно за първи път в най-новата история на България държавата има и свръховластен главен прокурор, който действа като политик с болен реваншизъм. А това променя из основи правилата на позната до момента политическа игра. НяКОЙ държи дистанционното на съвършената машина за саморазправа с неудобни политически и бизнес противници.

И не на последно място. Зависимостта на ГЕРБ от прегръдката на ДПС е все по-видима. Колкото и да се опитва Бойко Борисов да се оттласне от корпулентното тяло, толкова повече примката се затяга.

---

Този материал е публикуван в списание "Клуб Z" през август 2020 г. Още материали от същия автор може да прочетете тук.