Актьорът Деян Донков няма свободно време. С Явор Гърдев репетира ролята на Лени в проекта на МГТ „Зад канала“ „Завръщане у дома“ от Харолд Пинтър. Трябваше да напусне репетициите, за да снима в новия проект на Теодор Ушев, антиутопия по романа „Пумпал“ на Владислав Тодоров. В тази мелница на времето намерихме малка пауза за кратък разговор.

Говорим си на „ти“, би било фалшиво да играем на непознати, след като в края на тази година издавам книга за него.

– Динка, как коментират актьорите факта, че в тази епидемия театърът си изпати най-много, а това не се чува, заглушено от грижи за футболисти, трактористи, бармани, хотелски управители и прочие?

– Точно за това говорих снощи с Борето Чакринов*. Всички са на мнение, че положението е пагубно за сценичните изкуства и особено за театъра. Важното е, че нещата не се оправят.

– Публиката не започна ли полека-лека да влиза в салоните?

– С Радина играхме „Любовникът“ на голямата сцена на Народния. Половината от салона беше изпълнена със зрители, както е планирано според правилата за предпазване. Значи трябваше да сме доволни. Обаче усещането беше съвсем различно в сравнение с представленията преди пандемията. Всички зрители бяха с маски, изглеждаха смирени, притеснени. Бяха тихи.

– Актьорът иска да чува смях, възклицания, така ли?

– Театърът все пак е зрелище. Не искаме да предизвикваме някакъв фурор, но искаме да не усещаме напрежение. А тогава напрежението се усещаше във въздуха. Хората бяха далеч един от друг, не комуникираха помежду си. В някаква степен беше злокобно. По сценарий аз и Радина посрещаме зрителите на входа и още там усещаме тягостната атмосфера.

– Какви отзиви за „Любовникът“ дойдоха до теб?

– Радина има много последователи в мрежата и получи отзиви, че представлението е останало в сърцето им. Аз смятам, че това е целта на нашата професия и не бива да го забравям. От хора в бранша получихме позитивни отзиви. Василена Винченцо доведе в гримьорната ми руски режисьор, след като гледа представлението. Той каза, че поставял често Пинтър, но не е очаквал, че в негова пиеса се крие такъв потенциал, който с Радина сме разгърнали. Приятно ми беше да го чуя, защото ме обнадеждава, че мога да създавам театър, който остава в сърцата на зрителите.

– За мен е вълнуващ този съюз между теб и Радина; мисля, че той увенчава един период от живота ти.

– Тя е бременна в третия месец. Утре отиваме на видеозон, за да разберем момиче ли е, или момче.**

– Ще ти се обадя, за да разбера. Кажи ми, искаш ли да продължиш с режисурата?

– Да, имам това намерение. Но искам пак да стане в партньорство с Радина. Интересни ми са ситуациите в пиесите на Шницлер. Но сигурно проектът ще бъде компилация от няколко пиеси. Аз не натискам за случване на желания и замисли. Предпочитам това, което трябва да се случи, то да ме намери.

– Не си нетърпелив?

– Не, не! Аз предпочитам да изследвам, а не да правя някаква кариера като режисьор. Не ме интересува комерсиалната страна на театъра.

– С Радина обсъждате ли ролите, ситуациите в представлението?

– Винаги. След няколко обсъждания визията на сцената става все по-точна.

– Когато реши да се захванеш с режисура, не се ли уплаши, че това пространство е гъсто населено? В тези години в режисурата навлязоха много млади жени, мнозина актьори също започнаха да режисират из страната.

– Вярно е, много хора се заеха с режисура. При мен не е като начин на живот в театъра или заради някаква амбиция. При мен е заради вътрешен позив. И нямам страхове – всеки може да опита да разкаже някаква история. Харесва ми, когато отговарям на стотиците „защо?“ в един текст. Коко Азарян казваше, че отговорът на едно „защо?“ отваря второто „защо?“ и т.н. Чувствам се като откривател на съкровище, което само аз съм успял да изровя в материала, който работя. А последната дума е на зрителите.

– В реалността какви явления и процеси те интересуват?

– Признавам, че съм леко уплашен за бъдещето на театъра, а също и за бъдещия живот на децата – докъде ще ни заведе това състояние на нещата, какво ще ни причини? Но това, което можем да направим, е да ги обичаме, да ги окуражаваме. Времената са такива, че всичко е предпоследно. Затова гледам това, което трябва да направя в обозримото бъдеще, да го направя добре. Опитвам се да не мисля за далечни перспективи, защото няма полза.

* Борислав Чакринов – режисьор, директор на театъра в Бургас.

** Вече е ясно, че второто дете на Радина и Деян е също момче. Да им е живо и здраво!

Площад Славейков