Чудя се с коя от двете истории да започна. Няма да става дума за политиката – такава, каквато я виждаме на телевизионните екрани, а за нейните причини – такива, каквито са в душите и умовете ни, невидими и затова най-често неотчитани. С личната история ще започна.

Личната история

Тя се случи преди поне десет години, обади ми се един журналист, когото не познавах лично, знаех само, че е много неудобен за властта и затова беше евакуирал предаването си в интернет, не съм му искала позволението, затова ще кажа, че се казваше Георги И., по-възрастните читатели ще се сетят. Вече беше минало известно време, откакто бяха отворили досието на Велизар Енчев, бяха го публикували и там черно на бяло пишеше, че Държавна сигурност е поставила задача на Енчев да следи и докладва за съкурсниците си от Факултета по журналистика Веселина Седларска, Костас Анастасиу и Радосвет Банков. Радосвет беше най-кроткото момче в нашия курс, кое го е правило обект на интерес на ДС - нямам представа. Аз също не бях огнена дисидентка, основно разказвах вицове против Тодор Живков, но това го правеха почти всички или така ми се е струвало. Костас обаче беше моето тогавашно гадже, а сега вече от 46 години мой съпруг. Той имаше чуждестранно име, роден и израснал в Будапеща, беше без гражданство, а в студентската си книжка беше написал, че националността му е македонец, защото така го осведомила майка му. „Ти, синко не си грък, македонец си.“ Подозрителен отвсякъде. По повод на това „македонец“ в курса тръгна битка има ли, или няма македонци, замеси се един млад асистент с мнението, че има, общо взето, всички имаха някакво мнение по въпроса освен самия Костас, който беше учил дотогава в унгарски училища и представа си нямаше за великата българска болка по Македония. Той обаче осъзна, че думата "македонец" тук е взривоопасна, и смени студентската си книжка, а когато се роди синът ни Филип, обясняваше виновно, че не е кръстен на никакъв цар, а на дядо му. Това, мисля си, е било основанието на ДС да постави задача на Велизар Енчев да ни следи.

Връщам се към обаждането на журналиста Георги И., който ми предложи да направи интервю с мен, в което да ме попита как това се е отразило на живота ми, къде съм усещала, че ме спъват, и как въобще съм преживяла отварянето на досието и виждането на имената ни. Ами тежко го преживях, това - да разбереш след няма колко значение години, че си бил обект на следене и докладване, е гнусливо чувство. Кой знае защо не се гневях на Визо Енчев, може би защото не се учудих, подхождаше му някак. В крайна сметка реших, че ако простя, ще си помогна, така и направих. А на Георги И. казах, че няма да участвам в интервю. Не искам да ровя в това бунище, казах му, тъкмо съм го позабравила. И Георги И. се ядоса, ето – каза, – заради такива жертви като вас, които си мълчат, никога няма да прочетем и затворим тези страници, много съм разочарован, каза, за тези неща трябва да се говори, злото трябва да се изобличава и т.н. в този дух. Добре, ядосах се и аз, да приемем, че аз съм виновната за това, че никога няма да изгазим тази кал, нека така да бъде, дочуване.

Никога повече не се чух с него, но често мисля за този разговор и му се извинявам наум. Той беше прав. Той беше много прав. Пазейки малкия си уют от пашкула на намереното утешение, аз не излетях към истината като пеперуда. За да запазя крилата си от изгаряне, от усложнения, от последствия, от разбалансиране… И си бях останала в този точно случай изобщо нереализирана пеперуда, нека да го кажа по-ясно – гъсеница.

Другата случка ми е разказана, така че не мога да гарантирам 100 процента за истинността й, макар да ми я разказа човек, от когото не съм чувала лъжа. Бащата на Делян Пеевски напуснал семейството, когато Делян бил все още момче, а майка му работела в забравих коя агенция на „Цариградско шосе“, тогава „Ленин“. На път за работа сутрин тя оставяла момчето в една близка шкембеджийница, твърди разказът, давала някой лев на сервитьорките, там момчето си пишело домашните, учело уроците и го хранели с шкембе чорба. Това е накратко историята и не знам кое точно в нея е вярно, редовно ли се е случвало, както твърдеше разказвачът, или само от време на време. Винаги обаче когато видя Делян Пеевски (на снимка, то къде другаде?) или чуя името му, си мисля за тази шкембеджийница, толкова картинно си я представям, че усещам дори миризмата. Представям си и едно момче, изоставено от бащата, което гледа как чужди бащи сърбат, подлютяват шкембе чорбата, тъпчат големи хапки хляб, оригват се и продължават. Ако си расъл в такава обстановка, колко ли имаш да връщаш на хората, на света? Колко ли гняв се събира и стига ли за цял живот? Какви ли обещания си дава една детска душа, за да отмъсти за вмирисаното си детство? Пак казвам, не знам колко е истината в тази история и може би чета прекалено много книги, но си представям, че ако на едно дете му се е случило такова нещо, душата му се завръща там винаги и оттам черпи сили за нещата, които върши. Какви сили могат да се черпят от една шкембеджийница и за какви дела?!

Имаше ли във вашия клас някое дебело момче?

Каква е връзката между тези две истории, ще попитате. Нека обаче аз да ви попитам нещо. Имаше ли във вашия клас някое дебело момче? Или на вашата улица, във входа, в махалата? Винаги има. И винаги е обект на подигравки. Ако се играе футбол, все то е вратар или резерва, която тича да завръща излетялата топка. То си има прякор и най-приемливият от всички прякори е Кюфте. Кюфтето е непохватно, спъва се, мисли с ужас за часа по физическо. И като казвам, че момчето е дебело, това е за улеснение – неговият недостатък, който го отхвърля от отбора, може да е и по-различен, може да е прекалено нисък, може да е двойкаджия, може нещо в семейството му да не е наред. В душата си обаче той е такъв, какъв той се вижда – силен, толкова много силен, че ще им покаже на всички тези гадняри един ден кой е той. И започва тази негова душа да го уголемява в представите му и той започва да действа според тези утешителни и компенсаторни представи.

И понеже в нашето общество няма механизъм, който да поставя всеки човек на мястото, което заслужава, понеже у нас няма стандарти, момчето успява да се представя за такова, какво му се иска да е в най-отмъстителните си и утешителни илюзии. Той става кинокритик примерно, и казва кой филм е добър и кой не. Той става политик и решава как ще живеем. Той става журналист и представя неможенето си за професия. А ние правим какво? Същото, което сме правили в махалата, когато е бил малък и се е спъвал, като бяга – смеем се, подиграваме му се, кискаме се, хихикаме, хилим се. Важно е да уточним – зад гърба му. И ето тук идва мястото на първата история – правим всичко това зад гърба му, за да не си развалим спокойствието, малко ли са ни другите грижи, че да тръгнем да оправяме света. Пишел рецензии като на Пантелей Зарев - хихикаме, щото сме много интелигентни и знаем кой е Пантелей Зарев, но не го казваме гласно, защото като знаем какво чревно съдържимо е дебелото момче, не искаме да ни опръска. И като говоря за дебелото момче, имам предвид и тъпото момиче. Защото и такова имаше във всеки клас, на всяка улица. И с него се отнасяхме така, и то събираше в душата си сила да застане на толкова високо място, че всички да го гледаме изотдолу. Порасна и застана. Ние им се смеем, а в себе си те ни се надсмиват – това е тяхната победа. А ние се подиграваме и търпим. Търпим и се подиграваме. Това можем и това правим.

Защо тогава се възмущаваме, че в момента държавата ни се представлява от едно тъпо момиче и няколко дебели момчета?

"Редута"