По подразбиране българите са традиционно проевропейски настроени. Често доверието в институциите на ЕС е в пъти по-голямо от това в националните институции. През последните месеци това е по-валидно отвсякога. В наскоро публикувано социологическо прочуване на "Маркет линкс" приблизително 70% от респондентите заявяват очакването си, че европейските институции следва да се ангажират активно с актуалните събития в страната.

Тези огромни очаквания обаче е твърде вероятно да родят и огромно разочарование. След проведените на 5 октомври 2020 г. дебати в ЕП (за върховенството на закона и правовата държава в България) ясно се очерта рискът свръхочакванията да родят евроскептицизъм и доскоро съществуващият по подразбиране проевропейски консенсус да бъде миниран.

В този контекст е важно да се очертаят някои ключови фактора, които имат отношение към процеса на засилване на евроскептичините настроения сред българското общество в последно време.

Непознаването и/или неразбирането на основни принципи на работа на европейските институции от страна на някои от настоящите български членове в ЕП

Тезата, че България била „клепана“ пред ЕС, е абсолютно несъстоятелна, особено за хора, които имат претенциите да познават европейските институции, защото:

  • Българските граждани заедно с българското си гражданство имат и още едно гражданство - европейското. То, европейското гражданство, дава определени права и отговорности. ЕП, институцията, която е пряко избрана от европейските граждани, вкл. и от българските, е защитник на техните права. След като националните институции са пленени (меко казано), повече от валидно е въпросът с върховенството на правото и корупцията да се пренесе именно там;
  • Делението в ЕП не е по национален признак, а по партиен. Депутатите в огромното си мнозинство са част от партийни фракции. В този смисъл участието в пълноценния парламентен живот се случва именно през тези политически групи, без особено значение от коя държава си. (Нещо повече, например възможно и легитимно е гражданите от една страна да изберат кандидат-депутат от друга националност);
  • Имиджът на една страна в ЕС не е толкова проекция на нейните представители в съответните европейски институции, а в огромна степен проекция на имиджа и авторитета на страната и на националните институции (НС, МС, президент и органи на съдебната власт). Ако една национална институция има цели 7-10% доверие сред собствените си граждани, как ли тя изглежда сред колегите от ЕС?!

Разбира се, твърде възможно е да се предположи, че сред евродепутатите, спекулиращи с темата за „очернянето“ на България, има и такива, които са наясно с основните функции и принципи на работа на ЕП, но предпочитат да се заиграват с чувствителността на част от публиката по отношение на антибългарската риторика, най-вече в контекста на теснопартийни цели. 

Липса на добра информираност сред част от проевропейски настроените български граждани какво може и какво не може да направи ЕС

Очакването, че Меркел, Вебер и Туск, а и целият ЕС вкупом ще скокнат да решат нашите проблеми дистанционно, без ние да положим критичен минимум от усилия и да доразвием родната „кочина“, е не само наивно, но и опасно. Последвалата вълна от критики, че ЕК и основните играчи на брюкселската сцена нe са били достатъчно критични спрямо правителството, не отговоря в добра степен на реалностите. Подобни тези не отразяват напълно сравнително изненадващите (особено вземайки за отправна точка комисията „Юнкер“) нотки на загриженост, които бяха очертани в доклада за върховенството на правото (в частта за България) и по-отчетливо заявени в изказването на комисар Вера Йоурова пред ЕП.

Истината е, че освен традиционните области на критика за първи път бяха подложени и други проблемни сфери като състоянието на медиите и тяхната собственост.

Разбира се, всичко това беше казано на витиеватия брюкселски език, без докрай категорично и ясно артикулирани послания (това е стара слабост на ЕК по отношение на комуникацията с европейските граждани). Сега от особена важност е с каква твърдост, решителност и принципност и чрез какъв инструментариум институциите на ЕС ще настояват за вече неизбежните реформи. Включително и за да не се стигне след години до нова абсурдна ситуация като тази с изказването на Манфред Вебер - усещането от изказването му от трибуната в Брюксел бе, че реформите на ГЕРБ (след около две петилетки управление) са хубави, но още не са съвсем готови.

Имиджът на големите европейски семейства и късащата се връзка между тези партии и гражданите

ЕНП, не само в рамките на тези дебати, но и назад в близките години, устойчиво демонстрира двоен стандарт. Да си припомним колебливото отношение към Виктор Орбан и мъчителната еволюция на европейските християндемократи спрямо водената от унгарското правителство политика. Все пак за човек, който познава в определена степен особеностите и поведенческите модели на големите европейски семейства (и най-вече тези на ЕНП), твърдя, че позицията на ЕНП през последните дни, макар и очаквана, може да бъде определена като вяла и сдържана. Тази позиция постепенно ще еволюира до ограничена подкрепа „под условие“. От ЕНП винаги са заставали зад ГЕРБ заради количеството, а не заради качеството.

Няма да е изненада, ако на гласуването в четвъртък освен Радан Кънев към „клепащите“ България видим добавени и още гласове от ЕНП в съзвучие на „антибългарската“ резолюция. Тогава хорът на „очернящите“ България ще получи широка основа – либерали, зелени, социалисти и ЕНП. 

Много важно е да се припомни, че не само от ЕНП могат да бъдат обвинявани в двойни стандарти и тънки позиционни игри. Какво да кажем за двойния аршин на либералите (Renew), които търпят повече от десетилетие в своето семейство ДПС, от чиято листа за член на ЕП се беше кандидатирал и беше избран и самият Делян Пеевски. Защо в тези дебати те не „скочиха“ срещу крепящото статуквото „либерално“  ДПС?!

Механизмите, по които работи ЕС, са много сложни. Те невинаги могат да бъдат разбрани, но следват да бъдат отчитани. Разбира се, българските граждани традиционно разчитат и ще разчитат и в бъдеще за ЕС. Те често търсят „компенсация“ от европейските институции, имайки предвид, че правото им на добро управление е системно погазвано от управляващите тук. Именно Брюксел е онзи критичен, макар и невинаги добре разбран глас, от който България и нейните европейски граждани силно се нуждаят. Днес повече от всякога.

Не бива обаче да забравяме, че Европа дава, но нито в кошара ще ни вкара… нито от кочина ще ни изкара (без да го поискаме).

Авторът д-р Борислав Мавров е програмен директор на Европейския институт и хоноруван преподавател в Софийския университет. Подзаглавието е на редакцията.