"Орденът на асасините. Валхала. Сага за Гейрмунд" (ОТКЪС)

Средата на 9 век. Викингите помитат едно по едно англо-саксонските кралства. Роден с норвежко кралско потекло, Гейрмунд Хелокожи се насочва към бойното поле, целеустремен да се докаже като викинг и воин. По пътя си той среща митично създание. То му подарява мистериозен пръстен, който вещае едновременно огромна сила и жестоко предателство. 

Гейрмунд постепенно се изкачва в редиците на великата армия на крал Гутрум. Той ще трябва да заложи на цялата си хитрост, за да преодолее множеството изпитания, които го очакват в опустошената от войната земя. Докато се бие наред с групата си лоялни воини, Гейрмунд скоро ще се изправи пред конфликт, древен колкото самите богове.

От серията досега са издадени: "Ренесанс", "Братството", "Тайният кръстоносен поход", "Прозрение", "Възмездие", "Черният флаг", "Единство", "Подземен свят" , "Произход. Пустинна клетва" и "Одисея".

Представяме ви откъс от "Орденът на асасините. Валхала. Сага за Гейрмунд", издателство "Ера":

Най-обикновен нож

Вълците се появиха в почти същия момент, в който благородният елен падна и Гейрмунд се запита откога ли ги следват. Брат му не се прицели добре с лъка и раненият самец стенеше и остави яркочервена кървава диря след себе си. Трябваше да го следват дълго време, докато най-накрая еленът се строполи в рехавия сняг, изпръхтя и въздъхна за последно. Звуците и миризмите, които съпровождаха смъртта му, несъмнено са се разнесли из околните долини и дори отвъд хълмовете, също като някакъв не по-малко мощен сигнал за глутницата вълци от призива на боен рог.

 – Колко преброи? – попита Хамунд.

Гейрмунд се взря между дърветата в гората, обгърната от мътната светлина на здрача в късния следобед. Продължаваше да притъмнява и редките дъбови горички в низината отдавна бяха преминали в гъста планинска гора, където можеха да се крият всякакви зверове. Пред погледа му дънерите на борове и брези тъмнееха в мълчалива редица и се губеха в далечината също като колоните на зала, в която Гейрмунд и брат му просто не са поканени. Не пламтеше огнище, нито светеха стеатитови свещници и ако в залата имаше крал или вожд, независимо дали трол или дух, този владетел нямаше да им предложи закрила.

– Преброих пет – отвърна Гейрмунд.

Но толкова бяха само вълците, които се оставиха да бъдат видени. Гейрмунд изтегли меча си и извади брадвата.

– Тези, които идват отзад, може да са двойно повече...

 – Които идват отзад ли? – Хамунд се намръщи. – Приписваш на някакви вълци военната изкусност на боен отряд?!

– Такива са, макар по свой начин.

Гейрмунд зърна водачката им, прокрадваше се между дърветата и се спря на откритото, сякаш за да го погледне в очите и да се увери, че е разбрал – тя знае всичко за него. Козината по врата ѝ настръхна, имаше цвета на изхвърлен от реката дънер, и макар че беше едра вълчица, други от глутницата, която предвождаше, бяха по-едри. Това означаваше, че властта ѝ не се основава само на физическа сила.

 – Може да не плават с кораби, но тези вълци са поели на викингски поход, Хамунд.

Хамунд продължи да се подсмива.

 – Сега сигурно ще ми кажеш, че ще пробват да ни нападнат по фланга...

– Със сигурност ще се опитат.

Сега вече Хамунд изсумтя презрително по негов адрес, а гневът на Гейрмунд припламна.

– Може би ако не беше изгубил толкова време да пиеш бира и да се подмазваш на ярловете* с татко, щеше да знаеш как ловуват вълците.

Хамунд престана да се смее, но не отговори. По мълчанието на по-големия си брат близнак Гейрмунд разбра, че по-късно ще трябва да отговаря за обидата, колкото и вярно да е наблюдението му, но не и сега, докато са в опасност. Няколко вълци открито направиха три-четири крачки към тях с наведени глави и с тихо гърлено ръмжене.

– Искат елена – каза Хамунд, – може би трябва да им го оставим.

Гейрмунд сведе поглед към плячката – млад самец, който още не е влизал в битка с друг за собствено стадо от кошути.

Беше едва началото на зимата и рогата му още не са паднали, но въпреки че не бяха достойни за трофей, достатъчно са големи, за да може от тях да се издялка нещо полезно. Здравата му червеникава козина все още имаше сребрист блясък, месото му сигурно щеше да е вкусно.

 – Ще ги оставиш да ти отнемат това, което ти принадлежи? – попита Гейрмунд.

– Ще умреш заради един елен, когато зимникът у дома е пълен, така ли?

Прямият въпрос накара Гейрмунд да премисли. Напуснаха дома си в Авалдснес преди три дни. Първоначалният излет за кратък лов на дребен дивеч бързо прерасна в нещо много по-амбициозно. Тъй като по-едрият дивеч беше рядкост в околността, продължиха на североизток покрай Олфиорд и навлязоха навътре сред възвишенията, които се издигаха на югозапад от селището Олунд, близо до границата с Хордаланд, но имаше повече от ден път до него – единственото им убежище, ако битката не се развие благоприятно за тях. Гейрмунд не долови мирис на дим във въздуха, значи наблизо няма огньове, на които някой да приготвя храна. Усещаше се само ароматът на дърветата и сладникавата миризма на прогизналата земя под снега.

 – Дойдохме чак дотук, защото искаше рогач...

– Но не и с цената на живота ми, Гейрмунд. Или на твоя.

Гейрмунд беше склонен да се съгласи с брат си, но изведнъж отново се появи водачката на глутницата, безшумна като мъгла, спуснала се от Нивлхейм, и застана по-близо до тях от всички останали вълци. А после, също толкова внезапно, се стрелна настрани и изчезна от погледа им, вдигнала глава високо. Гейрмунд обаче видя жарта на Муспелхейм** в жълтите ѝ очи – горящо и безстрашно предизвикателство, глад за нещо повече от еленско месо. Тази вълчица е срещала ловци и ги е преследвала, Гейрмунд долови безмилостната ѝ настървеност и омраза към двамата мъже, навлезли неканени в нейните планини, в нейния горски дом.

Но това съвсем не са нейните планини, а еленът не е нейна плячка, затова трябваше да я накарат да го разбере.

– Ако побегнем – каза Гейрмунд, – ще ни проследят и ще ни изтръгнат гръкляните, докато спим.

– Едва ли – каза Хамунд, но не изглеждаше съвсем убеден.

– Бих се обзаложил също, че тази вълчица е стара познайница на жителите на Олунд.

– И какво, ако е така?

Гейрмунд се обърна към брат си с навъсено лице.

 – Те са от Рогаланд и са верни на баща ни. Наши хора са. А ти ще бъдеш техен крал един ден.

Хамунд изправи глава пред обвинението, което Гейрмунд замалко да изрече гласно. Сега честта му беше поставена под въпрос и съдбата му е решена.

– Хайде, братко! – Гейрмунд се ухили и вдигна оръжията си. – Искаш ли да се биеш? Или би предпочел да сключиш търговска сделка с вълците за елена? – той кимна към глутницата. – Те биха се радвали да ти предложат своите условия, но няма да са в наша полза.

Хамунд издърпа лъка от тисово дърво.

– Може да се изненадаш, братко, но съм научил някои полезни неща по време на пътуванията ми – извади стрела от тетивата и я запъна. – Например, научил съм, че не можеш да преговаряш с морето, каквито и жертви да му принасяш, а не мисля, че трябва да си ловец, за да се досетиш, че същото важи и за вълците.

Гейрмунд пристъпи към брат си.

– Цели се по-добре, отколкото с елена.

– Дръж ги далеч от мен, за да успея.

И Гейрмунд се обърна, опря гръб до гърба на Хамунд и двамата стъпиха здраво на земята, готвейки се за предстоящата битка.

* Ярл – областен управител, приближен на краля (старосканд.). – Б. пр.

** Според скандинавската митология – светът на огъня, където царуват разрушителни сили. – Б. пр.